В ДИВИЯ, АСПАРУХОВ САН…

Евгений Тодоров

Пловдивчаните, които се вреждаха да работят на панаира, бяха нещо като висша градска каста.

Пловдивският панаир хранеше целогодишно стотици хора с различни професии – домакини, чистачи, пазачи, водопроводчици, градинари, телефонни техници и т.н. и т.н.

След като дойдоха промените някои директори се опитваха да се освободят от раздутия щат, но не постигаха почти нищо – повечето от работещите на панаира бяха назначени с протекцията на този или онзи. Или просто бяха роднини.

Панаирът даваше добри заплати и затова всички се стремяха към него.

Не малка част от служителите добавяха към заплатите си и добри рушвети – за да се прекара телефон до офиса, да се намери бойлерче „Юнга”, домакинката да осигури по-добро обзавеждане и т.н. и т.н.

Имаше работници, които се радваха на една вносна „думана” и на глътка уиски.

Даже само контактуването със западняците си беше повод за хвалби и самочувствие.

Освен щатните служители преди поредния панаир се наемаха допълнително още стотици работници, които изграждаха, нареждаха, рисуваха, аранжираха.

И до ден днешен има опашка за тези дейности, защото системата е „ден година храни”. Ако имаше опасност щандът да не бъде готов за откриването, се плащаше извънредно – често и на ръка.

Тарифите, по които се работеше, бяха панаирни – много по-високи от тези в нормалния живот.

Един художник-изпълнител се беше вредил да нарисува на всички панаирни тоалетни известния мъжки и дамски силует. Беше си направил два шаблона и с едно валяче рисуваше фигурките за секунди.

„Вдигам валячето нагоре – левче, свалям го надолу – още едно левче” – така обясняваше той цената на висококвалифицирания си труд.

Когато панаирът вървеше, кяреше и целият град.

Хотелите вдигаха безбожно цените и въпреки това бяха препълнени. Препълнени бяха и всички общежития, даже хотелите в съседните градове.

Една година започнаха да настаняват даже чужденци в частни квартири.

Едни съседи решиха да влязат в този бизнес и приеха в дома си италианец.

Цялата махала заговори за невижданото чудо – жив италианец живее у семейство Бочеви.

А Бочеви бяха замаяни от отговорността, която поемат – да представят на един капиталист българския начин на живот.

Всяка вечер посрещаха италианеца с отрупана маса, приканваха го неспирно да си взема от яденето и вдигаха тост след тост, докато не го напият.

На третата вечер човекът не издържа на българското гостоприемство и избяга. Не знам къде, може би отиде да спи на гарата.

Ресторантите също бяха резервирани докрай – панаирните изложители обичаха да поливат всяка сделка и всеки медал.

Сервитьорите лъжеха без срам, но на кой ли му пукаше – гостите обикновено плащаха с фактура.

Таксиджиите бяха в стихията си – от едно време та до ден днешен. Измисляха си тарифи и маршрути също по системата ден година храни.

Пълна с народ беше даже Главната улица.

Обикновените панаирджии, отседнали у роднини – не беше рядкост пловдивчани да приютяват по десетина гости вечер, излизаха да се поразходят.

Една вечер чаркът или алаят, както му викат в Пловдив, беше толкова многолюден, че влезеш ли веднъж вътре, вече не можеше да смениш посоката – тълпата те водеше насила към Джумаята и чак там можеше да се направи обратен завой.

Последните 24 часа преди откриването на Панаира целият град беше в треска – засаждаха се последните чимове с трева, градът се поливаше обилно с маркучи, сваляха се скелетата от новите и ремонтираните обекти.

Директорът на панаира Аспарухов минаваше на обиколка по палатите, за да провери готовността им за утрешния ден.

Една година японците били позакъсали с подрежданите на тяхната палата и дали зор на българските работници.

- Караха ни да бачкаме като луди – спомня си един художник-изпълнител, -а не черпят. Нито думани дават, нито кинти.

И тогава нашето момче започнало да мисли как да си го върне.

Малко преди да мине комисията, начело с Аспарухов, японците попитали как е на български „Добре дошъл”?

„В д-д-ивия /в гъза/” – отговорил обидения работник, който малко заеквал.

Дошъл дългоочаквания момент.

Задала се комисията начело с Аспарухов.

- Здравейте, как е, готови ли сте? – попитал директорът.

А японците направили едни дълбок поклон и в хор приветствали високия гост:

- В д-дивия, Аспарухов сан.

Аспарухов огледал стоящите настрани работници и веднага открил автора на шегата.

Японците били възпроизвели не само думите, но и неповторимата артикулация на пловдивския чешит.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/