Печени чушки

Този прекрасен аромат на печени чушки, който в момента се разнася непоканен да го доловиш, прави разни неща. Например, подсеща закъснелите да подготвят зимнина - да побързат. Гладните – да похапнат. А на мен внезапно напомни какво беше началото на края за един човек. Наша близка приятелка и съседка. Има и такива съчетания. Едно време кварталът е бил изцяло от къщи - включително тяхната. Днес на това място е блокът, сбрал някогашните собственици на къщички. Сега вече тук са децата и внуците им, както и новопристигналите.

            Мария, леля Миче – както я наричахме, се обади една сутрин по телефона. Каза, че й е лошо. Много лошо. Търсеше някой от лекарите в къщи. Предадох съобщението и тръгнах за работа. Пристигнала линейка. Екипът, който дошъл, не намерил за необходимо да я свали по някакъв начин от третия етаж. Дали защото беше пълна. И какво от това. Слязла сама до линейката.

            По това време дъщеря й беше при мъжа си в чужбина. А тя, както обикновено, решила да се залови със зимнина. Тяхната къща беше и е образец за ред и чистота. Опекла индустриално количество чушки, свършила и други работи. Явно е пресилила нещата. Надминала е дори себе си и сърцето не е издържало. А дори и да е „дошло” времето, то винаги идва изненадващо и зашеметяващо и отвява небезразличните към мъка, съжаление и самоупреци.

            Така стана и години по-късно с баща ми в „Пирогов” сред уж негови колеги. А в деня след това оттам получихме следната телеграма: „Иван умря. Донесете дрехи.” Съжалявам, че не я пазя. И какво от това.

            Всеки ден се случват подобни неща. Неизбежно е – човешкият живот си има начало и край. Вторият може да се ускори поради небрежност и безхаберие. Дори да е въпрос на месеци, на дни, на един дори – какво е правото да се отнеме този ден. Колко неща би могъл да каже човек, ако усеща, че се разделя със света. Тези неща, които по някаква причина е пропуснал.

            Затова понякога стъписва липсата на елементарна деликатност и професионална адекватност. Все се надявам да дойде време за нещо по-различно. А докогато не е дошло, „Какво да се прави”, както е писал Чернишевски. Спомням си, че след като го прочетох, вратата зееше още по-широко отворена към небитието, към неизказания отговор. Защо ли тогава звучи сякаш предписва безотказна рецепта.

            Така както продължава животът – като връхлитаща неочаквано вълна, така и плувецът или намиращият се в морето, не може да я избегне. Човек не е по-бърз от никоя вълна. Съдбата му е да приеме всичко, каквото го сполети. Какви претенции да имаш към околните в човешки план. Те са такива, каквито са. Никой, колкото и да е огорчен, не е в позицията на самото съвършенство, за да издава категорични присъди. Всеки има някакъв свой грях – по-голям или по-малък. Не е излишно да се помни началото на „Великия Гетсби” от Скот Фитцджералд, където разказвачът припомняще какъв съвет е получил от баща си. Съветът беше никога да не бърза да съди прекалено строго околните, защото те вероятно не са разполагали с възможностите, които е имал той. Не претендирам за съвършена точност, но смисълът беше подобен. Това е толерантен зов да си отворен за природата на ближния и да я разбираш, да си я обясняваш – без да е задължително да я отхвърлиш с ярост или да я прегърнеш като своя собствена. Това е в рамките на някакво нормално човешко съществуване, в което да проявиш търпимост и снизхождение, дори без някакъв особен ангажимент.

            Но има и по-различни ситуации, в които трябва да избереш какво да си – храста или дървото, за които пееше и пее Васко Кръпката. Лично и гражданско може да съвпадат по принцип. Но има моменти, когато става въпрос за обикновена човещина. А другото си остава мечта. Ако се замислите и за двете, не ви ли се ще да повикате неволята?