Лъжливите реформи в социалната сфера

В предизборната си програма ГЕРБ предвиждаше да извърши либерални реформи в пенсионната и здравноосигурителната система с отчитане на личните материални интереси на гражданите и пазарния характер на икономиката. Обявените досега варианти за тях не променят същността на сегашните социални системи и не решават проблемите им.

В проектите за пенсионна реформа се запазва монополът или поне доминиращото положение на задължителното държавно пенсионно осигуряване, основано на "разходно-покривния" принцип. Остава и допълнителното доброволно пенсионно осигуряване (по трети стълб), въведено през 2000 г. Липсва обаче яснота по допълнителното задължително осигуряване (втори стълб).

Според Кодекса за социално осигуряване работещите и работодателите внасят в индивидуални партиди, открити в частни пенсионноосигурителни дружества, общо 5% от осигурителния доход. По замисъла на реформата от 2000 г. този размер трябваше ежегодно да се увеличава с един процентен пункт за сметка на съответно редуциране на вноските по първи стълб (в държавния пенсионен фонд). Което означава, че осигуряването по втория стълб (върху капиталовия принцип) постепенно трябваше да замени държавния пенсионен фонд.

Такава промяна не се предвижда. Сегашният държавен пенсионен фонд остава, като постепенно се удължава осигурителният период (от 35 на 40 години) и възрастта за пенсиониране (до 65 г.). Ще се модифицира специалният режим за пенсиониране на хората с тежък или вреден труд. Дискутира се повишаване на осигурителните вноски, намалени предишните години до 16% за ІІІ категория труд и до 19% за І и ІІ категория.

Недъзите на държавния пенсионен фонд се запазват

Личните пенсии зависят от декларирания доход, платената осигуровка и трудовия стаж. Но тази зависимост не е пряка и не е сигурна. Защото постъпилите в държавния пенсионен фонд пари се разходват незабавно за плащане пенсиите на лицата в пенсионна възраст и изчезват. Когато сега работещите се пенсионират след 35–40 години трудов стаж, те могат да разчитат единствено на осигурителните вноски, плащани от следващото поколение.

Но ако след 40 години броят на работещите е намалял (поради спадащата раждаемост), а на пенсионерите е нараснал (поради увеличаващата се продължителност на живота), парите на пенсионния фонд няма да са достатъчни. Държавата ще трябва или да увеличава системно осигурителните вноски (което е невъзможно), или да взема все повече заеми, за да плаща полагащите се пенсии, или да орязва реалната им величина. Както често става.

Задължителното осигуряване в държавен пенсионен фонд, основан на "разходно-покривния" принцип, лишава гражданите от дохода, който биха получили от натрупаните спестявания, ако бяха в лични капиталови сметки. Тази загуба за 40 години осигурителен период и 7% средна възвращаемост превишава 7 пъти сумата на пенсионните вноски за периода.

Сега тя частично се елиминира чрез ежегодното осъвременяване на пенсиите в зависимост от инфлацията и нарастването на осигурителния доход. Работещите лица (които плащат пенсиите на предишното поколение) имат по-голям интерес да укриват част от доходите си и да спестяват по лични сметки – в пенсионни, здравни и взаимни фондове, в срочни влогове и други. Подобен е интересът и на работодателите, които плащат около половината от пенсионните осигуровки.

Така се поддържа високо ниво на сивата икономика

която деформира пазара и конкуренцията и спъва растежа.

Държавното пенсионно осигуряване разкъсва връзката между внесените осигуровки и общата сума на получената от всяко лице пенсия. Част от пенсиите на хората, които живеят по-дълго, се изплащат от осигуровките на лицата с по-кратка от средната продължителност на живота. Отнето е правото на личен избор за получаване на пенсията (накуп или според средния срок на преживяване).

Присъщата на този тип пенсионно осигуряване дефицитност рязко се изостря при цикличните кризи и увеличената безработица. Тогава дълговете на пенсионния фонд (и на държавата) нарастват, размерът на пенсиите пряко или чрез инфлацията се намалява, редовното им плащане е затруднено.

Още по-остри са противоречията в интересите при държавното здравно осигуряване. Абсолютизираното прилагане на принципа на солидарността и "равния достъп" води до неефективност и деградация на здравната система.

Младите, богатите и грижещите се за своето здраве граждани са принудени от закона да плащат чрез държавния здравноосигурителен фонд по-големите разходи за медицинска помощ на възрастните, бедните и системно увреждащите здравето си. Липсва връзка и зависимост между количеството и качеството на ползваните "безплатни" медицински услуги и величината на личните вноски. Така фактически

здравната осигуровка е данък, а не заплащане за услуги

ползвани действително.

Близо 2 млн. граждани не са здравно осигурени, а останалите (без държавните служители) се осигуряват на база минимална заплата или минимален осигурителен доход. В бюджета на здравната каса не постъпват между един и два милиарда лева и тя не е в състояние да покрива неизбежно растящите разходи за болничната и извънболничната медицинска помощ и за лекарства. Хроничният недостиг на средства е непреодолима пречка за снабдяване на здравните заведения със съвременна апаратура и за адекватно заплащане труда в сектора.

При задоволяването на потребностите от медицински услуги е приложен принципът за разпределение според потребностите. Търсенето на най-качествена и скъпа медицинска помощ е по същество безпределно. Но ресурсите са винаги ограничени.

Администрирането и нормирането на потреблението (две пломби годишно или едно направление за специалист месечно) се оказват единственият начин за приспособяване на потреблението към наличните ресурси. Той обаче е примитивен, несправедлив и неефикасен. Прилагането му неизбежно е съпроводено с дефицити, чакане на опашки, плащане на ръка, злоупотреби и корупция. Възниква

деформиран, черен пазар зад паравана на "безплатната" медицинска помощ

Той вероятно е твърде изгоден за определени влиятелни групи, които и досега успяват да блокират реформата.

Голямото мнозинство от болниците са държавни и никое правителство не е направило опит за тяхната приватизация или за реалното им обособяване като самоиздържащи се пазарни субекти. Поради което те не носят отговорност за покриване на разходите с приходите от дейността си. Потребители на услугите им са гражданите, а платец е здравноосигурителната каса.

Но тя не е пазарен субект и няма нито интереса, нито възможността да оценява и контролира (вместо потребителите) количеството и качеството на извършваните услуги. Използваните от нея "клинични пътеки", норми и разценки, а също несъвместимите с тях "делегирани бюджети" са неефикасни и не компенсират липсата на пазар и конкуренция.

Резултатът е катастрофален: мнозинството държавни болници отчитат дефицит и трупат дългове. Покрива ги държавата, но с голямо закъснение, което разстройва дейността на доставчиците по цялата верига. За да се вместят в "делегираните бюджети", болниците ограничават дейности, връщат пациенти, образуват се опашки от чакащи.

Фиктивните или ненужни хоспитализации, надписването на извършени дейности и разхищенията са масови. Всичко се оформя с подписите на пациентите върху обемисти и неразбираеми формуляри. Плащанията на ръка, които не влизат в касите на болниците и не се отчитат, са вероятно между един и два милиарда лева годишно.

Тези недъзи на системата

не могат да бъдат отстранени с никакви козметични промени

Те се знаят от всички, но са изцяло игнорирани в проектите на здравния министър за преструктуриране на болничните заведения. Нито един от правителствените варианти за реформи не предвижда въвеждане на лични капиталови пенсионни сметки и на лични медицински сметки в конкуриращи се частни осигурителни фондове, допълнени със системи на държавно пенсионно и здравно осигуряване на недееспособните лица.

Още едно правителство изглежда ще пропусне възможността да върне присъщото на човека право и отговорност да се осигурява за старост и болест и да използва спестените средства за задоволяване на своите потребности, без да зависи от милостта на бюрокрацията, която продължава да се разпорежда и да се облагодетелства с неговите пари. Докато огромните дефицити на неефективни социални системи ги доведат до парализа и крах, както става в някои държави.

*Авторът е професор по икономика и бивш член на управителния съвет на БНБ
От: http://dnevnik.bg/