Хората на духа и неговата уютна бутилка

Не си поставям за цел да оценявам творчеството на един писател, още по-малко на толкова именит академик, но 80 годишнината на Антон Дончев, почетена предимно от свързани с червената идея гости ( не без присъствието на министъра на културата Вежди Рашидов), е повод да бъде повдигнат въпросът за “хората на духа” и тяхната роля за това той бъде тикан там, откъдето уж се беше измъкнал.
Като всеки юбиляр, доживял до достолепна възраст, писателят заслужава наздравиците. Но академкът не е шило в торба. И както от политиците се изисква да понасят несгодите на своята публичност, така и г-н Дончев не може да бъде изолиран от контекста, в който сам се е поставил през годините, когато беше съдбовно да заемеш позиция. А неговата е повече от пристрастна с характерното “знаково” негово появяване в центъра на “мероприятия”, организирани от онези, които тук упорито се самонаричат “прогресивни сили”, а на Запад определят като “консервативни” заради битката им да запазят колкото се може повече статуквото на комунистическото минало под претекст , че не бивало да с руши ( като че ли разрушаването на “стария строй” не е същината именно на комунистическата догма). .
Ето защо на юбилея на антон Дончев доминират лицата Първанов, Стефан Данаилов, Андрей Пантев, Иван Гранитски – водещи фигури в модерното ляво препъване на България ( БСП се определяше от нейния сивкав кардинал Ливов в първата половина на 90-те години на миналия век като “модерна лява”).
Доредил се е писателят да има инициативен комитет – този път не той го председателства, а Ирина Бокова, защото е посветен на неговата годишнина. Това е справедливо. Той самият едва ли може да изброи в колко инициативни комитети е участвал- все за награждаването на видни другари с ордени от президента Първанов (и по подобни поводи на другарска основа), комуто академикът е вечен гарант при формирането на вездесъщите обществени комитети по избирането и преизбирането му на президентския пост. Впрочем, самият Първанов на финала май започна да се усеща колко е прекалил и започна да ухажва не просто различни от неговата естествена среда интелектуалци, а направо някои от символите на толкова омразната му “синя идея”. В това отношение Вежди Рашидов му помага от сърце, като създава формалните поводи ( чрез предложенията си) президентът да се изтъпани като орденодавец на подобни люде.

Искам да го кажа ясно: не става дума да се “опонира” на един 80 годишен юбилей. Другаде е моят акцент и той е свързан с една девствена тема в българската публичност. Това е големият въпрос за ролята и отговорността на “хората на духа”, които допринесоха не по-малко от политиците България да изостане в промените от подобните й сълагерници от соцлагера. Ако не съм ясен, ще дам пример с главния редактор на “Работническо дело” Стефан Продев, който не се поколеба да продължи червената традиция да се обсебват национални светини, като Ботев и Левски за ретоградни партийни цели.

И не ми казвайте, че не е честно да казвам това, защото той не може да се защити като покойник- писал съм същото и когато беше не само жив, но и даваше “тон за песен” в лявото пространство, което плющеше с пропагандния си бич всеки опонент, припознат за значим. Освен това Продев не се посвени да заграби могъщата сянка на Ботев от беззащитния срещу всички комунистически посегателства ( заради Ботевото “Символ верую”!) поет и да я вгради в челото на “Работническо дело”, преименувайки го в “Дума”.

Пак ще кажа: дали бунтари, като Ботев и Левски биха одобрили безобразията на днешните другари “ в земята на Ботев и Левски”, които безцеремонно си присвояват тяхната възрожденска харизма за целите на диктатурата при нейното практикуване в НРБ и за разкрасяването й със задна дата, след като бяха принудени сами да я модифицират в нещо като демокрация?!

Виждал съм Антон Дончев в “акция” на живо като член на Академия “Черноризец храбър” да се подмазва на своя работодател Тошо Тошев ( получавайки във вестника му “Труд” трибуна и хонорари). Той е “мек вариант” на Продев , защото не влиза в преки битки. “Само” е несменяем на трибуните, свързани с всякакви червени инициативи, в повечето случаи маскирани като “патриотични”. Дава си под наем авторитета на писател. И не е случайно, че на юбилея си изважда пред скоби сега възклицанието към целокупния народ ( какво самочувствие, да се обръщаш така като месия”!) „да бъдем българи“.

Че кой ни пречи- защо не бъде малко по-конкретен? И в същото време в същата зала на НДК по същия повод академик Андрей Пантев го обявява за …космополит. Той ли не знае, че космополитите са нещо различно от онези, които с творчеството си и с поведението си държат на лозунгите от 19-ти век (много верни и мили за времето си), вместо на космополитните ценности във времето на отворения свят, в който не само интелектуалците, но и т.н. обикновени хора отдавна са прегърнали и “претворили в дела” ( както казваше Тодор Живков) призива : “бъдете първо хора и тогава – всичко друго”. Белегът на постмодернизма, неприсъщ за посткомунизма, който поставя личността на пиедестал, е непонятен за другарите от времето на Живков, което само привидно не беше “време разделно”

„Да бъдем българи”, изречено от автора на “Време разделно”, налял масло в кипежа на “възродителния процес” в НРБ, днес звучи по-меко от също така на пръв поглед чудесното обръщение на Продев в началото на 90-те години към стреснатите от промени съмишленици : “мили хора”! Но е роден от същите “съображения”.

Милите хора откриха революционна кауза в това да спрат промяната в България и под фанфарите на модернизираната пропаганда отидоха на триумфални избори. Равносметката днес е: обезлюдяла откъм млади хора България, в която цяло едно поколение се отчая пред войнствената враждебност на предишното, което гласува срещу неговото бъдеще. Това не пречи на циниците (от същите червени среди) да приписват демографската криза и бягството на младите на самата демокрация – същата, която в днешния патрав вид те конструираха по съветска заръка: младите, след това поражение на първата истинска битка пред урните след половин век диктатура, си отмъстиха по-най-жестокия начин на мащехата си, оставяйки я сама да си вегетира, докато те самите започват нов живот другаде.

В крайна сметка пострада България, а не виновниците за подклажданата носталгия към миналото, сред които главната роля играят законодателите на “духа навремето” от президентските софри и “мероприятия”. Те са си академици, депутати, издатели…От тях се очакваше да бъдат водачи към новото и докато политиците наденаха поне привидно маската на демократи, защитниците на “светлото минало” в духовната сфера не си направиха този труд. На тях никой не търси сметка и те щастливо и несменяемо си пребивават на “духовния връх” – такъв, какъвто си го представят и са свикнали да обитават в трогателна симбиоза с техните производни в политиката, за което заслужено си получават парсата: раздават, предлагат, получават ордени и облаги без да се свенят да консумират тази награда за добре свършената работа по връщането на духа в бутилката, от която уж трябваше да го прогонват ( ако бяха истински независими и критични към миналото интелектуалци, способни на развитие и преоценка на онова, на което с слугували, колкото и да боли).

Иначе е много удобно интелектуално да седиш крачка встрани и да попържаш “политиците”- хем е основателно, а следователно и възхитително за пред настроената и без това на тази вълна публика, хем пък е много удобно да им приписваш цялата вина, която най-малкото е споделена от “хората на духа”.

Вторачени в яловите вопли да бъдат наказани виновниците за грабежа, не забелязваме духовните му вдъхновители- виновни с действие или бездействие. Дух е това, няма плът, не прилича на предизборно кебапче, как да го “забележиш”, че да го посочиш сред най-важните причини за бездуховността, от която мрънкащи другари и другарки най-много се оплакват в днешно време?!

Защото “Бъдете българи” е подходящо за опълченците на Шипка, но някак не е много космополитно ( да ме прощава академик Пантев) във времето, когато българите се натискат да участват в лотарии за чужди паспорти, за да се махнат от същата тази България, прогонени от българи. И то какви- видни, мастити и “невинни” за случилото се.

За две неща Живков се оказа прав: за закъснялото от края на управлението си признание за социализЪма като “недоносче”, и за твърдението си, че ни завещава две Българии. Така е, завеща ни ги. Вижда се на юбилеи, при които разделението на “ наши” и “ничии” е ярка илюстрация на двете несъвместими Българии, едната от които, ничията, просто отсъства и не би отишла при другата, дори и да е поканена.

Случайно или не, един от най-популярните сайтове илюстрира въпросната 80 годишнина с позиращите пред фотоапарата физиономии на юбиляря и на празнуващия с него бивш началник на културата от времето н НРБ Георги Йорданов. Много подходящо за честитка! И за размисъл.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/