Иде ли митичният европейски инвеститор в АЕЦ „Белене“?

АЕЦ „Белене“ може да се превърне в един от най-значимите и големи проекти както на Балканите, така и в Европа, заяви премиерът Бойко Борисов на 21 септември по време на срещата си в Ню Йорк с посланика на правителството на САЩ по въпросите на енергетиката за Евразия Ричард Морнингстар.

Може би може, но засега се превръща само от “един гьол” , по думите на самия Борисов, казани неотдавна, в “един от най-големите и най-значимите…” – пак според него. Нежеланието на инвеститорите да се хващат на въдицата на преобразяването на гьола в обект от европейско значение, едва ли е свръхестествено явление, което няма своето научно обяснение.

Помните ли горното самотно изявление на Бойко Борисов в САЩ? Припомням го тъкмо заради самотата му. То не бе последвано от реакция на другата страна в разговора. Нали знаете какво означава това?

Още по-интересна част от съобщението на българската правителствена пресслужба за онзи разговор беше “червената нишка” в него.  Тя цитираше българския премиер да мечтае на глас на американска земя за европейски инвеститор. И защо да не е американски инвеститорът, след като Борисов споделя копнежа си с американски чиновник? Явно няма начин. Ама дотолкова няма начин, че чак не е за разправяне.

За АЕЦ „Белене“ нашият премиер е изтъкнал, че в момента България има всички разрешителни и още утре може да стартира строежа на втора атомна електроцентрала. За страната ни е изключително важно да намери европейски инвеститори, които да се включат в реализацията на проекта, това се казваше в съобщението на българското правителство, увиснало покрай липсата на каквото и да било отношение по темата от страна на американските домакини.

Звучи като атлантически призив към евросолидарност с балканския апетит на източния колос да проникне на Запад през Северна България.

“Още утре” наближава. Както много пъти досега. Още утре руската “Атомстройекспорт” може да ни съди ( както вече веднъж се закани) за неизпълнение на договора с нея за строителството на централата. Той изтича още днес.

Няма го митичният европейски инвеститор, който призрачно се появява само в монолозите на премиера Борисов ( и в поощряващите изявления на президента Първанов –само съгласният с тях, но подсъдим за кокошкарско деяние Станишев, мълчи – какво да добави?).

Нима Вашингтон трябва да агитира частния европейски капитал да услужи на Русия в нейните амбиции да направи пробив на територията на ЕС с руска ядрена централа за пръв път след ерата на Чернобил?

Впрочем, когато това съответства на американския интерес, Вашингтон не се колебае да лобира за България. Спомнете си изявленията на американски посланици в София, че членството на България в НАТО помага за присъединяването й към ЕС, които вбесяваха тукашни другари, обясняващи публично, че едното нямало нищо общо с другото. Но да се очаква от САЩ да дава рамо на руското стратегическо проникване в страна от НАТО и ЕС, какъвто е случаят с АЕЦ “Белене”, явно говори за отчаяние пред лицето на поети, но неизпълними ангажименти.

Голям е копнежът по пустия европейски инвеститор. Един доста едър, направо огромен такъв – германският концерн RWE, се беше полакомил, но вече избяга от него и гласува с краката си против руския замисъл. С това той изпрати антиинвеститорски сигнал, равностоен на погребален звън за проекта.

Може би по-голям е само апетитът за едни пари (преди и сега) в зоната на корупционния здрач над Белене. Или още по-набъбнал е страхът на онези, които вече са ги взели, но не оправдават доверието на купувачите и прекупвачите на националния ни суверенитет?

Интересно, за всяка държавна поръчка по закон се изисква търг, състезание между желаещите да я изпълнят. Обикновено, когато става дума за значими суми, има доста кандидати. А за поръчката АЕЦ “Белене”, оценявана за милиарди, от най-високо място в държавата се леят молби поне един инвеститор да се яви, за да легитимира отдавна компрометираната идея зависимата от една отделна държава българска енергетика да стане още по-зависима от същата външна сила. Дори и да го примамят ( само в Москва си знаят как се опакова такава поръчка!), няма да могат да убедят никого, че е нормално за такъв чудесен, направо европейски проект, трябва да се задоволим с първия, единствен и незаменим инвеститор без каквато и да било конкуренция от други желаещи да се напечелят от него. Много тъпи са тези инвеститори, ей!

Пазарният принцип, че едно нещо струва толкова, за колкото може да се продаде, отдавна е показал, че на пазара на икономическата логика стратегическата амбиция на Москва да стъпи здраво върху земетръсната зона край Дунав в България не предизвиква блъсканица от инвеститори.

И ако “Атомстройекспорт” наистина реши да съди България, заради резултатите от този очевиден факт, това си е руски въпрос – сигурно имат юридическото право, след като са си подсигурили съучастници в РБ, приемници на традицията от НРБ. Българският въпрос обаче звучи така: кой ще плати тук конкретно и защо тъкмо тази власт, която уж щеше да разчиства далаверите на “предишните” ги легитимира с подклаждане на фантазиите за фантастично скъпия за страната ни руски проект?

Някой ще разследва ли наглите килъри на националния ни интерес, оплели страната ни в пипалата на чужд октопод, който се е окопал като трактор в българската енергетика? Или ще ни захранват електоралното доверие с трохите от операции срещу “килъри”, “нагли”, “октоподи” и “трактори”, чийто успешен финал далеч не е гарантиран?

Благът на Иво Инджев - http://ivo.bg/