Три години без Николай Кънчев

Три години без Николай Кънчев
 
 
"Фактът, че един човек живее на брега на обществото, не предполага, че той е поставен извън него и води обикновен живот. Възможно е той да е избрал да бъде извън, за да живее много по-непосредствено и по-сложно. Ако животът настрана може да бъде резултат на неспособност и затормозяване, той може също така да бъде способност за наднормално, по-мащабно съществуване." Думите са на Кенет Уайт, поет, когото Николай Кънчев бе превеждал неведнъж. И Кенет Уайт го превеждаше на френски. Те взаимно се почитаха, включително и заради това, че ценяха истински човека, ако той е "извърнат към други хоризонти" (Чоран). Самият Николай Кънчев бе "извърнат" човек. Друга беше неговата оптика. Съзнанието му се бе устремило към посока, която другите не виждаха или не разбираха. Затова и цитирах думите на Уайт. Кънчев наистина, както никой друг, живя на "брега на обществото". Не че бе отшелник и самотник по призвание. Но там, по-далеч от словоблудствата на социума, той намираше въздуха за по-чист. Допирът му с обществото и литературния живот бе съвсем повърхностен. В други времена, но и той в конфликт с догмите и предразсъдъците на човека, Хенри Дейвид Торо, когото Кънчев четеше, също бе избягал. Построил си една колиба в гората, той се разхождаше по брега на Уолдън, за да бъде само с птиците, водата и себе си. Торо твърдеше, че "Изгрява само оная зора, за която сме се пробудили". Кънчев твърде рано се бе пробудил за своята зора и не бе случайно, че една от книгите му се наричаше "Нощен пазач на зората". "Ковчежник на езика", на който само той можеше да пише, дух, обрекъл се на едно по-друго познание, Николай Кънчев бе убеден, че "Поезията се издига в свойта стратосфера чак до звуковата бариера, там където избухва в нова изразна система" ("Галактиризиране на празнотата"). Мисля си, че точно това представлява и неговата поезия. Тя ще ни говори винаги за преимуществата на онова "наднормално, по-мащабно съществуване". Но то не беше само благодат. Беше и неистовата воля да отстояваш себе си в един объркан и дори абсурден свят. Да се отстояваш само с Поезията. Точно това издигна Кънчев до "звуковата бариера", извиси го до образите и внушенията на съзнанието му, заради които той стана един от най-големите ни поети.
Б.К. 
НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ
 
БЯЛА ВРАНА О, колко много хора, колко дни, но ти не спираш -
измъчен си от тази недостатъчност и търсиш
коя звезда е точно семето на чудото?
В какво е сигурен, се питаш, най-разсеяният,
направил си глава от вестник, шапка от главата?
Самият ти ще сториш страшен грях, ако допуснеш,
че има само плът, защото всичко не е трупове.
И полетът на мисълта те прави бяла врана!
ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО
І.
Какво ли има там в дълбочината на поета?
Вода - да плаче, лава - да избухва? Нищо не се вижда
освен изпуснатите очила: стъписан е критикът,
но не смее ли да слезе долу и да си ги вземе?
Догдето се напрягаш да прогониш самотата
и да дадеш на този, който духа, име "вятър",
пелтекът може да поправя правописни грешки -
но ти наум не можеш никога да пишеш!
ІІ.
Защо страданието именно? Даже кладенец
ще изкопаем само там, където плаче мъртъв.
Дори и до звезда да стигнем, трябва
да поразим завинаги пространството.
Сега единствено усилия, а после упреци!
Горко на този, който някога ги чуе:
и в тях ще търси красота, а красотата
ще бъде вече на отсрещната позиция.
Поезията всъщност няма толкоз малко сили,
че да победим... но може да се случи!
Тогава ще говорим само със съгласни,
какво - не знам, кому - на мрака. Толкова.
И щом клони да е така, остава ми да кажа окончателно:
аз бих живял без стихове, но само в свят, за който те ратуват!