Николай Слатински От горчив личен опит знам колко неизгодно и понякога рисковано е да се критикуват управляващите, които да са те.
Особено, когато, както е при мен, цялата дейност на човека по един или друг начин е свързана със и „вързана” за структурите на управление – напр. лекции в държавни и частни университети (да, и в частни! – там всичко зависи от ректора, от това дали е демократ или откровен тоталитарчик в демократична премяна); или работа по проекти, чиито ключови думи са Сигурност, Риск, Криза, Контрол.
Мога дълго да разказвам как през последните 15 години реагира властта, когато на базата на собствените ми експертни оценки, тя чува от мен неща, които не й харесват.
Категорично съм убеден, че с всяка измината година властимащите стават все по-нетърпими и все по-агресивни спрямо критиката (което е парадокс, защото на теория поне демокрацията би трябвало да става все по-нормална, а защо не и зряла).
Но това, което се случва сега, това е наистина върхът на сладоледа!
Извинявам се на „ГЕРБ”, че в огледалото на моите схващания и виждания образът му е толкова неестетичен, но това управление е най-нервно и понякога направо агресивно реагиращо на всяка дума и дори на всеки шепот в шепи, които не му харесват!
Руснаците казват: „Моята кожа е най-близко до тялото ми и затова ми е най-скъпа”.
Така че и аз първоначално си мислех, че реагирам твърде болезнено на някои преживявания след една или друга моя споделена на глас критика. Че така или иначе съм известен като приличен експерт в националната сигурност, но пък смятан за постоянно опозиционно настроен срещу управляващите, затова и ме възприемат като човек, на когото никое правителство не може да угоди. Обаче думата ми „тежи”, поради което негативизмът на хората в „ГЕРБ” е повече отношение към мен, а не тяхна системна реакция, не е израз на техния манталитет.
Но не. Не и не. Моите наблюдения, анализът, който правя на действителността, многобройните ми разговори с умни хора във и извън властта, фактите, на които се натъквам или които научавам – всичкото това ме кара да се тревожа за страната си.
Да, тревожа се, защото в България нерядко тихо и често невидимо се развиват процеси, които могат да имат дългосрочни последици.
Ние всички подценяваме Бойко Борисов! Той не е толкова безобиден. Не бива да виждаме само гротескната страна на облика и образа му.
Аз също стигах понякога само дотук – да смятам тази гротескна фигура, станала премиер на държавата ми:
-- от една страна като лична обида (при цялата ми човешка симпатия към някои добри, дори топли и сърдечни искрици в характера на Бойко Борисов, никога и никому не бих повярвал при онези грамадни митинги на СДС в Перник в края на 1989 г. и началото на 1990 г., че след 20 години министър-председател на България ще бъде такъв човек - прочел двадесетина книги, свързан със силовите групировки, бодигард на Тодор Живков, готов и на този най-висок пост, постоянно да се показва пред обществото неглиже, по бели гащи - запотен, задъхан, самодоволен ритнитопковец ...);
-- от друга страна, като знак, който ни дава съдбата, че ние с нашата демокрация, казано по пернишки, сме го зачучулили и че не нещо, а че нищо у нас не е като при хората, че не е в ред и ако продължаваме така, и нищо добро не ни чака...
За жалост, всичко е много по-драматично и по-дълбоко. Има реална вероятност, а значи опасност, развиващите се в България процеси да ускорят своя ход и да станат необратими.
Бойко Борисов постепенно затяга бурмите и гайките, крака по крачка подготвя за нас една много специална и трудно променима система на управление – формално демократична по форма (извинявам се за частичната тавтология), но откровено авторитарна по съдържание.
♦ Той прави това отчасти поради лични особености и специфики на характера си - като човек, който смята, че силата е „последният довод” на всеки, който я има и който не го е страх да прибягва до нея; като мъжкар; като скроен в черно-бяло; като лишен от всякакви способности и склонности да дири причините, а много повече скроен и много по-настроен да се разправя както трябва с последиците от тях и затова предпочитащ интуитивно, когато температурата не му харесва, да счупи термометъра, а когато търси нещо изгубено - да прави това под електрическия стълб, че е по-светло, вместо там, където то е изгубено.
Отчасти, обаче, той прави това поради съвсем съзнателна, тайно и полека обмисляна стратегия.
Не вярвате? Моят съвет е – проследете внимателно какво се случва в четири ключови сфери и дейности на държавата:
• Първо, постепенно (а защо пък постепенно и постепенно ли е случилото се само за година?) практически цялата силова система на държавата (преди всичко и най-вече МВР и ДАНС) мина под абсолютния контрол на Бойко Борисов.
Да, аз също смятам, че съдебната система е раковото образувание на нашата демокрация с нейния отказ от правосъдие (нищо, че там има редица качествени съдии, прокурори, следователи – говоря за проядената от недъзи, страх и корупция система!). Но да се вижда в нея коректив на силовия инструментариум на държавата, намиращ се под контрола на Бойко Борисов е наивно. Притисната в менгемето на две мощни сили, които искат тя да ги обслужва – организираната власт и организираната престъпност, съдебната ни система „ще клекне” (още повече, че има трети натиск над нея – европейският, в чиято искреност, но и в чието дилетантство, не отчитащо средата за сигурност, традициите и инерцията в България, не се съмнявам). И „ще клекне” именно пред Държавата (както самата съдебна система наивно ще си мисли), а всъщност – пред Бойко Борисов.
• Второ, както казва Козма Прутков: „Не верь глазам своим”, т.е. Не вярвайте на очите си... И аз това се опитвам сега да кажа:
Не вярвайте на очите си – когато се опитвате да разберете какво се случва с българското медийно пространство!
Говоря за информационните медии – подсъзнателно действащи на съзнанието, а не за жълтите и мръсните, съзнателно действащи на подсъзнанието.
Защото в медийното ни пространство в момента протича скрита, но изпълнена със земетръсен потенциал революция.
Едни вестници фалират, други се сливат, трети минават към интернетен вид, четвърти променят профила си. Но при това трансформиране, при тази трескава битка за оцеляване, главният печеливш ще се окаже Бойко Борисов!
Не, не преувеличавам. Наистина една медийна империя се отръсква от някои досегашни свои повелители на Лъжата, отръсква се като куче след преплуване на бурна и мътна рекичка, и тича, изплезила език - към новия си повелител на Истината.
Пиша Истина с главна буква, не защото тя наистина ще бъде Истина, а защото ще бъде едната и единствена истина, която ще има право да бъде назовавана, натрапвана и налагана.
• Трето, наблюдавайте местното самоуравление. То поема „правилния” курс, тръгва по уж по различни пътища, които обаче си приличат по едно – политическият вятър духа в гърба им и ускорява техния ход, а ако те си помислят дори да се позапънат - ги подбутва напред – да вървят и да не се оглеждат и ослушват.
Попитайте множество кметове, те ще ви кажат как се работи днес и какво се иска от тях. Впрочем, не малко от кметовете вече се специализираха в преминаване от партия в партия, така че и без да ги карат, те знаят какво трябва да правят.
Някои партии се готвят за местните избори като за сталинградски битки. Само че нека помним и знаем - и стотина фелдмаршалчета не правят един генералисимус в днешното ни оскъдно на чест и морал, на храброст и смелост време.
Опасността при тези избори е „ГЕРБ” да се бори ... срещу себе си.
Т.е. ако „ГЕРБ” спечели в дадения град, градец или село - ще управлява „ГЕРБ”.
А ако „ГЕРБ” не спечели, много скоро ще се окаже, че ... управлява „ГЕРБ”. Съответният победил кандидат ще знае защо и как. Има си начини как той да бъде стимулиран към подобно „правилно” решение, да не говорим, че и прекалено увещаване чак толкова няма да бъде необходимо - при тази засилваща се централизираност на държавата.
При нас вече тече подмяна на „властта на партията” с „партията на властта”. А тази „партия на властта” си е чиста проба еднолично политическо дружество с неограничена отговорност.
• И накрая, четвърто, опитайте се да осмислите защо и как систематично и неотклонно Бойко Борисов (заедно със свързани с него задкулисни играчи у нас - но и не само у нас) овладява енергийния сектор във всичките му основни дейности и действия – инфаструктурни проекти, доставки, продажби, парични потоци. При това тези му целенасочени усилия са често маскирани под очевиден държавен интерес (нещо, което е трудно да се отрече понякога).
Усещащ ледения полъх на неизбежното си слизане от политическата сцена и оставането си в миналото на България, Георги Първанов концентрира колосална енергия в енергийната сфера. Но той само си мисли, че енергийните олигарси, които чакат с вълче нетърпение резултатите от тази негова битка, от тази лебедова негова песен, са готови да положат за сетен път клетва за вярност пред него.
Не, олигарсите му в други клан минаха!
Защото олигарсите нямат национални интереси - те имат само личен интерес. Ах, колко хищен, колко свиреп може да бъде подобен тип личен интерес!
Така че Бойко Борисов пуска Георги Първанов да води армиите, артилериите, армадите, арсеналите на „Големия шлем”.
Тук техните интереси в огромна степен съвпадат.
Бойко Борисов спокойно наблюдава отстрани как Георги Първанов вади кестените от огъня – хладнокръвно го оставя да си мисли, че работи за себе си и че той ще спечели от всичкото това, че ще получи голяма и различна благодарност.
В края на краищата най-добре се смее този, който се смее последен.
Бойко Борисов вярва силно на тази пословица – почти толкова силно, колкото вярва и в една друга: че най-добре се смее, който стреля пръв.
Резултатът за България обаче е предизвестен.
Ние ще се окажем в ситуация, при която една значителна част от цялата енергийна сфера (и енергийна сигурност) ще бъде под контрола на Бойко Борисов и на свързани с него интереси.
А останала част ще се съобразява с него, ще го подкрепя и ще бъде постоянно облагодетелствана от неговата власт – като й се спестява контролът от страната на държавата, като получава цените, които са й нужни, като не й се отказва нищо по-съществено, вкл. трансферът на огромни средства директно от джобовете на редовите българи в банковите сметки на нейните задкулисни собственици.
Много пъти съм разсъждавал над феномена Бойко Борисов. На моя сайт можете да видите материалите на тази тема, изготвяни от мен за Георги Първанов, когато бях негов секретар по националната сигурност. При това редица текстове са писани още през 2003 г.
Например, на 22.04.2003 г. разсъждавах над феномена „Бойко Борисов”, воден от мислите – какво е оригиналното и уникалното в него; и също така – на кого ми прилича той, чии черти той повтаря? Между другото, тогава написах до Георги Първанов:
”Аз съм абсолютно убеден, че Бойко Борисов има много сериозни амбиции в политическия живот на страната и дестабилизирането на ситуацията у нас работи в негова полза, защото той като мит и облик вирее върху чувството за безизходност и масовото упование в силната ръка и твърдия подход. Не бих твърдял, че Бойко Борисов прави този перфектен PR изцяло на съзнателно, осмислено ниво, но тук е голяма ролята на интуицията, на подсъзнателния нюх... При това той умело съчетава както хитрата популистка риторика на един Александър Лукашенко, така и проамериканската риторика на Лех Валенса.”
Връщам се именно към този свой текст, защото в него правя едно много ключово сравнение на Бойко Борисов с две толкова различни личности – Александър Лукашенко и Лех Валенса.
Като тях (и като все повече излизащи на преден план подобни политици) Бойко Борисов е с увличаща харизма; с не много висока и широка обща култура; с редки и непарализиращи действията му съмнения и терзания; с излишък от енергия; със слаба склонност да следва неизменна система от принципи; с чудесна интуиция; с мъжкарски (до мачовизъм) похвати и трикове; с лидерски амбиции; с разбирането за демокрацията като за процедура, чрез която се прокарват собствени амбиции и импровизации.
► С Лех Валенса (една колосална историческа личност) Бойко Борисов си прилича, освен казаното по-горе, основно само по едно – прозападната, проамериканска риторика. Той няма нито неговата биография, нито неговата визия, нито неговото държаничество, нито дори политическите му смелост и честност.
Но избраната като истинска политическа мимикрия прозападна, проамериканска риторика на Бойко Борисов е прекрасно и мощно оръжие в неговите ръце – то циментира управлението му (все пак България е в НАТО и ЕС), изпира в не малка степен биографията му, легитимира го в очите на западноевропейските и задокеанските му партньори (вечното: “son of a bitch, but our son of a bitch”).
► Много повече са общите му черти – като менталност – с белоруския президент батька Лукашенко (батька обаче не е бате, батко, а тате, татко):
-- И двамата нямат с какво да се похвалят като биография през социализма и в първите години след началото на демокрацията (единият става собственик на силова фирма, другият е председател на колхоз - съветското текезесе).
-- И двамата мислят и уреждат само себе си в мътното време на първите години на демокрацията.
-- И двамата идват на вълната на отрицанието на „лошото в демокрацията”, на вълната на необходимостта от „ред”, от „сигурност”, от „здрава ръка”.
-- И двамата залагат категорично на Големия брат (единият – на Русия, другият – на САЩ). И това им развръзва ръцете вътре в държавите им.
-- И двамата имат двойствено (като логика и стандарт) отношение към олигарсите в страните им – едните, „добрите”, цъфтят и процъфтяват, а другите, „лошите”, са мачкани здраво и под възторжените овации на обществото (не казвам, изобщо не казвам, че тези олигарси не трябва да бъдат мачкани).
-- И двамата най-напред слагат под пълен контрол силовите структури.
-- И двамата използват едни и същи изразни средства, в които има думи като „бия”, „мачкам”, „разбивам”, има много грубост, има понякога лош тон, често са далеч от речника на политиците.
-- И двамата са отчаяни популисти, постоянно са някъде: нещо откриват или в нещо вземат участие, винаги са щедро и благосклонно отразявани от медиите.
Това, в което Бойко Борисов изостава е времето, в което се намира на власт - „батько” е президент и всьо и вся в страната си вече 16 години.
Разбира се, Бойко Борисов е в по-трудна позиция. Той все пак е ограничаван от някои норми на демокрацията или поне на нейната видимост. Но това, което той прави системно и методично, както се вижда от написаното дотук, мен ме смущава.
Смущава ме, защото тенденциите в нашето общество са такива, че ние бавно, но сигурно вървим към държава, която наистина ще бъде демокрачна по форма и авторитарна по съдържание.
Само не ми говорете, че бългаският народ се е уморил от хаоса, от липсата на правила и законност, от влошаващите оцеляването и перспективите му непрекъснати промени и спокойно ще приеме подобен „твърд” спрямо несъгласните, но пък „мек” към съгласните, режим!
Честно казано, нито на мен ми се живее, нито пък искам децата ми да се реализират при подобен режим, под чиято привидно демократична батебойкова маска ще прозърта батьколукашенковата авторитарна физиономия.
Блогът на Николай Слатински - http://nslatinski.org/
Вземете последните новини.png)
