Недосегаемите от операция "Расо"

На 21 юли се навършиха 6 години от държавно организирания погром над православни свещеници и вярващи от т. нар. "Алтернативен синод” на митрополит Инокентий. Както и в предишните години, събитието мина тихо и незабелязано от управляващи и от медии. Само шепа привърженици присъстваха на възпоменателната служба на мястото на бившия мавзолей, където продължават своя протест свещенослужители от държавно ликвидирания синод.

Неотдавна в парламента бе отправено питане за действията на България след решението на Европейския съд за правата на човека, с което дървата бе осъдена от Алтернативния синод и група индивидуални жалбоподатели.

Веднага след това се чуха критики по повод на това питане, с аргументи, че такъв синод не съществувал и че поради това проблемът изобщо не стои. Без да съм адвокат на отправилия питането политик, нека накратко припомня за какво всъщност бе осъдена българската държава.

Държавата бе осъдена, че е нарушила правото на български граждани на свободно практикуване на религия. Българската конституция и Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) признават правото на религиозно самоопределение и на изповядване на избраната религия свободно, според личните убежденията и воля на човека.

В една демократична и правова държава не може да се каже, че един човек или една общност не са православни, ако самите те твърдят това. Достатъчен е актът на самоопределянето. Конституцията и ЕКЗПЧОС защитават религиозния плурализъм и забраняват държавата да се намесва в религиозни спорове.

Да се твърди, че спор няма, понеже такъв синод не съществувал – не е сериозно и не е почтено. Ако беше вярно, съдът в Страсбург нямаше да образува дело и щеше да върне жалбата без разглеждане. Пък и нали помним кадрите от 21 юли 2004 г. – това определено не беше театър. Държавата в лицето на законодателната и на изпълнителната власт не може да каже – този е легитимен, а този не е. Това може да направи единствено независимата съдебна власт след проведен процес в съответствие със закона. Може някой изобщо да не ни харесва, може да не приемаме неговия начин на изповядване на религия, но не можем да се намесваме и да му пречим в това, което той е избрал за себе си. Плурализмът в религиозната сфера означава и право на разделение в рамките на съответната религиозна общност, и тогава държавата също няма право да се намесва, за да въведе отново съществувалото преди това единство. Без значение е, че съответната религиозна доктрина има единството за принцип.

Нека го кажем направо – ако в рамките на православната църква се извърши разделение, това е защитавано от закона право на вярващите, на което държавата не може да се противопостави, независимо какво казва патриархът (дори да е безспорен в това си качество).

И на тези, които веднага ще скочат и ще кажат, че това при православието не може да стане и който се е отделил, сам се е изключил, ще повторя това, което и съдът в Страсбург е приел по делото – че в този случай и двете спорещи страни претендират да са легитимната БПЦ и че другата страна се е отделила от единната църква. Това, че в Законът за вероизповеданията бе направен нескопосан опит да се обяви едната страна за легитимна, а другата – за отделила се – е незаконно и това също бе прието в решението на съда. Така че ако човек е демократ, ако е за правова държава и за върховенство на закона, дори да ненавижда хората от синода на митрополит Инокентий и да не признава изобщо съществуването на такъв синод, трябва да признае незаконността на действията на държавата в случая и основателността на осъдителното решение.

Църковният спор може(ше) да бъде решен единствено от независим и безпристрастен съд, а не изпълнителната власт (и дори законодателната) да посочва кой е легитимен и кой – не. Всеки спор в правовата държава се решава от съда, а не от правителството или от парламента – те имат други правомощия.

На споменатото парламентарно питане отговори ресорният министър. В случая – този без портфейл. Позицията, че понеже държавата е осъдена за своята намеса, затова тя вече не може да прави нищо по въпроса (за да не бъде осъдена отново), е реминисценция на известната теория на късния Тодор Живков за "снишаването”. Да не направим нещо, за което ще ни дърпат ушите. Примитивно, безотговорно, некомпетентно и пропито със зрял социализъм, а не с разбиране и усет за правова държава и върховенство на закона.

Преди 6 години българската полиция, в изпълнение на прокурорски постановления, извърши незаконни действия, за които днес България е осъдена в Страсбург. Досега никой не е поел отговорност за това, никой не е поднесъл своите извинения.

Има нарушение на конституцията и ЕКЗПЧОС, засегнало хиляди хора – няма виновни. Никой не е наказан, никой не се е извинил. Очакват се сериозни финансови санкции за България – както винаги данъкоплатците ще платим сметката.

Има ли прилика между случилото се преди 6 години и случващото се днес? Какво е общото между операция "Расо” от юли 2004 г. и днешните "Октопод”, "Наглите”, "Недосегаемите”, "Сладурите”?...

Със сигурност. Това са липсата на "развито правно чувство и усещане за правова държава”, некомпетентност, безхаберие и арогантност, използването на прокуратура и полиция като частна охранителна милиция.

И накрая – съдът в Страсбург.

От: http://mediapool.bg/