„Ние ги хващаме – те ги пускат” на нов глас

Какво би се случило с министър-председателя на една нормална европейска държава – примерно Франция или Германия – ако би обявил едно влязло в сила съдебно решение за „провокация към държавата и към управлението ни”? Каква би била съдбата на един вътрешен министър, ако би решил да квалифицира едно решение на независимия съд с думи като „безотговорно и обидно за всички, които се стремят да правят честен бизнес в България и за всички българи, които плащат данъци на държавата”?

Отговорът е елементарен: няма как да знаем какво би се случило, защото в нормалните европейски страни не е имало, няма и няма да има подобен прецедент. В тези страни функцията на съда е да гарантира обществената справедливост – и тази гаранция е една от дефинициите за съществуването на нормална и цивилизована държава. Когато самият премиер заявява на всеслушание, че такава гаранция липсва – и че решенията на съда не са свободни и безпристрастни, тогава е безпощадно ясно, че въпросната страна не е нито нормална, нито цивилизована, нито пък отговаря на понятието „държава”.

Това не е абстрактен пример: тази страна е България. А цитираните изказвания принадлежат на българския премиер Бойко Борисов и на българския вътрешен министър Цветан Цветанов. Поводът е решението на Апелативния съд да освободи седем от общо осем задържани при две от последните и най-атрактивни акции на МВР – „Килърите” и „Всичко коз”.

Скандално решение? Да – ако вярваме безусловно на аргументите на вътрешното ни ведомство. Особено по отношение на „Килърите” – операцията, при която според МВР били заловени всички звена на извършеното престъпление – убийството на самоковския гангстер Юри Галев – от поръчителя през организаторите до прекия извършител. И операция, около която се чакаше да изскочат поне още шест поръчкови убийства.

Самата акция беше обявена за уникална именно поради разкриването на цялата престъпна йерархия на групата и поради безспорния доказателствен материал – на съвместна пресконференция на Бойко Борисов и Цветан Цветанов. И сега изведнъж – безусловно и окончателно решение за пускането на всички заподозряни. Звучи обидно – и е най-малкото разбираем гневът на тези двама първи мъже в държавата: защото подобни прецеденти посягат на най-скъпото им – рейтинга; същият прочее се крепи почти изключително на подобни акции. Разбераемо е и огорчението на главния секретар на МВР Калин Георгиев, който коментира решението с думите: „Тъжно ми е за безсънните нощи на колегите и за множеството работа, която беше извършена в хода и на двете дела.”

Сигурно е имало такива безсънни нощи и наистина би било тъжно, ако те са пропаднали без резултат. И със сигурност е прав Бойко Борисов в коментара си пред Националната телевизия по повод този съдебен акт: „Ясно е, че Висш съдебен съвет, който е изцяло избран и в него са изпратени представители на БСП, ДПС и НДСВ не може да е Висш съдебен съвет, който да направи реформата в съдебната система.”

Истина е, че не само съда, но и цялата ни правосъдна система не е цвете за мирисане – и свойствената за цивилизованите страни гаранция за обществена справедливост тук е само добро пожелание към неопределеното бъдеще. Има обаче и един въпрос, който най-сетне би трябвало да бъде поставен с цялата му острота: ако не можем да вярваме на съда, то можем ли стопроцентово да вярваме на МВР при подобни прецеденти? И резонно ли е и днес да чуваме от устата на българския премиер тезата, лансирана от него още преди осем години - в качеството му на главен секретар на МВР: "Ние ги хващаме - те ги пускат!"

Още при провеждането на спецакцията „Килърите” в медиите се появиха някои неизбежни съпоставки с друга подобна операция от недалечното минало. Става дума за тъй наречената „фабрика за убийства”, която службите ни за сигурност претендираха да са разбили през 2002 г. Повод за тогавашната акция бе също покушение срещу мафиот – и то не друг, а самия Алексей Петров – а главни действащи лица при операцията бяха тогавашният главен прокурор Никола Филчев, който лично наблюдаваше операцията, тогавашният шеф на баретите Филко Славов, под чието оперативно ръководство се проведоха арестите на бившите барети от въпросната „фабрика” – тъй наречената „група на бай Добри”, и тогавашният главен секретар на МВР Бойко Борисов, чийто ентусиазъм по отношение на мащабната и престижна акция по нищо не отстъпваше на Филчевия.

(По едно време той така се въодушеви, че обяви групата на бай Добри за бодигардове на Васил Божков – Черепа. Черепа не на шега се засегна, та се наложи Тошо Тошев да ги сдобрява в кабинета си – прочее грехота е да отречем таланта на Бор при подобни съешавания – така ги сдобри тогава, че и до днес се радват на отлични отношения помежду си.)

Самият арест на баретите бе проведен при много странен инструктаж от страна на Филко Славов – да се стреля на месо при най-малкото подозрително движение – щото това били крайно опасни престъпници. Подчинените му обаче не го послушаха и прибраха бившите си колеги без всякакви екшъни. И тогава се вдигна огромен медиен шум, и тогава имаше „безспорни” доказателства – за да се окаже по-сетне, че нито едно от тях не чини и пукната пара – и в крайна сметка групата на бай Добри бе освободена, а въпросът кой е стрелял по Алексей Петров при басеина „Спартак” тъй и си остана да виси като една огромна въпросителна. (Огромна – защото бързането да се намери виновник за това покушение и въодушевлението по този повод изглеждаше някак си – как да го кажем – гузно.)

Акцията „Килърите” прилича на казуса с „фабриката за убийства” най-малкото в две отношения – светкавичното разплитане на поръчковото убийство (при това – в цялата му престъпна йерархия от пръчител до изпълнител) – и в привидната „сигурност” на доказателствата. Например в близост до къщата, където бяха арестувани бай Добри и част от неговите хора, бе намерен заровен в земята варел с голямо количество оръжие – факт, който бе тълкуван като безспорно доказателство за дейността на неговата престъпна група. После се оказа, че с това оръжие никога не е било стреляно. Тук като доказателство за престъплението бяха представени предплатени сим-карти, работили в местността, в която бе извършен атентата срещу Юри Галев – оказа се обаче, че нито една от тях не принадлежи на задържаните, а притежателите им нямат нищо общо с тях.

Оказа се също, че липсват и мотиви за поръчителство – и че няма никакви доказателства за сблъсък на интереси между сочения като поръчител Янко Попов и Юри Галев. Че цялото това обвинение виси върху показанията на затворник, който твърди, че през 2008 г. Янко Попов му поръчал на убие Юри Галев по искане на Сретен Йосич (как ви звучи това, господа Шерлок Холмовци: посредникът за едно убийство казва на евентуалния изпълнител кой е истинския поръчител!). И че няма доказателства соченият като извършител Георги Петков да е стрелял, а прокуратурата и полицията дори не са си направили труда да установят къде е бил той по време на покушението.

Прочее това са мотивите на съда за освобождаването на арестуваните при операцията „Килърите”. (Тези мотиви могат да бъдат прочетени – а какво пише в 15-те тома на обвинението вероятно никога няма да разберем.) При нея бяха задържани 20 човека – а в ареста останаха петима. Днес зад решетките не остана нито един.

Иначе казано – нула процента успевамост при тази акция. И най-лесното от всичко е да се обвини съда. Да – има вероятност и неговото решение да не е адекватно – но ако се съди по данните в мотивите за решението, много по-вероятно е МВР, следствието и прокуратурата да са я свършили като кучето на нивата – въпреки всички уверения в противното.

Което би трябвало да ни накара да си направим една сметка, по-различна от официалните полицейски статистики. От повече от година време МВР неуморно произвежда спецакции и ги прави публично достояние с всички възможни медийни мурафети: кръщава ги с екзотични имена, обявявани в самия ден на протичането им; заснема със замах и въображение кадри от самите арести, показвани щедро по националните медии; организира напоителни пресконференции, на които непрекъснато се говори за успехите на ведомството и неговата решимост да доведе докрай борбата с организираната престъпност.

При всички тези акции се арестуват определен брой лица – и данните за тези арести са публични. Бихме могли да ги сумираме – и после да съпоставим общия им брой с тези, които продължават да търкат наровете на следствения арест. Съотношението между арестуваните и пуснатите ще даде реалния процент, съответстващ на ефективността на МВР. Един процент, който би трябвало поне донякъде да съответства и на рейтинга на вътрешния министър.