Мирела Веселинова,Новината, че Симеон Сакскобургготски праща жалба до съда в Страсбург изобщо не е изненада за сериозните наблюдатели. И именно този парламент му поднесе повода на тепсия. Царят ще съди държавата в Страсбург не защото му е върнала имотите без законово основание, а заради мораториума, който парламентът наложи върху тях през декември м.г. и който заплашва да стане безсрочен.
По условие мораториумът продължава до приемането на специален закон за т.нар. царски имоти, но и досега по него не е написана и една буква. Защо? Отговор няма.
Мораториумът е нож с две остриета. От една страна, целта е да се запазят наличните "царски" имущества, докато държавата търси генерално решение на проблема. (Вече се чу, че част от рилските гори са прехвърлени на други лица.) Държавата обаче се скатава. И заради
безхаберието на парламентарното мнозинство и на правителството
мораториумът се превръща в репресия.
Явно обаче някой е консултирал премиера Борисов за същността на правозащитния проблем с тези имоти, защото той доста ясно го формулира пред парламента в последния ден на лятната сесия: "Същата държава, която сега си иска обратно имотите, е направила всичките тези нарушения. Веднъж държавата решава едно, а после пак тази държава дава тези решения на съд."
Факт е, че българската държава веднъж е признала, че Симеон Сакскобургготски и Мария Луиза са собственици на въпросните дворци и гори, владени някога от Короната, предостави им ги, при това с елементи на коренопреклонност, а след като те години наред мирно си ги стопанисваха, изведнъж им стовари мораториум, щото май не били собственици. Правовата държава зачита принципите на върховенството на закона и правната стабилност. Не може днес да те признава за собственик, утре да те натири позорно.
Но когато държавата проявява явни признаци на шизофрения, редно е да се запитаме - какво всъщност е държавата. Или кой?
И току-виж се окаже, че дори в тази тежка позиция днешното българско правителство има силна защитна теза пред съда в Страсбург. Защото основната част от реституцията в полза на Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария Луиза бе извършена по времето на правителството на НДСВ, когато премиер бе самият Симеон.
Адвокатите на Симеон пред евросъда ще трябва да вложат доста старание, за да обяснят този аспект от връщането на царските имоти и защо тази компрометирана политически и юридически реституция заслужава закрила срещу мораториума. Несправедливо е твърдението, че "СДС/Костов върна имотите на царя".
Да, през 2000 г. по спорен начин кметът Стефан Софиянски върна двореца "Врана", както и къщата в Слатина, принадлежала на княгиня Евдокия, а поземлената комисия в Самоков - около 9000 дка от рилските гори. Но
същинската "царска" реституция е извършена при правителството на Сакскобургготски
Тогава са издадени заповедите за връщане на дворците "Царска Бистрица"(2002 г.), "Саръгьол" (2002 г.), "Ситняково" (2003 г.), на двореца в Баня (2004 г.) и на около 7000 дка от горите (пак от самоковската комисия през 2003 г.).
В този контекст доста неадекватно звучат упреците, че "чисто" юридическият казус за царските имоти се бил политизирал. Когато премиерът на една държава реституира държавно имущество на спорни основания по заповед на назначените от него областни управители, нима това не е политически проблем? Или когато правителството гласува обръщането на едни имоти - публична държавна собственост, в частна такава, за да може премиерът да си ги получи?
В този смисъл българският "царски" казус съществено се различава от гръцкия, с който се прави аналогия. Крал Константин не е участвал във властта, докато тя е вземала решения за неговите имоти и обезщетения. Пък и в Гърция никой не поставя под съмнение, че кралската фамилия е била собственик на тези имоти.
Сега българските власти трескаво търсят аварийни решения за "царския" казус. А възможните решения (самостоятелно или в комбинация) са ясни от години насам.
Първото, най-принципното, е приемането на специален закон за царската реституция. И с него държавата да каже – ще взема ли, ще дава ли, какво и защо, при какви условия.
Второто, най-лесното и може би най-евтиното - споразумение между държавата и царската фамилия след порядъчен пазарлък. Но публично и прозрачно, при отчитане на политическите и юридическите аргументи.
Третото – дела и пак дела. С трудно предвидимо развитие, а разходите на време и средства ще са солени.
Професорът по вещно право Владимир Петров още преди близо година предложи един междинен вариант - съответните власти да актуват отново като държавна/общинска собственост всички "царски" имоти и да си ги приберат. Пък който има претенции – да води дела. Законът позволява това, но подобен ход изглежда се възприема от администрацията като твърде радикален.
Същественото е, че време няма. Ако сегашните управляващи се изкушават на свой ред да "тупат топката" в търсене на политически дивиденти,
нека си припомнят, че и НДСВ, и тройната коалиция загубиха немалко електорална подкрепа
заради опитите да спекулират с този проблем.
Всъщност закон трябваше да бъде приет още след решението на Конституционния съд. Опитите да бъде заобиколен подсказват нежелание въпросът да се дебатира публично. Напоследък обаче един друг мит набира сила – специален закон за царските имоти би бил недопустим и противоконституционен. Това ще е закон intuitu personae – за една личност или дори за едно семейство, все тая – жива дискриминация.
И сред цялото това нелепо вайкане някак се пропуска една дребна подробност - човекът е цар, бил той и бивш. В Царство България царят и членове на семейството му са поименно споменавани в куп закони, а през 1911 г. дори и в конституцията е записано: "Царското достойнство е наследствено в мъжката низходяща права линия по реда на първородството на Н.В. Царят на България Фердинанад І Сакс-Кобург-Готски."
Монархът е уникален персонаж във всяка държава и затова държавата урежда отношенията си с него със специални закони – и когато го обдържа, и когато го отбива. Някой ще каже – ама това е било при действието на Търновската конституция, а тя не важи днес.
Не това е същественото. Всички днешни претенции на бившата царска фамилия се основават на специалния й и неповторим статут в Царството - свещен и неприкосновен по конституция, освободен от данъци и такси, обдържан от бюджета лично и фамилно.
Персоната на царя сама по себе си е държавна институция
Във всеки случай нужен е специален начин на мислене, за да твърдиш убедено, че бившият цар и наследник на бившите царе в това си качество може да реституира по специален ред имотите на Короната и в същото време по никакъв начин да не бъде третиран различно от "всеки друг редови гражданин". За да не бъдел дискриминиран!
Всъщност, ако това звучи успокоително, въпросният закон за царските имоти няма да е за един човек или фамилия, той ще е закон по повод на едно конституционно решение, закон по повод на един отменен закон.
Казусът с царските имоти е изключително сложен, нужни са твърде много специални познания – не само юридически, но и фактологически, за да бъде пълноценно интерпретиран. Затова и с такава лекота се спекулира с всеки аспект от него. От това никой няма полза.
* Проблемът с т.нар. царска реституция и възможните изходи от нея са водеща тема в предстоящия брой на списание "Правен свят".
От: http://dnevnik.bg/