«ПРИЗНАТЕЛЕН НАРОД»

Един ден през комунистическото средновековие завели един англичанин на паметника на съветската армия в София и той подчертано ентусиазирано поискал да го снимат с паметника. Екскурзоводът, доста учуден, се огледал внимиателно наоколо и още по-внимателно попитал какво го е накарало да се снима на това място. Англичанинът отвърнал: «Така и ще си отида от тоя свят без да разбера колко пари са отишли за това съоръжение и затова искам да имам спомен от него».

Екскурзоводът, разбира се, изобщо не е знаел колко може да струва такова съоръжение, нито някой би му казал, защото съоръжението е «от признателния български народ», с бронзови букви.

При чехи, унгарци и поляци такива съоръжения отдавна са си намерили място в леярните или в определени паркове за историческа екзотика. Пък и чехи, поляци и унгарци никога не са били много-много признателни и тръпки са ги побивали, когато калния руски ботуш го хванат айбашиите и тръгне да трамбова пътищата на запад. За тях Русия винаги е била циганска торба, тоест никога не можеш да я напълниш. И затова винаги, когато дойде време, чехи, поляци и унгарци са й търсели сметка.

Не така стои въпроса с «признателния български народ». Първото нещо, което каза господин Лавров, когато България влизаше в Европа, беше: «България ще стане Троянския кон на Европа». Той, както знаем, е научил това от другаря Георги Димитров, признателния любимец на Сталин. Да си спомним какво е казал този любимец в една наздравица след демонстрацията на 7 ноември 1937: «Не мога да не добявя към това, което другаря Сталин каза за безмилостната борба срещу враговете... Но аз трябва да подчертая какво изключително щастие е за социалистическата революция и за международния пролетариат че, следвайки Ленин, другарят Сталин водеше борбата с такава непоколебимост и гениалност, през всеки остър завой, за да я доведе до победа на нашата кауза. Не може и да става дума когато говорим за Ленин без да го свържем със Сталин! (Всички вдигат чаши!)

Ето виждате, читателю, когато ви казвам за «признателния български народ», аз виждам как още тогава на хоризонта вече се е очертавал силуета на бъдещия паметник на съветската армия. И като да потвърди думите ми, първото нещо, което другарят Георги Димитров прави след кацането си в България, е да иде не при народа си, а при окупатора Бирюзов, така, малко за инструкции. Никой, разбира се, не се е съмнявал в далечната 1945 в «признателността на българския народ». Затова и Бирюзов организира пладнешкия обир на българския уран за спешната атомна бомба на Сталин.

Господин Судоплатов, още един изтъкнат масов убиец от КГБ, описва на няколко страници как заварденото българско население и принудени затворници копаят урана докато му запуши радиацията, и го изнасят за Сталин. Не че Судоплатов много милее за истината и затова е решил да я раздипли в спомените си, но както обикновено Сталин го е шибнал за 20 години в сибирския хладилник и затова сега той си го връща, тоест показва това-онова и скрива това-онова.

На откриването в 1954 присъства окупатора Бирюзов. По това време атомната бомба на Русия вече е опитана с активната помощ на американското комунистическо еврейство и, разбира се, урана на «признателния български народ». Земледелци, демократи, монархисти и всякаква там друга «буржоазна измет» вече е «трудоустроена», разселена, изселена, интернирана и ликвидирана. Така на паметника остава чистия надпис «От признателния български народ», с бронзови букви.

Днес четирите кюшета на паметника отдавна са маркирани по подходящ начин от уличните псета; тук и там пукнатини предизвикват загрижеността на тоя или оня кандидат-кмет за сигурността на гражданите; бронзовите букви отдавна са изчезнали и са заместени с малко по-нескъпоценни; политиците до един, начело с президента Първанов ( ах, тоя признателен българин!) не обелват и дума за състоянието на паметника – не е подходяща бюджетна тема, знаете!

Всички чакат той да падне от самосебе си, някак си така един ден да намерят куп камъни и бронз и да се свърши. Но той няма да падне, докато някой не го бутне. И понеже всички ги е страх от Москва, никой няма да го бутне.

Тук аз се питам как така досега циганите, тези любители на ценни метали, не са вдигнали очи нагоре да видят какъв куп бронз е струпан отгоре. Дали са заети да стават европейци тия дни, или ги е страх от Шмайзера? Пардон, Шпагина – в ръцете на съветски войник Шмайзер звучи някакси  по-убедително. А иначе ако се замислят, по-инициативните ромски предприемачи ще видят, че на паметника му трябват само няколко шашки тротил.

 Ромски или не, «признателния български народ» чака.