Азбучната молитва на г-н Първанов

Г-н Първанов най-сетне изплю камъчето, което се търкаляше от месеци из разни хипотези и мълви: “проект” ще има. Граждански, широкоспектърен, мрежест и с една само скромна амбиция – ако може, да се смени местообиталището Първаново – да се осигури неговото преместване от “Дондуков” 2 на “Дондуков” 1.

Премиерът Бойко Борисов реагира мълниеносно на благата вест: “Аз първо ви моля вече да не го наричате "президент" - говориме за господин Първанов и единственото, за което съжалявам, че България остана без една институция за близо една година период напред, защото човек, който има политически проект, не може да бъде президент.”

Прав е. Нищо, че иначе е тъп, този път е много прав. Г-н Първанов вече не може да бъде президент. Това в случая не е метафора. Той не може да е президент в буквалния смисъл на думата – по силата на българската Конституция. Според Чл. 92. (1) “Президентът е държавен глава. Той олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения.” Ясно е, че човек, който създава политическо движение с неприкрит прицел към предстоящите избори, няма как да “олицетворява единството на нацията”.

Няма нормална държава, в която е възможно президентът да създава политическа сила в хода на самия мандат, да използва за тази цел високата си трибуна и безотказния медиен достъп, който има като държавен глава – и не само това, но дори и да митка из страната на разноски на президентството, за да гради бъдещите си партийни структури – и покрай всичко това да претендира, че още е президент.

Този човек не е президент – той е позор за президентската институция, а и за престижа на страната ни като цяло. Беше си позор отколе – с двойната си биография, с лъжите, че не бил имал нищо общо с Държавна сигурност, с архарските си подвизи и прилизаното си скудоумие, с престъпните и трепещи се помежду си олигарси от неговата свита, с просташката си арогантност и ченгесарските си номера. Сега е позор на квадрат: е президент, който иска да стане премиер – и впряга в полза на това си искане ресурсите на цялата своя институция.

Няма такъв прецедент в нормалния свят. Там обичайно президентите дори не подхващат старата си работа, а се занимават с благотворителна дейност, за да се избегне възможността контактите и авторитета, натрупани по време на тяхното президентстване, да се окажат от полза за бъдещата им кариера.

Има такива прецеденти само в ненормалния свят. По-точно – има един, съвсем очевидно следван от г-н Първанов. Става дума, разбира се, за Владимир Путин – тъкмо той скочи от президентското направо в премиерското кресло – и сега се готви за обратния скок. И именно той превърна създадената по време на собственото му президентстване “Единна Русия” в тоталитарна база за собствената си власт – и чрез нея върна на Русия статуквото, от което тя се беше отдалечила само на няколко стъпки – статуквото на тоталитарна държава с нулеви граждански права и тотален контрол от страна на тайните служби.

Това е, към което се стреми г-н Първанов. И го прави в момента, в който върху него са съсредоточени повече от сериозни обвинения – като това, че е политически гърб на знакови български мафиоти – като Алексей Петров например. Грешка: не е само политически гръб. Алексей Петров е част от неговия проект. По-точно – неговото силово подделение, призвано да изпълнява мръсни поръчки – например да пребива журналисти или да вразумява приказливи любовници.

И неговата персонална работилница за компромати, разбира се. Въз основа на които той формулира своите обвинения със същата лекота, с която през 1999 г. е дал разпореждането покойния партиен функционер Илия Божинов да се маха от столична таксиметрова компания "Такси-С-експрес", за да бъде внедрен там същият този Алексей Петров – та да я превърне в нещо като тайна полиция на БСП. Днес Алексей изработва компромати, Яне Янев ги оповестява, а г-н Първанов ги отиграва политически. Как ви звучи този триумвират? Прибавете там Георги Гергов, прибавете Людмил Стойков, прибавете скрити-покрити герои като Младен Михалев – Маджо – и ще получите някаква представа за тайната власт в България.

Този човек ли очаквате да е следващия спасител на нацията? Това ли е бъдещето, което е необходимо на разсипаната до основи България? Наистина ли има някой, който да повярва, че човекът с агентурен псевдоним Гоце; перманентният наколенкаджия през портите на Кремъл, наглият резидент; който направи голям шлем за Путин, разигравайки като карти националните ни интереси, би могъл да бъде “нов възрожденец”, каквато прентенция се съдържа в абревиатурата АБВ – азбучната молитва на г-н Първанов, тъй наречената “Алтернатива за българско възраждане”, правена под мъдрата мисъл на неговия личен секретар Андрей Бунджулов – и под организационното ръководство на парламентарния му такъв – Бойко Радоев?!

Е, да – наистина има. Политически отпадъци винаги е имало в България – и в особено изобилие – напоследък. Моделът, който се следва при правенето на тази азбучна партия, е дословно същия, по който бе направена РЗС – която съвсем очевидно също се очертава част от него, под мъдрото ръководство на един човек с много пипала. Взема се сбириток отвсякъде, събират се изпопадали поради една или друга причина люспи, та и гнили политически луковици, прибавя се малко професор и академик за вкус, остъргват се последните мръвки от ребрата на БСП – и от всичко това се прави турлю-гювеч, който се сервира на българския народ под формата на политическа партия.

Вгледайте се само в имената, които вече блуждаят в медийното пространство: Кръстю Петков, Кирил Добрев, Корнелия Нинова, Петър Курумбашев, Ивелин Николов, Румен Петков, Стефан Личев, Мария Капон, Христина Христова, Меглена Кунева, Стефан Данаилов, Андрей Пантев, Велислава Дърева, Петър Стоянович, Любен Дилов-син, Ивайло Калфин, плюс цяла сюрия кметове като Дора Янкова (Смолян), Костадин Паскалев (Благоевград), Божидар Йотов (Русе), Красимир Мирев (Търговище), Славчо Атанасов (Пловдив), Петър Паунов (Кюстендил), Пенка Пенкова (Лом) и др. Червени, жълти, светлосини и биши тъмносини дори. А се запитайте сега, какво би могло да обединява всички тези хора. Някаква идея? Някаква фигура? (Няма такава – г-н Първанов не само че няма фигура, но и сянка няма дори.)

Отговорът – или поне разумният отговор, е един – шансът за добро наместване край държавната трапеза. Това е целта на упражнението – за участващите в него измекяри. Целта на самият г-н Първанов е друга. Тя е повторното безалтернативно приковаване на България в политическата орбита на Русия.

Някой може и да попита – е добре, трябва ли да им обръщаме внимание? Та те са смешни, жалки, нелепи – и нямат никакви шансове в бъдещите политически игри. Отговорът е – трябва. Не е вярно, че имат шансове. Не биха имали, ако управлението на Бойко Борисов беше поне в някаква степен адекватно на своя историческти шанс – а той освен всичко друго предполагаше и възможността за радикално и окончателно ликвидиране на неокомунистическите туморни разсейки в страната ни. За съжаление не са адекватни – дотолкова, че понякога изпитвам съмнения дали не става дума за елемент от същия сценарий.

Това ни изправя пред необходимостта най-сетне да осъзнаем, че г-н Първанов и неговият АБВ-проект са възможни поради една единствена причина: липсата на политическа алтернатива. Правенето на адекватна и автентична дясна формация, която да запълни тази липса, е отколешна мечта за мнозина. Днес вече не е само мечта. Днес е неотменна политическа необходимост – поне за тези, за които името България все още значи нещо.