Делото „Борилски” изпита независимостта на българския съд

Има емблематични дела в България, които показват ясно, че не някой друг, а самото родно правораздаване си подрива авторитета и реже от общественото доверие. И колкото и да опитва после да лепи счупеното, не успява.

Такъв процес безспорно е този за убийството в Париж на българския студент Мартин Борилски. Цели десет години след зверското деяние двама негови връстници бяха признати окончателно за виновни за насилствената му смърт. Състав на Върховния касационен съд изпрати Георги Желязков и Стоян Стоичков съответно за 19 и 17 години в затвора. Така върховните съдии фактически

потвърдиха осъдителната присъда на Апелативния съд във Велико Търново,

произнесена през февруари тази година. До този резултат обаче се стигна мъчително и драматично, след силна френска дипломатическа атака и бурна обществена реакция у нас. И едва ли някой ще се осмели да каже сега какво точно щеше да се случи, ако вниманието и на френската, и на българската общественост не беше фокусирано върху този случай. И ако една майка с черна забрадка, френски дипломати и следователи, както и родни обществени фактори и медии не ровеха постоянно и не задаваха логични въпроси. Като нищо сега осъдените можеше да се радват на свободата си и дори да ползват откритите у тях телефон и кредитна карта на жертвата.

Всъщност след 10 години дела, спорове, вътрешни и международни скандали този случай безспорно се превърна в ярък пример как правораздавателната система в България разглежда доказателствата за вина или невинност.

Цялата история бе белязана от поредица неясноти още от самото начало

Многообещаващият български студент по право Мартин Борилски е открит,

умъртвен с 93 удара с нож в апартамент в Париж. Установено е, че това е станало през нощта на 18 срещу 19 юли 2000 г. Обвинени за садистичното убийство са негови бивши съученици от френската езикова гимназия във Варна Георги Желязков и Стоян Стоичков. Двамата обаче успяват да изчезнат от Франция и се укриват в България. На 16 ноември 2001 г. е издадена международна заповед за ареста на Желязков, а на 17 декември 2002 г. - на Стоичков. Двамата са обвинени в началото на декември 2002 г. в България. Тогава е поискан отново арестът им. Срещу 2000 лв. гаранция обаче те са пуснати на свобода от българския съд. През 2003 и 2006 г. от френска страна има още две следствени поръчки - за ново задържане и за информация за хода на делото. Желязков и Стоичков обаче не са арестувани, а на французите е отговорено, че делото виси пред Окръжния съд в Шумен.

През 2003 г. от делото се интересува и тогавашният вътрешен министър Никола Саркози.

Междувременно прави впечатление, че всички варненски съдии започват да си правят отвод от делото с твърдението, че са близки с бащата на Желязков, който е бивш зам.-шеф на местното следствие. Те

отказват да гледат и по същество процеса

В същото време обаче апелативните съдии във Варна не отказват да разгледат европейската заповед за арест, издадена на Стоичков. И... я отхвърлят. Това са само част от странностите, които съпътстват случая във всеки момент от тази негова фаза.

В един момент делото отива в Окръжния съд в Шумен, който оправдава двамата младежи. Същото се случва и на втора инстанция - Апелативния във Велико Търново. И двата състава приемат, че няма доказателства, че Желязков и Стоичков са извършители на убийството.

Следва много остра реакция от страна на Франция, където върви паралелно разследване, според което е безспорно, че двамата са убийците на Борилски. Включва се и инспекторатът към Висшия съдебен съвет, който прави проверка и установява поредица нередности по делото.

Случаят стига до Върховния касационен съд, който връща делото в Апелативния съд във Велико Търново с констатации и указания да се изследват по-подробно, внимателно и логично доказателствата.

Новият състав от апелативни съдии този път приема за безспорно установено, че именно Желязков и Стоичков са извършителите на убийството. Отхвърлена е тезата на подсъдимите, че други лица са извършили престъплението, а те само присъствали в апартамента на Борилски по-рано същия ден. Просто защото няма нито едно събрано доказателство в нейна подкрепа.

Въпреки изключително внимателното търсене там са намерени само следи, оставени единствено от подсъдимите и от жертвата. Съдиите приемат, че при убийството Желязков е действал с користна цел да ограби Борилски, а Стоичков е имал за цел да му помогне. Че след фаталната среща между двамата и Борилски последният не е виждан жив. Че мобилният му телефон е ползван и намерен у Желязков, в чийто панталон е намерена и кредитната карта на убития.

Всичко това се потвърждава сега и от Върховния касационен съд

И двамата подсъдими са признати за доказани убийци на Борилски. Нищо, че всички факти са били известни още в самото начало. Просто други два съдебни състава не се съобразяват с тях и след дълго протакане оправдават подсъдимите.

По това време се стига до още по-големи абсурди. Така например френският посланик лично следи процеса в залата на Апелативния съд във Велико Търново на 22 декември 2008 г. Неговото присъствие обаче предизвика нервност у българските магистрати, които смятат за уместно дори да го коментират в мотивите към решението си, с което оправдават подсъдимите: "Един себеуважаващ се съд, естествено, напълно се абстрахира не само от подобни, не твърде на място похвати, а още по-малко се впечатлява от това кой персонално или институционално проявява интерес към процеса в съдебната зала...

За съда няма по-велики и по-малко велики държави"

Да, така е, но натискът в случая бе провокиран от очевидно различния прочит на съдиите на едни и същи факти. И се стига до въпроса кога правораздаването е честно и справедливо - когато два съдебни състава казват, че няма никакви данни за това изправените на подсъдимата скамейка двама младежи да са умъртвили българския студент в Париж, или когато други два съдебни състава приемат точно обратното и осъждат същите лица като негови доказани убийци. При наличието на едни и същи факти.

Този случай

е както при делото "Опицвет", в което върховни съдии

приеха, че един химик си правил експеримент, като произвел над 666 кг амфетамини, а е хванат, докато бърка още 333 кг от същата дрога. Количествата са оценени на над 14 млн. долара. При този процес отново над 10 години родната съдебна система не се произнасяше с окончателна присъда. В този случай два съдебни състава признаха подсъдимите за виновни и произнесоха тежки присъди. Но състав на ВКС прие експериментаторската теза и ги оправда. След бурна обществена реакция абсурдната присъда бе отменена, а съдиите наказани - единият бе пенсиониран, а на другите двама бяха намалени заплатите.

Всъщност и двата случая показват, че правосъдието не би следвало да се случва извън фактите и нормалната човешка логика. И не е нормално да се постига справедливост под натиск - от където и да било. Защото

не по-малко страшно ще е, ако съдът прати невинен в затвора,

повлиян от натиска на посланици, министри и прокурори. Сега съдиите негодуват, че изпълнителната власт чрез медиите се опитва да им внуши да приема на всяка цена събраните от МВР и прокуратурата доказателства. При това този натиск върви почти всекидневно чрез "разкрития" в медиите кой как е извършил престъпления. Публикуват се и поздравления от посланици за една или друга полицейска операция. И това е вид натиск над съдиите.

Но в крайна сметка от съда, от неговия професионализъм, независимост и неподкупност зависи присъдите да са справедливи и общественият интерес да не се чувства накърнен.

От:  http://www.segabg.com/