КАК ВОЮВАХМЕ ЗА БЪЛГАРИЯ

Евгений Тодоров

Тази история вече съм я описвал, но искам да я припомня, защото тук й е мястото.

Панаирът освен всичко друго – надявам се, че сте разбрали, беше арена на идеологическа борба.

Онези отвъд желязната завеса искаха да ни шашнат не само с технологии – колко ли разбираха от технологии, колкото с демонстрация на начина си на живот.

Беше ясно, че разни западни централи правят планове как чрез панаира да ерозират вярата ни, че нашата икономика е най-добрата, че съветският начин на живот е нашата висша цел, че живеем в най-демократичното общество, че сме на крачка до бленувания комунистически строй и т.н.

Нашите централи успешно противодействаха на идеологическата зараза, но през есента на 1989 /а дали не беше 88-а?/, нещо и в тях се пропука. Или беше някакъв тактически ход?

Чухме, а не можехме да повярваме на ушите си, че на Есенния панаир ще има щанд на вражеската радиостанция “ДОЙЧЕ ВЕЛЕ”.

Радиостанцията, която непрестанно бълваше клевети срещу нашата държава и нашата партия.

В неделята преди откриването на панаира ми се обади човек от Шесто и много учтиво ме посъветва да направим интервю с представителката на „Дойче Веле” Румяна Таслакова. По това време тази жена беше станала доста популярна с критичните си материали, които немалко българи слушаха. Освен това би било добре да се интервюира и нейният шеф – немец, който също щял да бъде на панаира. И най-интересното – имали сме пълна свобода да питаме каквото искаме. Демокрацията явно се задаваше.

Ако сте чели внимателно написаното дотук, може би си спомняте, че по това време бях главен ли беше, заместник главен ли редактор на пловдивския телевизионен център. В служебните ми задължения вероятно влизаше да изпълнявам разпореждания на Шесто, защото и не си и помислих, че мога да откажа.
За доносите обаче отговаряха други хора. Нека едното да не се бърка с другото.

Още в понеделник ми изпратиха дебела папка с дешифровки от предавания на “Дойче веле” – да се готвя. Зачетох се и започнах да правя сметка какъв труд е кипял, какви средства са били харчени, за да има такава папка.

Прелиствах страниците – нищо интересно. Дълги години редовно слушах редовно българските програми на западните радиостанции, но точно тази не ми беше особено интересна.

Беше ми гадно – бях напълно съгласен с това, което четях, а трябваше да водя идеологическа борба с неговите автори.

Изведнъж обаче открих нещо, което ме ядоса. В някакъв коментар за положението в България авторът беше написал нещо от рода на “известната с продажността си българска интелигенция ....” И тъй като в някаква степен се отъждествявах с българската интелигенция си рекох – тези пък какво ми се правят на неподкупни и т.н. Така постепенно започнах да се мотивирам за изпълнение на поръчката и така душевната ми драма започна да утихва.

Отделям особено внимание на този момент, даже малко го преекспонирам, защото скоро след този панаир – след ноември 1989 г. все по-често срещах хора, които съзнаваха, че вършат нещо неморално, че продължават да служат на някаква тъпа идея или компрометирана партия, но си бяха измислили някакво свое извинение, бяха се хванали за някаква неясна морална норма от типа "ако се откажа, значи ще бъда предател", което уж им даваше мотивация и оневиняваше поведението им. А просто трябваше да съберат кураж и да кажат: "Баста, повече не ме слагайте във вашите сметки!"

В понеделник откриха панаира, времето течеше, заданието трябваше да се изпълнява.

Намерих една колежка, която знаеше немски и й прехвърлих задачата.

Екипът тръгна към щанда на радиото и аз зачаках да видя какво ще стане. Колежката се върна изпълнила без никакви проблеми задачата – всъщност Таслакова и нейният колега отговаряха дипломатично на няколко също така дипломатично зададени въпроса.

Дешифрирахме българската част, преведохме немската и тръгнах да се отчитам на Шесто – по време на панаира те си имаха офис срещу нашия.

Човекът дал поръчката, хвърли едно око на дешифровката и каза “Мерси, вижте там какво ще пуснете по телевизията”

“Ама как? – бях шокиран аз, - няма ли да ми кажете какво точно да пусна?”

“Че това си е твоя работа” – махна с ръка шестакът и даде да се разбере, че разговорът е свършил.

Всички мечтаехме за свобода на словото, но чак пък за такава не бяхме и мечтали. Проблемът беше в това, че човекът от Шесто просто си измиваше ръцете. Ако това, което щяхме да пуснем, беше оценено като политическа грешка, пешкирът щяхме да оберем не само аз, но и някой началник над мен.

Седнахме с колежката да разглеждаме текста и установихме, че в него има само две-три смущаващи негативни оценки за положенето в България, всичко друго беше безопасно. И тогава така дублирахме на български интервюто с немеца, че да не се чуе какво точно казва. А в превода смущаващите места просто бяха съкратени.

Материалът се излъчи, зрителите на можеха да повярват на смелостта на нашата телевизия и сигурно и не подозираха чия е поръчката.

Започнах да търся обяснение на ситуацията и реших, че просто хората от Шесто е трябвало да отчетат някаква дейност. А ние просто им бяхме свършили работа – като послушни пчелики. На база нашия материал щяха да си напишат доклада и да си получат заплатите за месеца.

А ние какво получихме? Нищо. Така че смело мога да кажа, че тогава работихме на ползу роду, направо воювахме за България.

След излъчването не се обади никой недоволен и решихме, че всичко е свършило. На другия ден след края на панаира обаче се обади Румяна Таслакова и помоли за копие от немонтирания материал и копие от излъчения.

Изпаднахме в ужас. Ако се сравняха двата материала, щеше да стане ясно, какво сме съкращавали. И вече си представяхме как по “Дойче Веле” споменават нашите имена като подкупни представители на българската интелигенция.

Измислихме сто причини да не дадем записите, но Таслакова се обади директно в София и оттам ни разпоредиха да дадем всичко.

Започнахме да слушаме редовно “Дойче Веле”, за да разберем дали фалшификацията с превода е разкрита, но предвижданията ни не се сбъднаха.

Преди няколко години се случихме с Румяна Таслакова в един хотел в Банско. Седнах до нея и направо я попитах дали иска да й разкажа за времето, когато бяхме от двете страни на барикадата.

Още на второто изречение тя извади магнетофонче и попита дали имам нещо против да запише историята.

Разказах и как променихме думите от панаирното интервю, тя обаче не можа да си спомни дали е разкрила нашата хитрост. Вероятно и тя се беше само отчитала с нашите материали – но пред някакъв друг отдел.

Няколко месеца след това Румяна Таслакова ми се обади по телефона, за да пита дали имам нещо против да опише историята в книга, която подготвяла.

Все се каня да намеря тази книга, за да проверя дали пък нещо от моите думи не е променено, но все не стигам дотам.