Българите според Волтер и според театъра в Бохум

Реномираният театър в Бохум винаги е бил един от най-добрите, водещи театри на немскоезична сцена, новаторска лаборатория на големи имена в театралното изкуство, сред които е и Димитър Гочев. Покрай него Самуел Финци, Анри Кулев и Теди Москов също обогатяват в различни сезони българското присъствие на Бохумска сцена, но сега на тази сцена, „българите” се появяват, представени единствено от писателското въображение на френския философ Волтер през 18 век!

Новият интендант на театъра Анселм Вебер открива първия си сезон в Бохум с един амбициозен маратон от 5 премиери в 4 последователни вечери  и  първата от тях е театралната адаптация на романа на Волтер „Кандид” с гост-режисьор холандеца Паул Кьок.

Когато Волтер пише в Женева своя пародиен роман „Кандид или Оптимизмът” годината е 1759. И до днес този шедьовър на френската литература е в задължителната програма за матура на френските колежи, с философските утопии на Волтер и с несломимия оптимизъм на героя Кандид, който търси по  света своята любима красивата и благородна Кунегонд.  А когато я намира опорочена, погрозняла и преживяла невероятни нещастия, се оженва за нея, за да остареят заедно със спомените си в една идилична градина...

Но преди да се разплачем от умиление на този Happy End във Века на светлината – 18 век, трябва да издържим три часа един съвременен, шарен и разностилен, развлечен театрално-музикален спектакъл, белязан от липса на сценичен ритъм, въпреки седемте професионални музиканти на сцената, с цигулки, чинели и синтизайнери!

Холандският режисьор Паул Кьок  се е поблазнил от всевъзможни сценични ефекти едновременно, театър в театъра, видеопрожекции с анимация, пред или зад които се сменят скурилни декори и костюми на фона на постоянна музика (сама по себе си чудесна - вариации по Лео Яначек!), която често заглушава актьорите,  докато един оттях не се изцепва в микрофона с някакъв чисто немски поп-шлагер, като връх на безвкусицата.

Иначе режисьорът е останал верен на идеите и на текста на Волтер, който на страниците на романа   обикаля във въображението си по света и свободно прекроява исторически личности и събития. Кандид се възхищава на „Краля на българите” Фридрих II, който бил през 1759 година  „най-симпатичният сред всички крале в Европа”, визирайки обаче пруския крал Фридрих Велики, покрит със слава по време на кървавата Седемгодишна война!

На вътрешната сцена се появяват двама български войници със съвременни каски и нечленоразделно разиграват битката с аварите, но въпреки ужасната картина на бойното поле, с ранените и убитите, Кандид не губи своя оптимизъм и продължава да търси любимата. А тя, волтеровата героиня Кунегонд, разказва в монолога си: „българите дойдоха в нашия хубав замък Тундер-тен-Тронк, прерязаха гърлата на моя баща баронът и на брат ми, и съсекоха майка ми на парчета! Един мастит българин, висок  шест стъпки, виждайки как припадам от гледката, се нахвърли и ме изнасили, аз се съпротивлявах, но той брутално ме наръга с ножа, с който закла баща ми и ето белезите по тялото ми и до днес... После един български капитан влезе и като ме   видя окървавена, се вбеси и уби бруталния българин върху мен, но ме взе със себе си  като военнопленница, и  след три месеца ми се насити, та ме продаде на един евреин, трафикант на робини за Холандия и Португалия...”

Онези по-любопитни зрители, които стоически са решили да издържат всичко до поклона, проспиват това-онова, а нерваците си тръгват още в паузата. Бохум познава и по-добри моменти, каквито предлагат следващите четири премиери, но накрая оптимизмът на Кандид все пак предизвиква и овации, нали спектакълът е под егида „2010 Рургебит културна столица на Европа”, а режисьорът е от съседна Холандия, и доста негови сънародници го аплодират бурно насред  германската публика, която не може да си позволи да не ръкопляска от куртоазия. 

Добре, че все пак гледаме безсмъртна класика, иначе току-виж германците се обидят, че Волтер е приписал на българите великия пруски крал Фридрих II, или пък българите хукнат да се жалват пред Международния съд, че им приписват военни престъпления, каквито не са и сънували! Ученолюбивите френски зрелостници сигурно биха разбрали утопиите и пародиите в „Кандид”, а в главите на другите, няма да е чудно, ако остане само нещо от негативния образ на българите, като синоним на бруталност!

Все пак литературните критици, анализирайки творчеството на философа Волтер и скарването му с пруския крал Фридрих II, приемат, че за да го засегне, той прави намеци за хомосексуалността на Фридрих Велики, наричайки го „крал на българите”, но не на България! Защото Волтер обръща френския термин „bougre“ в „bulgare“, което през 18 век означава „вулгарен хомосексуален”. В 21 век дори това не би трябвало да е обида.

От: http://kafene.net/