ЖУРНАЛИСТИКАТА БЪЛГАРСКА

Един познат не пропуска да спомене, че за да си изкарва човек прехраната в българска медия, трябва да има манталитет на проститутка. Познатият е университетски преподавател - бивш вестникар.

Когато домакинът ми в едно малко градче разбира с какво се занимавам, казва съжалително: „лоша работа”. После се извинява, но аз го разбирам: продажността и сервилността на гилдията бяха причина за спонтанната му неприязън към българската журналистика, и той не можа да я скрие.

Преди време колега от американски вестник ми разказваше как се разделил с шефа си. Поводът бил, че онзи го накарал да даде морална оценка на фотографката, с която били заедно в Ирак. Журналистът не се съгласил, бил заплашен с парично наказание, след което рекъл I need to respect myself more than I need the money и напуснал редакцията. Чудо нечувано, нали? Но се е случило. С такива хора се прави голямата журналистика, така се създават и големите нации.

Има ли български журналисти, които биха пренебрегнали парите заради достойнството си?  Сигурно има. Тогава колко са?  Пет? Десет? Сто?

Неотдавна Румен Борисов (секретар на комисията по досиетата) довери две важни неща. Българската държавност е разкапана отвътре и медиите участват в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях, каза той в интервю.

Другото цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

На пръв поглед тази информация не е нещо, което българите да не знаят. Но достатъчно е да се замисли човек над цифрите, за да му настръхне косата.

Милион и петстотин хиляди ченгета в държава с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я”. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора...

Нека пресметнем: милион и петстотин хиляди агенти и доносници, плюс милион и триста хиляди членове на БКП колко прави? Прави половин държава. Държава - ухо.

Пишеш срещу агенти във вестници, оглавявани от агенти; в република, населявана от агенти. После се чудиш защо материалите ти не излизат.

Заразата е навсякъде - тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого и налага сестричето си по главата с юмруци.

Уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в главата и през нощта.

Как се стигна дотук и защо персоните, които управляват българската журналистика, имат вид на експонати от праисторическата ера е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия,
с държавни чиновници от руския модел и необразовано
селско-пехливанско население,
подобен пейзаж е напълно закономерен.

Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици. После класата на агентите-собственици купи журналистиката и обезчести, каквото беше останало у нея за обезчестяване.

Махни азиатския комунизъм и нещата ще се оправят, съветват наивни анализатори. Лесно е да се каже и  невъзможно да се направи. Защото азиатският комунизъм отдавна не е само азиатски и само комунизъм – в него участва цял ансамбъл от интернационални „изми” и международни концерни. Агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Журналистиката отдавна не е само журналистика – тя е депо за разпределяне на власт и средства.

Промени ли се българинът след членството в Европейския  съюз към по-добро? Не, и не може да се промени. Еманципира се външно с някой друг литър „Gucci” върху перушината, но азиатско-селско-пехливанската му същност не помръдна. Тази същност е преобладаваща по нашите земи; основанието за национална гордост. Изключение правят отделни индивиди, които приемат анонимния начин на живот и четат скришно (за да не им се присмиват) Лао Дзъ в градския транспорт.

...

Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува.

Това е същият онзи независим дух, който ти позволява да кажеш, че нуждата от самоуважение е по-голяма, отколкото необходимостта от пари. Или да заявиш, че бившият министър на вътрешните работи Румен Петков е един изключително опасен тип, срещу когото ще се бориш заради честта на професията.

„В миналото съм се борил срещу мафиотите, сега се боря срещу един български политик. Това е част от професията ми - да се боря за правдата, колкото и преувеличено да звучи това. И ще продължа да се боря” – заяви германският журналист Юрген Рот пред „Дойче веле”.

Как стоят нещата с независимият и опозиционен дух у нас?  Ако някой журналист призове министрите и висшите чиновници да си направят общо харакири пред Народното събрание, колко души ще му изръкопляскат?

Ако някой журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари и влияние, а по средата стоят местни политически бандити, колко души ще се съгласят?

Ако някой журналист застане на площад „Народно събрание” и започне да крещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм и спасение няма отникъде, колко души ще го подкрепят?

Ако същият журналист бъде арестуван за нарушаване на обществения ред, защото бил говорел врели-некипели, колко души ще го защитят? А колко са журналистите, които ще посмеят да направят всичкото това – пет, десет, сто?

Къде е решението?  Единият възможен отговор е: а защо е нужно да има някакво решение? Тъй и тъй сме посяти тук, ще си стоим,  ще си тренираме рефлексите за оцеляване и толкоз. Пък и по-добре оцеляващи в България, отколкото навън, където никой не те познава.

Втори възможен отговор: журналистите да спрат да пишат и да заминат да берат тикви в Белгия. Всички до един. Читателите да спрат да купуват вестници. Да загасят телевизорите. Да изключат радиоапаратите и да заминат при журналистите. Така доносниците-собственици ще фалират. Като фалират ще се замислят как да върнат журналистите, читателите и слушателите обратно. Те обаче няма да поискат да се върнат и ще продължат да берат тикви в Белгия, докато постепенно доносниците-собственици не изчезнат, а техните внучета и правнучета не си вземат поука и еволюират в европейска средна класа.

Тогава журналистите ще си дойдат в родината, с тях и читателите, и няма да ни съдят повече в Страсбург за потъпкване на свободата на словото.

Звучи ви наивно? 

Това ни е проблемът на нас, българите, и на журналистиката българска. Че всичко, което трябва да се направи, за да се самоуважаваме поне за пет минути, ни се струва наивно. Затова нямаме „пражка” революция, затова президентът ни е агент, затова агентите ни са бизнесмени, затова бизнесмените ни са престъпници, затова лафът, че другите държави си имат мафия, а у нас мафията си има държава, стана нарицателен за България. 

П.П.  „Съвсем обясним е големият дял на свързаните с бившата Държавна сигурност собственици на български медии. От една страна повечето от тях са хора, изникнали от старата система и готови да инвестират в медиите спечеленото чрез нея. От друга страна българските медии предпочитат да използват труда на млади и нископлатени журналисти, като по този начин опитните и несвързани с бившата номенклатура колеги бяха отстранени от медийното пространство.” (Дирк Фьоргер, до неотдавна шеф на медийната програма за Югоизточна Европа на фондация "Конрад Аденауер”).