Национализацията като политически знак

В България се подготвя национализация. Първата от петдесет години насам. В сряда Бойко Борисов, премиер на дясно правителство и лидер на ГЕРБ, членуваща в политическото семейство на европейските христиандемократи, разпореди да бъдат фактически национализирани към половин милиард лева,  държани се в лични сметки на работещите в тежки условия в частните професионални фондове. Идеята е те да бъдат прехвърлени в планиран от правителството солидарен фонд за ранно пенсиониране към НОИ, който да изплаща пенсии на работещите в тежки условия.

Иначе казано – нещо частно да стане държавно. Личните пари на спестителите да се одържавят. На какво основание и по силата на какъв закон става това? Ами ето го основанието, дословно: “Така искат и синдикатите и са ми го дали писмено.”

Сайтът за икономика, който цитира това изказване на премиера по BTV, с основание си задава въпроса: защо имаме изобщо премиер и правителство, след като реалната власт в България е синдикалната диктатура.

Става дума не за лев и два. Става дума за половин милиард, който в огромната си част представлява инвестиции в акции и ценни книжа. И ако се окаже, че въпросната национализация изисква те да бъдат обърнати отново в парични знаци, това означава срив на финансовия пазар и съответно драматично намаляване на тяхната цена. Това съвсем не са празни думи. На българския капиталов пазар борсовите индекси спаднаха с два процента само при заявеното намерение за национализация – представете си какво ще се случи при неговото осъществяване.

Става дума и за още нещо – според мен по-важно. За философията на управление. Дори и не за философията – за първите букви в буквара на отговорния политик. Ако поне нещо е ясно от мърлявия преход, в който и до днес сме заплетени като патета в кълчища, то е, че държавната собственост е най-неефективната и генерираща корупция форма в съвременната икономика. Че от нея най-много се краде и най-малко се възпроизвежда. Че е знайно – и то от най-близката ни история – до къде води нейното предпочитане и толериране. Води до катастрофата Виденов, до зимата на 1996-та.

Днес се сблъскваме с премиер, който не просто иска да толерира държавната собственост, не дори само крепи грамаден бюрократичен апарат и произвеждащи загуба предприятия – ами направо иска да национализира. И да прави чрез подобни страховити жестове своята силна държава – която не само че иска, но вече и реално се намесва в частният живот на хората – щом, без въобще да ги пита искат ли или не – се готви да промени собствеността на техните вложения.

Най-опасното в подготвяната национализация обаче не е самият акт. Най-опасното се крие в неговите психологически основания. Те говорят – и то говорят много ясно - за психиката на този, който ги изповядва. Съдете сами – Бойко Борисов се решава на тази национализация не за друго, ами защото “В тези фондове около 20% от парите отиват за разходи. Там са скъпи коли, там са скъпи секретарки също така. И това харчи много пари.”

Браво. Можем да предположим, че когато тези пари минат в ръцете на държавата, от тях няма да се харчат пари за щяло и не щяло. Кой прецедент дава гаранции в това отношение – джакузито на Вальо Топлото ли? Но да – това са едни богати фондове, които разхищават нашите откъснати от недоимъка спестявания. Дайте да ги вземем и да ги дадем на държавата – в един общ фонд, дето ще плаща на всички рано пенсионирали се на калпак – все едно дали изобщо са правили вноски или не са – както е например случая със служителите на МВР и армията.

Никой обаче не казва, че въпросния всеобщ фонд най-вероятно нарастването на спестяванията ще е с много по-малък процент – защото инвестициите в борсови инструменти означават и поемане на отговорност – нещо не особено характерно за българските чиновници. И че самият знак, който ще даде България чрез този акт, ще ни струва  много, ама много скъпо – защото това е сигнал към чуждите инвеститори, който може да бъде разчетен така: тази страна не уважава частната собственост и на нея не може да се разчита, следователно инвестициите тук са несигурни и подложени на сериозни рискове.

Имат ли сетива българският премиер и неговото правителство за мащабите на този риск? Очевидно не. Но пък имат усет за вътрешнополитическия риск – което личи по моментално спретнатия списък на “враговете” – като вестник “Сега” например, като “Дневник” – заради “заинтересования” Иво Прокопиев. Най-вече обаче по заклеймяващите думи на премиера, който обяви съвсем безцеременно по националната телевизия, че “който говори за национализация, обслужва корпоративни интереси”.

Странно. Какво ли е според него това да вземеш парите, вложени в частни фондове, и да ги прехвърлиш в един държавен – и всичко това в една уж правова и уж европейска държава? Може би не национализация, а благотворителна дейност – или пък борба с корупцията и престъпността?

Тази национализания впрочем би трябвало да бъде ясен и за слепите политически знак. Това не е дясно мислене, нито пък дясно поведение. Това е чисто лява омраза към частното, Андрешковска психика. Крайно време е политиците от Синята коалиция, вместо да призовават “реформаторските министри” да си хвърлят оставките в знак на протест, да се замислят те кого подкрепят и в името на какво го правят. Защото днес безпощадно личи, че никакво дясно не е дошло на власт при последните избори. Управлява ни ляво правителство с ляв премиер. Разликата в сравнение с тройната коалиция е вече само в някои фасадни подробности.