Свободата днес и тук 23 Септември 2021  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Костадин Събев: Такава беше съдбата на Гиргинов и на много други

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
интервю на Даниела Горчева, сп. Диалог, Холандия

През есента на 2006 година в София бе представена уникална изложба на портрети на горяни (вж „Забравената съпротива” http://liternet.bg/publish19/d_gorcheva/gorianite.htm ), нарисувани по техни снимки.

Тогава за първи път чух името на художника от Чирпан Костадин Събев и разбрах, че е бил политически затворник, изпратен през 1952 и в лагера на остров Белене.

През лятото на 2009 Радостина Георгиева - внучката на командира на сливенските горяни Георги Търпанов, ме запозна с господин Събев, който бе дошъл в София на гости на свои близки.

Разговорът се завъртя около годините, прекарани в Белене и бай Коста, както почтително го наричаше Радостина, ми заразказва спомените си.

За съжаление, не носех диктофон в себе си, а бързах и за една среща в дома на професор Димитър Ненов. Взех бай Коста с мен и записах разговора с диктофона на проф. Ненов. Разказът му трогна всички присъстващи, а давайки ми записа, проф. Ненов развълнувано  каза: „Сполай ти, че го доведе този човек.”

Предлагам на читателите това импровизирано интервю, така както протече в оня късен летен следобед на терасата в дома на проф. Ненов и благодаря на моята приятелка Марина Иванова за помощта при свалянето на записа.

 

 

- Да започнем от началото. В Чирпан ли сте роден?

 

- Да, аз съм роден през 1930 година в Чирпан и все там съм живял. Бях член на Земса, на Младежкия опозиционен земеделски съюз, николапетковисти. Комунистите го забраниха през 1947, но ние пак се събирахме, разговаряхме, четяхме литература. Дейност не сме имали. Аз исках да уча, но не ми дават бележка: кулашки син съм бил, защото баща ми не искал да влиза в ТКЗС. И не ми приемат документите. Завърших вечерно училище. Това бяха вечерни професионални училища, но освен теория и практика по занаята - учих обущарския занаят тогава, учехме и общообразователни предмети: история, български, математика. Това училище завърших с отличие. По онова време то се смяташе за 6-ти гимназиален клас. Учителят ми по рисуване ме насърчаваше да продължа да уча и да рисувам. Учител ми беше Благой Хаджитанев – неговият син Никола Хаджитанев сега е професор в Художествената академия във Велико Търново. Та баща му ме насърчаваше, но в София не ми приемат документите без бележка от кварталния отговорник. Кандидатствах през 1949, не ми приемат документите. През 1950 пак опитах и пак не може. И аз се отчаях и замислих да бягам от България с още един приятел. Той завърши гимназия, но и на него не му даваха да учи по-натам. И уж ще бягаме заедно.

 

- Защо уж?

 

- Ами защото после се оказа, че тоя приятел са го били завербували от „Държавна сигурност” и от ДС му дали два пистолета да ми ги даде на мен. Аз му казвам, че не ни трябват пистолети, а той: „То с маслиново клонче не се минава границата. Ако срещнем съпротива, ще се наложи да си пробиваме път.”

Добре, ама те му дали потрошени пистолети. Отивам да ги пробвам на лозето и му казвам, че тези пистолети не стрелят, пък той ме успокоява да не бера грижа, че ще ги оправим. И после като ни хванаха, понеже съм бил „въоръжен”, дадоха ми десетгодишна присъда. Образуваха един общ процес от 14 човека - уж сме били група. Но аз от тия 14 човека само този познавах, дето ми даде пистолетите и още един, другите не ги познавах. Но тогава така правеха - събират на групи, за да докажат, че сме организирани, ето на - кулашки синове, властта ще събаряме, врагове на народната власт. Публикували тогава една статия в старозагорския вестник „Септември” в броя от 21 септември 1951 година и писали, че сме англо-американски шпиони, наредили на 14 човека имената и моето име там, като осъден с десетгодишна присъда. Като ме осъдиха, баща ми обжалва делото и от Върховния съд ми намаляват присъдата на 6 години и 8 месеца.

 

- На коя дата Ви арестуваха?

 

- Арестуваха ме на 7 април 1951 година, в Старозагорския затвор бях до 19 февруари 1952, а след това в Плевенския  – до 25 май 1952 .

 

- А кога Ви изпратиха в Белене?

 

- Аз съм на острова от 25 май 1952 година.

 

- Как се запознахте с Гиргинов?

 

-  В карцера. Мен ме вкараха в карцера на 3-и август 1953. Заварих ги двамата с генерал Вълков в карцера. Тях ги тикнали в карцера на 20 юли. В Белене имаше един неписан закон, вкарат ли те за щяло или за нещяло в карцера, 14 денонощия ще ги изкараш там. Те понеже вече са изкарали 14 денонощия и се надяваха да ги освободят. И когато ни изкараха да ни дават чорбата отвън, попитаха надзирателя: "Гражданино надзирател, днес направихме 14 дена, ще ни пускате ли ?" А той като се развика "Какво?!?", започна да ги псува и да крещи: "Тука ще мрете, вашата...., тука ще мрете, гадове!"

 И наистина, на 100-я ден Александър Гиргинов умира в карцера. Това беше съдбата на Гиргинов.

 

- Защо са ги вкарали в карцера?

 

- Уж за саботаж. Александър Гиргинов и ген. Вълков бяха част от т.нар. „депутатска бригада” – бивши министри, депутати и други. Това е наказателна бригада. Д-р Александър Гиргинов е бил министър на вътрешните работи в правителството на Никола Мушанов 1931-1934г, член на Демократическата партия, а генерал Вълков е бил министър на войната през 1923 година. Бяха отделно, някъде около 50- 60 човека – „депутатската” рота, така им казваха. Правеха тухли, работеха извън лагера. Тухлите трябва да изсъхнат първо, после се слагат на банкет, за да се изпекат. Те работили и както греело слънце и били пръснати, изведнъж се задал облак и бригадирът им казал да приберат тухлите, че да не ги намокри дъждът. Добре, но като лиснал дъждът, били останали около 20-30 тухли, които не успели да приберат и те се развалили. На другия ден минал оттам майор Китов, началникът на общежитието и попитал защо са се развалили тия тухли. И бригадирът казал: "Ами Вълков и Гиргинов работиха тук, аз им казах да ги приберат, но те не успяха". И майор Китов се развикал: "Какво, как не са ги прибрали? Те нарочно не са ги прибрали, за да саботират плана!” И ги пратил в карцера.

 

-  Колко годишни бяха тогава?

- Единият беше на 78, а другият на 74. Александър Гиргинов беше по- младият от двамата.

 

- А какво представляваше карцерът?

 

- Карцерът, този който беше на първи обект, където бяхме, я имаше, я нямаше 2,5 - 3 метра. Беше вкопан в земята, отгоре покрит с греди, горени греди, за да не гният. И отстрани намушкани греди също и това представляваше – една дупка в земята. И когато се вдигне нивото на река Дунав, става наводнение и всичко това се залива с вода. Когато спадне нивото на реката и водата се поотцеди, вътре пак остава мокро и кално. Никога не изсъхва, винаги е кално. Това представляваше карцерът – влага, кал, пълно с плъхове, мушици, клозетни червеи. Вътре имаше едно мармаладено буренце за тоалетна, с години неизхвърляно, беше препълнено догоре с мръсотии. И това беше тоалетната ни там. И там се яде, там се спи, там се живее. Една дъска имаше, на нея лежим, тя потъва, ако е по-мека калта, извадиш я, търсиш да я преместиш някъде, където калта е по-засъхнала, по- твърда. Лежиш, тя пак потъне, пак се мъчиш в тъмното, то не се и вижда, през това прозорче не се и вижда, беше северно. Едно снопче лъчи влиза през деня и ние - вътре. Няма излизане.

 

- Какво ви даваха за ядене?

 

Даваха ни чорба, но то не можеш да познаеш чорба ли е, какво е. По един черпак, една консервена кутия, закована за гвоздея на една пръчка и това ни е мярката. Даваха ни е едно парче хляб 360 грама, толкова се водеше, но порциите минаваха през разни складове, този ще открадне малко, онзи ще открадне малко, после във фурната пак ще откраднат малко и до теб, докато стигне я дойде 250 грама, я не. Това ни е дажбата.

 

- Когато не сте в карцера пак ли е толкова?

 

-  Пак е толкова, но като не си в карцера имаше „фе-ре” и „те-фе-ре”.

„ФР” означаваше - физическа работа, а „ТФР” - тежка физическа работа. Ако изкараш нормата, дават ти като за „ТФР” - 560 гр. Ако не можеш да изкараш нормата, тогава се водиш „ФР” и дажбата е 360 грама. Ние в карцера получавахме 360 грама, поне толкова се водеше, на практика никога не можеше да е 360 грама, я получавахме 250 грама, я не.

 

- Какво помните от престоя си с Александър Гиргинов и ген. Вълков в карцера?

 

- Помня един ден, изкарват ни отвън да ни дадат дневния черпак чорба. Понеже надзирателят не може да влезе вътре, защото тези червеи, плъхове, тези мръсотии...., та ни изкарваха отвън да ни сипят чорбата. И на генерал Вълков му сипаха чорбата и той помоли: "Гражданино надзирател, разрешете на момчето да ми сипе още малко чорбица." Обаче надзирателят като се развика "Какво, чорба ли?!? Тук ще мрете, гадове мръсни!" и му ритна канчето. И като му ритна канчето, канчето се изсипа. Аз изсърбах моята чорба набързо, а генералът като му изсипаха канчето, се прибра в карцера и гледа през прозорчето към баката. И аз отвън гледам лицето му, изпито едно, осветено от залязващото слънце и гледам как сълзите му текат, плаче човекът. Гладът беше страшна работа. Който не е гладувал с години, той нищо не знае. Хроническият глад е страшно нещо. Може една седмица да не ядеш, две седмици да не ядеш, един месец - няма  нищо, организмът ще се справи. Но ако години наред не си дояждаш, ти си изтощен, организмът ти е изтощен.

 

- Какво стана после? Какво се случи с Александър Гиргинов и ген. Вълков?

 

- Като излязох от карцера, ме пратиха на остров „Магареца”. Нашата бригада сечеше дърва там. На „Магареца” бяха и гробищата, погребваха там и умрели, и убити. Един ден, на 1- ви ноември сечем дърва, мъглив ден, лодката пристига от обекта, от остров Персин - големия остров, където са обектите. Карат мъртвец. Извикват двама души от тези, които сечем дърва да пренесем ковчега, защото брегът беше стръмен. Водата беше спаднала малко. Като отивам да вадим ковчега, гледам д-р Александър Гиргинов. Аз го познах веднага. Вероятно е бил починал преди 2-3 дена, защото очите му, носът, устните, ушите му бяха гризани от плъховете. Той е лежал явно там няколко дена с плъховете. Изкарахме го на височкото. Милиционерът вика, "Отивайте, гледайте си работа". И той с двама затворници, изнасят го и го погребват. Гробището, то беше един тегел лопата, изкопаят 20-30 см, сложат го, малко пръст отгоре и толкова, това беше заравянето, това беше гробът. Ние от нашата бригада ходим да сечем дърва и след 2-3 дена аз отивам да видя гроба на Гиргинов, най-пресно заровения, преди 2 дена. Намирам го разровен. Имаше едни безстопанствени кучета, разровили го и черва, и кости бяха разпръснати около гроба.

 

- И това става през ноември 1953 година?

 

- Да, на 1 ноември докараха трупа му, но сигурно е бил умрял 2-3 дена преди това, в края на октомври. След 10-ти ноември 1989, бях написал едно писмо до СДС, че ако някой от близките му се интересува или ако някой иска да пише биография на Александър Гиргинов, мога да кажа няколко думи за последните му дни, за съдбата му в Белене. Занесох им го на Раковски 134 заедно с адреса ми, но никой не ме потърси.

 

-  Няма  го, в архива на СДС го няма това писмо, аз познавам целия архив. – обажда се проф. Ненов.

 

- А с ген. Вълков какво стана?

 

- Генерал Вълков попада под ударите на този закон за съдене на виновниците за стари деяния 1923-1941г, който го създават същата есен 1953 година. Вдигат го в София и започва ново следствие, през лятото се е водило следствието и го осъждат на смърт. Президиумът заменя смъртната му присъда с доживотна и през 1962 година умира в Старозагорския затвор.

 

- Вие докога останахте в Белене?

 

Аз съм индивидуално освободен, пуснаха ме в края на юли 1956 след като си излежах присъдата. Излежах точно 5 години 3 месеца и 13 дена, разликата до 6 години и 8 месеца е изработена. В Белене изкарах 4 години и 2 месеца. Съобщиха ми името: „След 2 часа да си на портала.” След мен започват на групи вече да освобождават.

 

- Какво помните от престоя си в Белене?

 

- Тегло, глад, какво ли не ми е минало през главата. Ние, младите предприемахме рискове, но по-възрастните не се решаваха, защото разстрелваха на място за най-малкото и гладуваха много. Помня професор Петко Стоянов, финансист, бил е министър през 1937 -38 година, неговият син Милен Стоянов беше народен представител във Великото Народно Събрание. Гладен човекът, той един едър вървеше така, голям, но гладът го изсушил, стопил се. Той винаги си носеше торбата, но там канчето и лъжицата, то друго няма в торбата. И една вечер, изядохме си чорбата набързо, изяде си и той неговата чорба. Дажбата хляб я прибра в торбата. Добре, ама гладен. Извади го това парченце хляб, отчупи един залък, хапне го и го върне пак в торбата. После пак го извади, пак отчупи един залък и пак го прибере. Пак се огледа, ама то гладът го мъчи, пак извади хляба, пак отчупи. И накрая го изяде. Те вечер ни го даваха хляба топъл, винаги топъл, а то топъл хляб, няма и 300 грама, ще го изядеш на 3-4 залъка. Изяде го, ама гладен. Оглежда се оглежда се, видя едно фасулче, заклещено между пръчките. Мъчи, мъчи с лъжицата, изкара го фасулчето, но то подскочи и падна долу на земята. Той се наведе, взе го, издуха го от пръстта и го изяде.

 

- Казвате, че по-младите сте рискували?

 

Ще ви разправям отделни случаи, за да видите какво е било. Отиваме да работим в гората да сечем дърва или да работим нещо друго на полето. Носим едни табели - един кол и една дъска и на дъската написано: "Стрелба без предупреждение".

Значи, минеш ли зад табелата, стрелят и те убиват, никой не носи никаква отговорност, убиват те като нищо. Уж за опит за бягство. Но ние бяхме ужасно гладни. А гладът нищо не го спира, даже и страхът. С един от ловешкия край, Кръстьо Кучето му викахме, той 23 - ти набор беше, по-голям от мене. С него се уговаряме да идем до един бостан с дини - на около един-два километра. Да откъснем няколко дини. Вървим през гората, гъсталаци, къпинаци, мушкаме се, спираме се, с мисълта за бостана, че или ще се наядем с дини, или ще ни убият. И то какво, ще се наядеш с дини, пък като се наядеш с дини, какво ще стане? Както и да е, стигнахме до дините. Между конопа и бостана имаше един коларски път. Бригадата, която е в бостана, е по- навътре. Берат дините и ги трупат до пътя. Един голям куп, ние гледаме да застанем зад купа,  да не ни виждат хората, които берат дините. Аз пролазих през пътя и отивам до дините и ги търкалям и Кръстю Кучето ги взима и ги търкаля в конопа. И пролазих пак и влязох в конопа. И чупим, там ядем, напълнихме си тумбаците с диня и хайде, сега ще носим на приятелите да хапнат и те. Защото те пък работят и за нас да ни изкарат нормата и се надяват, че ние ще им донесем поне 2-3 дини. Аз събух панталона и го вързах с една трева, и сложих по две дини в крачол, в единия крачол две дини и в другия крачол две дини. И ги закопчах, и ги сложих на рамо. И пак през тези къпинаци, през тези трънаци. Кръстьо и той две – три дини носи, съблякъл си куртката и я вързал и я метнал на рамо. Едни големи хубави дини. Вървим пак из шубрака, спрем, ослушаме се, пак тръгнем, пак спрем, пак се ослушаме. По едно време един канал трябваше да минем, едно ниско място, водата по един естествен път го издълбава там, там трябва да идем. Но точно там имало стража. И ние като вървим из шубраците и то се вдига шум,  листата шумят... и те чули този шум, забелязали, че нещо се движи и се скрили в канала, та точно на тях налетяхме. Не ни убиха, обаче що бой изядохме...

Имаха такъв обичай като те хванат, ей там на портала те оставят, другите се прибират, а тебе те карат да изядеш това, което са ти намерили в торбата.

Имаше един сиромах, на градината работил и турил в канчето си чушки. Това намерил, това взел и те му ги намерили. Отвреме - навреме тършуваха из торбите, из канчетата да няма нещо. И тия чушки се случили люти, ама той откъде да знае, че са люти?  Другите ги пускат, а него го оставят на портала, ще го карцират, но първо го карат да ги изяде. Яде човекът, сълзите му текат, езикът му отекъл, устата му и тя...  това канче, докато го изяде...А онези го млатят и крещят:  "Мамка ти мръсна, ще ги изядеш" и той плаче човекът и яде. Това беше. Аз ви казах от началото, истината беше достатъчно жестока, за да има нужда от украсяване. Това беше животът в Белене. С извинение лайна да ти намерят в канчето, ще те накарат да ги изядеш. И сега, с дините, както сме, ни подкарват към обекта с един кон и надзирателят на него ...около 2 км, докато ни закара на обекта. Това става някъде по обяд. Говорим си с Кръстьо "Сега ако ще ни карат да ги ядем ... ще ядем само сърцето". Приказваме си какво ще ядем, прибираме се, взеха ни дините да си ги изядат те, а нас ни хакнаха в карцера.

 

- А имаше ли застреляни, защото са се отклонили зад табелите?

 

- Имаше, как да нямаше. Имаше един - бил полицай преди девети септември, беден човек, ни колети получаваше, ни писма отникъде.

Прибираме се вечерта от обекта, от дигата - хиляда и няколко човека вървим по един черен път през гората. Един милиционер на кон отпред и един отзад и на галоп. Можете да си представите по един черен коларски път, хиляда и няколко човека, каква дълга верига се образува. Всеки трябва да се движи с бригадата си, не може да се смесваш с хора от друга бригада, но ние го правехме, защото те не могат да разберат кой от коя бригада е. А и единият милиционер е отпред, другият -  чак отзад. И Коцето, Костадин Караделев от Свети Врач, сега град Сандански, той гладен и току прибяга, прибяга и край пътя я някоя къпина, я нещо за ядене да види, клъвне го и пак се прибере в колоната. Върви, върви и пак се оглежда да види нещо и като види, пак се отбие. И както се отбива от пътя да си откъсне една къпина, то пък как се случило двама милиционери в храсталака и с пистолета го застрелват на място.

 

- Заради една къпина?

 

- Ами да. Отклонил се от пътя, на няма два метра се отклонил от пътя и хайде: „опит за бягство” и куршум. Имаше един дядо Милко от Провадийско. Той е бил тогава около 54 годишен, ама ние нали бяхме 20-на годишни, за нас беше „дядо”. Синът на дядо Милко и той беше в Белене. Бащата с присъда 20 години, синът -  15 години. Ние, млади хора като работим по нивата, ако се наложи да ходим по малка нужда, обърнеш се и толкоз. Но той, възрастен човек, селянин човекът, с морал, не може така. Аз си спомням като малък с моя баща копаем царевица или слънчоглед на нивата, той оре, спре воловете и ако няма храст, ще иде на 50 метра от мен.... така бяха старите хора. И на дядо Милко, приходило му се по нужда и се отделил, точно до табелката "Стреля се без предупреждение", където има храст и той зад храста, там клекнал човекът. Табелата пред него, значи той е зад табелата. Ние работим, копаем пръст на дигата, това става на 10-15 -ина метра от нас. И изведнъж един автомат изгърмя. И откъде изгърмя не разбрахме като нито човек, нито милиционер се вижда наоколо, какво беше това нещо? Дядо Милко реве на няколко метра от нас, но никой не смее да иде. И се развикахме: "Докторът, докторът, къде е докторът?" По едно време идва докторът. Имаше доктори, те пак от затворниците бяха, с една чанта червен кръст, малко риванол, малко бинт, малко йод. Отиде докторът и ни вика: „Елате двама-трима човека”. Отивам и аз и гледаме дядо Милко, както са му гащите до коленете събути. Три куршума го улучили. Единият куршум в ръката, другият в коляното, третият в сърцето, смъртоносният. Дядо Милко след 10 минути издъхна. По едно време идва надзирателят и вика: "Хайде бе, защо не работите, какво става?", ние един в друг се мушкаме, инстинкт. Като че ли като се съберем на едно място няма да ни улучи куршумът. След 15-20 минути почнахме пак да работим, двама - трима души взеха с едно одеяло трупа на дядо Милко, отнякъде докараха една каруца и го закараха в лазарета във втория обект. След около половин час минава един надзирател с кон и се движи зад табелата в тази ничия зона между реката и табелата. По едно време се спря до една върба и говори с върбата, и ние разбрахме, че там между клоните, оттам е стреляно.

Ей така убиха човека. Той беше от едно провадийско село този дядо Милко.

 

- А кой беше докторът? Доктор Грозев ли или някой друг?

 

-  Не, имаше и други. Доктор Грозев беше в поликлиниката - лазарет. Имаше един доктор Хашнов от Бургас и той беше в лазарета.

 

 - А д-р Балев срещали ли сте го?

 

Не, не д-р Балев не го познавам. Той не беше с присъда, а лагеристите бяха в отделен обект. Някои от лагеристите познавам, но не всички.

 

 

- Но познавахте доктор Грозев?

 

Да, доктор Грозев беше голяма личност. Човек, по призвание лекар. Аз съм свидетел, един от нашия край, съден от „Народния съд” Иван Запрянов се казваше. Получава херния и на дигата доктор Грозев го сряза и му заши хернията. След това го закараха с една каруца на обекта в лазарета.

 

-  С какво ножче оперираше?

 

Имаше там една железарска работилница. Това земеделско стопанство има нужда от инструменти - разни мотики, лопати и като се изхабят, железарите ги клепат, острят ги, поддържат инструментите. Той самият Грозев разправяше кой му е направил това ножче, еди-кой си железар му го е изклепал, наострил му го е, бръснач да стане.

 

 

- Какво още си спомняте за д-р Грозев?

 

- Само хубаво. С един приятел двамата отиваме пак до един бостан, който беше до конопения блок. Мъжкият коноп е отделен от женския, един блок голям, мъжкият коноп няма листа и 50 пръта трябва да наскубеш, това е нормата и да го изкараш навънка някъде. И там имаше един бостан, обрасъл с едни треви, а вътре в бостана - дини! Влязохме в бостана, то не само ние, ами бая други хора влязохме и грабваме по някоя диня и хоп в конопа и там я ядем. Минава надзирателят с коня. И този приятел взел динята и бяга в конопа, но милиционерът го настига на двайсетина метра навътре. Настигнал го, хваща го и го кара в заставата и там бой, бой и вечерта хайде в карцера. Почват да го бият и всеки ден го викат на следствие. Защо е хукнал да бяга и с кого е щял да бяга?

 А той тръгнал да бяга, за да не го хванат с дините и да го не бият, не че тръгнал да бяга от острова. Ама те само едно си знаят: „кои са тези, с които ще бягаш” и бой, бой, така цели 22 дена. Той не издържа повече и с Ал. Гиргинов решават в карцера, че ще се прави на болен, а Гиргинов ще думка с налъма по вратата и ще вика, че човекът умира. И надзирателят като чува думкането и пристига, а Гиргинов му казва: "Гражданино надзирател, това момче нещо му стана лошо, умира." Надзирателят отговаря, че нищо му няма, но нашият охка като че умира и надзирателят казал на началника, а оня разпоредил да го заведат в лазарета. Закарват го в лазарета и той реве в лазарета, симулира, какво да прави човекът, търси някакъв начин. Някой му бил казал, ако реши да симулира да сочи коремната област, че там го боли, защото там не могат да познаят симулира ли или не. И той охка, сочи корема и вика: "Ей тука ме боли". Добре, ама операциите ги правят на Втори обект, а това става на Първи обект. И в лазарета имаше един доктор Драгнев от Пловдив и той нарежда да впрегнат двуколката и да го закарат на Втори обект при д-р Грозев и професор Хашнов от Бургас.

Като идва двуколката, казват ми там едни: "Абе, Коце, знаеш ли, че Атанас го  извадили от карцера и го закарали в лазарета". Отивам аз в лазарета да го видя. Заварвам го с още един приятел от Сливен, приказват си двамата. Питам го: "Какво става, бе Атанасе?" , а той: " Коце, нищо ми няма, убиха ме от бой” и в това време се тропна врата и той пак започна да плаче, че го боли. По едно време пристига д-р Драгнев и той нарежда на двама човека по-внимателно да го качат на двуколката, да не му свиват краката, да не му се натискат корема. Докторът се качва и той на двуколката и тръгват през гората 6-7 км да го закара при доктор Грозев да види какво му е. И през цялото време Атанас реве и охка, не посмял да каже истината на този доктор, защото де да го знае. Като отишли на Втори обект и чак там търсил начин да остане насаме с доктор Грозев, за да му каже, че нищо му няма, ами така и така. И намерил сгоден случай. Така и така, казал му той, а Грозев му рекъл: "Лягай веднага, после ще говорим".

„И аз, - вика ми после - си легнах и си охкам”, но докторът вече знае, че нищо му няма. Наредил докторът на един да го хванат и да го закарат в стаята, където преглежда. Занасят го там в стаята. Ония си излизат и остават двамата и Атанас му разказва, че го убиват от бой. И доктор Грозев му казва "Ама, Атанасе, ти много си уплашил и колегата по пътя, много си ревал по целия път, много си охкал. Сега - и ти да си спокоен, и аз да съм спокоен, ще те резна и ще ти махна апандисита и готово”. И го оперира и след 5-6 дена го изписват оттам и го връщат на Първи обект. Но д-р Грозев казал каква е работата на д-р Драгнев, те като доктори се познават и си споделят. Та д-р Драгнев беше малко обиден. Той да го кара 6 км и оня да реве. И седим веднъж на пейката с Атанас и с доктор Драгнев, той вече знае и знае, че сме приятели и му казва "Абе, Атанасе, значи така, да ми ревеш ти 6 км, да ме мислиш ти мен за предател." После му даваше болнични, понеже раната му не зарастваше и Атанас не идваше на обекта, а с едни патерици ходеше и все в кухнята работеше. Та покрай това и аз намазах, защото като се върна от работа и Атанас ми заделил нещичко от кухнята – кога картофче, кога морковче, та и аз два-три месеца прекарах добре.

 

- Често ли се случваше да си помагат хората там?

 

Случваше се, имаше и други случаи. Пак с доктор Грозев. Мой приятел от Чирпан, Минчо Димитров Танев се казва и той беше много изтощен. Нормите големи, гладът страшен, там само върби и пущинаци, няма откъде нещо да вземеш и поне някоя трева са си свариш. Само върби и пущинаци. И той решил да се прави, че нещо му има. Понеже който се оплаква от болки, може някъде малко по на лека работа да го сложат, я нещо да мете, да поддържа, да го оставят за ден-два. И сутринта четат две-три имена и включително и Минчо Димитров Танев да не отива на обекта, а да остане за операция. И той човекът, радва се че, ще го оперират, че няма да работи. Смее се човекът, радва се. С доктора като се разберат, този му каже "охкай там няколко дена, после те все ще те оставят за някой и друг ден”. И след това доктор Грозев им резне апандисита и готово. Много помагаше. Това беше доктор Грозев.

 

- Чувала съм, че на д-р Грозев обаче му се е налагало да извършва и тежки, животоспасяващи операции.

 

- Да, така е. Да Ви разкажа и за доктор Найденов, племенник на Яворов, братът на Ганка Найденова. Те тогава не зачитаха не Яворов, не зачитаха никой.

Д-р Найденов, ветеринарен лекар и той беше в Белене. Него го оставиха на понтона, с Петко Огойски са били заедно на понтона. Този понтон, през зимата на 1953 година, когато дойде наводнението и не могат вече да ги държат в карцера, защото водата заля всичко и карат един понтон от тези за мостове с плоските дъна, събират върху му към 20 човека и ги вкарват на 120 метра от помещенията да го вържат за една върба и там изкараха посред зима в ония ледени води 14 денонощия. И на доктор Найденов, му измръзнаха краката и се наложи да му се отрежат стъпалата до глезените. По-късно го видях, на едно честване на Яворов в Чирпан. Беше се научил да ходи с протези, даже без бастун.

 

- А защо качиха д-р Найденов на понтона?

 

- За наказание. Доктор Найденов беше горд, не се подчиняваше, но комунистите това ги озлобява. Той е практикувал като ветеринарен лекар и беше отговорник на една кравеферма. Тогава млекото не се мереше на масленост както сега. Толкова литра надоил и това е. И нали все се правеше съревнование, на кой фермата най-много мляко е надоила, затова д-р Найденов казал на млекарите като доят да оставят гюмовете малко по-празни и после да доливат малко вода, за да отчитат повече мляко. Но то продажници навсякъде и някой докладвал на управата. Та за тази работа доктор Найденов го карцираха и после му отрязаха краката. Като ги караха на понтона, д-р Грозев им викаше: "Момчета, блъскайте се, бийте се, удряйте се, момчета, да не заспи някой, че заспи ли - отива!"  А водата от реката беше придошла почти до горе, до помещенията и звукът върви по водата и той през цялото време им вика да не се предават и да не заспят. Защото то зима, тази ледена вода, този понтон - черен от вода.

 

- Чела съм за този случай с понтона. Такава жестокост.

 

Ами на глава от население най-много лагеристи и затворници тука в България е имало от всички соц-страни без Съветския съюз. И най-много затвори на квадратен метър. Съпротивата продължава десетина години, докато се установи тая „народна власт”.

                                                      въпросите зададе Даниела Горчева

 

 

Костадин Събев е роден на 1 ноември 1930 година в Чирпан. „Народната власт” не му разрешава да учи, защото бил „кулашки син”. Успява да завърши вечерно професионално училище. Учителят му по рисуване го насърчава да кандидатства в Художествената академия в София, но там отказват да приемат документите му. Разбирайки че бъдеще в комунистическа България за него няма, младежът решава да премине границата и да избяга. Човекът, с когото подготвя бягството, обаче, се оказва доносник на Държавна сигурност. Първоначално осъждат двадесетгодишния младеж на 10 години затвор, по-късно намаляват присъдата му на 6 години и 8 месеца.     

Костадин Събев е членувал в опозиционния Младежки земеделски съюз (БЗМС, николапетковисти) с главен секретар Петър Сърбински. Самият Петър Сърбински също е изпратен в лагера на остров Белене. 

На остров Белене Костадин Събев среща Александър Гиргинов, генерал Иван Вълков, д-р Никола Грозев и други забележителни личности. Малко след като се запознава със 74 - годишния Александър Гиргинов, става свидетел на „погребението” му на остров Магареца.

След освобождаването си от лагера, единственото, което „народната власт” му позволява да работи е било на каменна кариера, като изкопчия, общ работник, чугунолеяр. Пенсионира се като миньор в Бобовдол. След 1989 е член и за известно време председател на „Съюза на репресираните” в Чирпан.

Въпреки всички премеждия и тежкия си живот, остава добър, широко скроен човек, и не престава да рисува. На 79-годишна възраст издава със собствени средства книга с портрети на всички министър-председатели на България от Освобождението до днес.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional