ВЪЛНЕНИЯ В КРАЯ

ВЪЛНЕНИЯ В КРАЯ
НА ХИЛЯДОЛЕТИЕТО
Интервю на Зора Нейкова с Блага Димитрова
от 14 декември 1999 г. за БНР
 
 
ЗН - Г-жа Димитрова, много се радвам да Ви видя в добро настроение, как сте в последните дни от последната година на века?
БД - По български всички сега се оплакват и не искам да влизам в общия хор на оплаквачките, така че - добре съм.
ЗН – Слава Богу. Вашата последна книга, която аз прочетох като последна, се нарича “Балканиада-ада”. Такъв ли ад ли сме ние Балканите?
БД – Не, то само от римата излиза така. Случайно. Ами и ад има тука, ама има и рай. Такава райска природа е особено нашата страна тука на Балканите. Има всичко – има и море, и чудни планини, и реки имаше по-рано. Сега река не виждам много чиста и бистра, но все пак такива гори хубави помня...  Ученическите екскурзии като са ни водили из Балкана то таква красота. Около Търново като деца сме обикаляли – Синия вир помня, то приказна красота беше – бистрите води на Янтра, а пък есенно време ставаха кехлибарени, се оглеждаха пожълтелите дървета –  плачещи върби надвесени над самата вода. Ще си спомняме, дано да можем да възвърнем тази красота.
ЗН – Понеже казахте реки, се сетих за мостовете. Нещо май разрушихме доста от нашите балкански мостове, които ни съветваше Иво Андрич да ги градим.
БД – И той, който като символ създаде “Моста над Дрина”, и мостовете над Дунава. Аз съм отрасла край един чуден мост, прочутия Стамболовия мост в Търново, над реката. И там художниците много обичаха да разполагат своите триножници и да рисуват. Идеха не само български художници. И големи като Борис Денев, много пъти е рисувал той. И аз го помня като детенце. Въртели сме се край тях да гледаме как бъркат боичките. Ходели сме да им носим вода от чешмата, за да си правят боите. Освен български големи художници, идеха и от чужбина. Те едни особени, веднага се познаваха, с едни шарени шалове, едни малко за нас се виждаха екстравагантни – чужденци, не знаеха български, но по някоя думичка научваха. Помня един много интересен художник. Какъв е бил? Рисуваше ама гледам това, което рисува, а неговата картина, която се получава, съвсем друго нещо. Той е бил сигурно модерен. Тоя човек с очилата като гледа, сигурно вижда по съвсем друг начин.
ЗН – Като говорехме за мостове, исках да Ви попитам: смятате ли, че мостовете между отделните балкански нации  са добре съградени, между нас, хората, онези мостове?
БД – Знаете, те са два вида. Има едни вътрешни, от човек до човека, тия нормалниете, човешките. Те са, които крепят света и връзките. А има едни мостове, които се рушат. И които се строят грандиозни, та после по-лесно да ги рушат. Те са страшните мостове на враждата, на това да го нарека стремежа ти завоюваш, ти да вземеш връх над другия. И ето тия страшните мостове и през войната... Аз помня бомбардировките. А пък моя баща още повече помни и е разказвал как са били рушени ония, старите мостове и те трябвало като войници  през ледени води да минават до гуша през бродовете. Така мост като символна връзка като че ли най-лесно се руши. То е най-уязвимото – връзката между хората, най-нужното за хората, ние най-лесно си го рушим. Да се надяваме, че през новото хилядолетие след толкова хилядолетия страдания, дано да се събуди човешкият разум. Като ще станат 8 милиарда, сега казват? В средата на следващото столетие ще бъдат 8 милиарда жителите на земята. Тогава още повече мостове ще им трябват, ама дали ще ги съхранят и запазят?
Тука ще Ви покажа една книга – много интересен мост, който е станал като сивмол между двете страни Германия и Франция, той е издигнат в Страсбург. Казва се Мостът на Европа. От Страсбург, Франция,  до Германия. Много дълъг, много модерен мост. И цялата тази книга е посветена на моста. Много писатели тука има. Енценсбергер има, и аз имам едно стихотворение за моста – “Ключов камък”. На съответния език на всеки автор и преведено на френски, немски и английски. Ключов камък е едно понятие на Колю Фичето. Като ги прави неговите мостове, той слага съединителния камък в средата. Велико е изкуството на Колю  Фичето. Досега мостовете му са здрави, ако не се яви нарочно човешка разрушителна сила...
ЗН – Мога ли да Ви помоля да го прочетете това стихотворение.
БД –
Мост вековен, упование на протегнати ръце,
метната дъга над пропаст,
тайна спойка я крепи – ключов камък.
Моя клетва и проклятие,
прикована цял живот да споявам
залез с изгрев, вчера с утре, спомен с блян, сън с наяве.
Ключов камък,
кръстна участ – да поемам върху себе си
тежкия разпятен дял между протвополжности –
да и не, екстаз – покруса, край – начало,
и да се ломят подмолите, и да гаснат мойте дни,
до последен дъх да свързвам
бряг към бряг, отсъм с отвъд, миг и вечност,
Ключов камък – в мост на обич.
 
ЗН – Всъщност това стихотворение отговор на въпроса ми, много добре дойде. А в “Хомо балканикус”, когото вие наричате кръстопътен и кръстословен човек, казвате, че на балканските народи се е паднала повече история, отколкото те могат да понесат.
БД – Това е мисъл на Геремек, полския голям интелектуалец. Той така го казва, но все пак понесли сме, не знам дали занапред ще можем да понасяме каквото ни предстои. Но все пак с всичките страшни изпитания, досега балканските народи понасяйки своята история, продължават да я правят.
ЗН – Какво всъщност е Хомо балканикус? Каква особена порода е?
БД – Непредвидимо същество, неуловимо и всичко може да се очаква от него – и най-добро, и в даден момент не знаеш накъде ще избие. Странна порода е това. Дали защото тука е кръстопътят на свят наш, та са се пръквали най-различни характери, най-различни сблъсъци е имало.
От една страна много интересен е да го наблюдаваш... Но ако ти се наложи да живееш на някой такъв огневи пост, е много трудно. Аз се чудя как издържат хората в Косово, и в Босна.
ЗН – А ние, българите, не сме ли също Хомо балканикус?
БД – И как още. И като се прибави към това и нашенският инат, български...
ЗН – Значи към Хомо балканикус има различни разновидности?
БД – Да, има си специфики. Нашият Хомо булгарикус е специфичен.
ЗН – Сега, понеже ние сме се запътили кам Европа и слава Богу. Имаме и добра новина от там. С какво можем ние, балканците, да обогатим Европа според Вас?
БД – Вие знаете ли, че ние сме я обогатявали. Ето моят дядо ми е разказвал. Той е бил градинар и е ходил до Будапеща, там е продавал своите произведения на зеленчуковото изкуство, във Виена е бил. “Прости хора – вика – не знаят бамя какво е, нямат дума за бамя”. Немците имали, но унгарците нямали. Трябвало той да им обяснява. И като докакините ходели да пазаруват, питат го – гледат свежички, мънички бамички, по-големички – различните видове. И той им обяснявал как се прави царската туршия. И една домашна помащница в богата къща го поканила да покаже и да наготви – гости ще имат много уважаеми – и да ги изненадат с нещо по-така... Отива моят дядо, направил им много хубава туршийка и към нея – разновидност на гювеч. Направил им български гювеч с всички видове зеленчуци. Фурор било на трапезата и го поканили до го покажат този екземпляр, да му благодарят за вниманието. И аз имам едно тристишие за моя дядо, който много ми е разказвал за Европа.
 
ЗН – Може ли да го чуем?
БД – Той знаеше малко и унгарски. А моят свако пък е бил също в Унгария да работи там – пожарникар. Имам снимка негова. Дори я дадох на Сонди. Той много се зарадва, че имаме такива връзки с неговата Унгария.
И двамата си говореха на унгарски и си разправяха спомени – и най-силно впечатление им останало – музиката. Навсякъде, където отидеш – циганските музики. Те са си и досега.
Ето и тристишието за дядо ми:
Глас от гроба
Дядо ми, стар градинар, се обажда от гроба:
Питайте мен през къде се влиза в Европа?
През стомаха. Кой я научи зелечук да яде?
 
И то пресен зеленчук, хубав, моят дядо. Тъй че ние сме били в Европа. Занесли сме там нещо. И сега трябва да занесем. но да Ви кажа от моите срещи с колеги от различни страни, специално от Франция, които отдавна са в Европейския съюз, те са много критично настроени. Към стандартизацията, защото в тоя вече глобален живот, какъвто се очертава в една общност като Европа, се налагат стандарти и ние ще трябва да се простим с много наши специфични видове кашкавал, сирене.
Ами знаете ли, в един град под Алпите, френски град Неи, имаше там една среща, фестивал на поезия, и хората така се оплакваха, че им е унищожена гордостта. Една индустрия на някакво специално сирене от овца, която е пасла по тия високи алпийски ливади. И за да ни покажат домашно, останало само домашно производство...  Разбягало се населението от града, загубило си поминъка, характерния. И ни го дадоха – чудно едно сиренце, на топченца. И толкова интересно. То не влиза в стандарта. Ще видим ние какво значи стандарт.
ЗН – Да излезем малко от кулинарията – стандартизацията дали няма да отнеме и нещо от нашата балканска артистичност?
БД – Единствената надежда в нашата съпротива, която би трябвало да оказваме срещу този наложен неминуемо стандарт, ще бъде културата. Като се почне от народната ни музика, народните ни специфични ритми, танци, и вече и индивидуалното творчество. Дано вече да престанем да копираме чуждото, а да оценим своето. И това ще бъде един стимул да потърсим още по-дълбоко нашите корени, особености. И да обърнем внимание на нашия език. Толкова ни е богат езикът, а толкова небрежно се отнасяме към това съкровище.
ЗН – Защо кавате, че балканецът е жива смесица на посоките и самият той е кръстопът?
БД – Минавайки оттука пътищата от Европа към Азия, към Африка  и към къде ли не, самият човек е разкъсан от тия пътища и става кръстопът. Това е от една страна богатство, но от друга – изпитание. Ето на, във всяка една фамилия вече има близък човек, който е тръгнал по света. И е тръгнал, носейки своя балкански дух на интерес към света, на жажда за света. Това си го получаваме ние още от своето начало.
ЗН – Това извира ли от усещането за липса на душевна хармония?
БД – В това влиза и липсата на хармония, аз казвам и липсата на равновесие, ние сме доста в своя стремеж да се движим, да бъдем с единия крак в родното си гнездо, ама да можем другия го обърнем на крила, да летим, да видим света, па да се върнем пак. По-рано така е било – тия наши българи, които са отивали на печалба по далечни страни, връщали са се в страната, но се боя, че днешните млади, които отиват, и от деца растат по други страни, забравят езика, а езикът ни свързва и носи със себе си тая памет, паметта на вековете. Ние губим чрез езика.
ЗН – Докато мъжа-балканец като че ли барутлия човек, това, което вие наричате доста сполучливо Фемина-балканика, как я виждате тази наша неповторима жена?
БД – Страшна сила има българката. Аз само, моето поколение помним още от деца, от Търново, колко вдовици отгледаха много добри деца. След войните, след всички тия трагедии, които е преживяла нашата страна, имаше много вдовици.
ЗН – Само за българката ли говорите или изобщо за балканската жена?
БД – За българката говоря, но сигурно това важи и за другите наши съседки, защото и при тях има това.
ЗН – Какво ни свързва нас, балканските жени, според Вас, защото самият факт, че охарактеризирахме мъжете като особена порада, това неминуемо вече се проектира и върху жената като съдба.
БД – Аз имам познати от Югославия – хърватската поетеса Весна Парун, сръбската поетеса Мира Алечкович, Десанка Максимович на Багряна беше много близка приятелка, покрай Багряна и аз съм бивала с Десанка. Виждам, че наистина балканската жена е много силна. И като творец, и като независим човек. При тия наши, каквито са били особено по-рано, нравите затворени, много жестоки нрави, особено към жената, такава сила се е искало такива поетеси като Багряна, Десанка Максимович, като техните и художнички имат интересни, да преодолеят стандарта, стереотипа, който се иска от тях като жена, вързана за дома си, със специалното поведение, да надскочат това и да се освободят, това е една истинска революция, която е платена с много жертви, сила духовна. Та аз много уважавам балканската жена в различните й проявления. Ето има толкова добри писателки от нашите и тукашни, и съседки. Много интерсен автор е Дубравка Огрешич. Тя е журналистка, но пише много конкретни неща, преживени лично от нея. Тя не е могла в Хърватско да издържи и е в Холандия. Да емигрираш по това време, когато се ражда свободата в собствените ни страни, макар че в тия страни – Сърбия и Хърватско – още  много се чувства тая тоталитарна машина.
 
ЗН – Остава да Ви попитам за балканското хоро. Вие завършвате с една такава фраза – балканското хоро смятате ли, че ще бъде добре посрещнато в Европа? Като хоро в този си вид? Виж пък ние ще успеем и да запазим себе си?
БД – Това е най-главното. Ние трябва с всичкото си уважение и жажда да погълнем хубавото от Европа – ние си го носим в себе си като един спомен, като една мечта. Аз помня от Търново пак да дам пример – колко много европейски град беше Търново – със стоки, които простигаха от Виена направо. Тичаха домакините, чуват, а – във “Лукс”, един магазин имаше – пристигнали нови килими от Виена. А пък имаше друг пък “О,бон гу” – той от Франция. Носеше много хубави платове, дрехи. Модата. И тичаха дамите да се ориентират. Получавахме списание “Икономия и домакинство”, което свързваше много дома, семейството с европейските нови домове, нови привички. Така че ние сме си били в Европа по дух, по стремеж, по интерес и любопитво. Остава сега,  като имаме повече възможност след тези 45 години без мостни и без ехо, нямаше дори ехо от Европа истинско. Отдалеч само изкривени някви сведения получавахме. Е сега и ние трябва да отидем с достойнсво и със съзнание, че не вишдаме за първи път Европа.
ЗН – Много Ви благодаря и весели празници Ви желая. (Очевидно Коледа и Нова година – Й. В.)                                                          Набор от записа – Й. Василев, 2010 г.