Проф. Николай Аретов е сред тези, които не участват в протестите на БАН и не одобряват позициите на ръководството на Академията. Нещо повече – той е на мнение, че самото ръководство трябва да подаде оставка. LiveNews го потърси, за да изложи своите идеи за реформата в БАН. Николай Аретов е извървял постепенно йерархията в научните среди - започнал работа като учител в Якоруда през 1978 г., днес той е един от най-младите български професори. Автор е на 10 изследователски труда и на много студии за българската литература от Възраждането до днес. Работи в Института за литература при БАН.
Професор Аретов, как оценявате протестите на учени от БАН? Вие участвате ли в тях?
Не участвам в протестите, защото смятам, че истински реформи трябва да има. Аз съм от тези, които искат оставката на ръководството на Академията.
От какви реформи се нуждае БАН?
Нуждае се от действителни, от истински реформи. Това, което се направи досега, е имитация. Проведоха се едни напълно безсмислени сливания на институти, чрез които да се демонстрира някаква активност. Бяха пенсионирани повечето от хората в пенсионна възраст и това бе обявено за радикална реформа. Ръководството на Академията със всички средства се опитва да запази властовите си позиции, да неутрализира доста силните подозрения за користни действия, като е готово едва ли не на всичко – въпреки че заплатите им са обидно ниски, учените са принудени доброволно да излизат в неплатени отпуски, да работят по възможност без никакви консумативи и, разбира се, без парно. Министерството също има сериозна вина за сегашното положение, то се люшка в различни посоки, единственото постоянно нещо, което се чува от него, е „Пари няма". Това е една доста недалновидна позиция.
Как се вписва един млад учен в днешните условия на образование и реализация?
Вписването в системата не се определя чак толкова от възрастта, а по-скоро от други качества – продуктивност, способност да се работи в екип, интерес към професията. Разбира се, съществуват и възрастови проблеми, конфликт между поколенията има, макар и не ясно изявен. Напоследък вълната от пенсиониране извади на повърхността конфликта между поколенията – по-възрастните се чувстват засегнати и доста неохотно отстъпват позициите си; без да го признават открито, младото и средното поколение, искат да заемат позициите на своите по-възрастни колеги. Има и нещо друго, когато човек е в началото на кариерата си, той се опитва да се докаже чрез това, което върши, и отбягва административни отговорности. Отслабването на потенциала за работа е за сметка на административните амбиции.
Каква е вашата лична оценка за реформите в образованието, които се извършват в момента?
Безспорно е, че има нужда от реформи. Проблемите в образованието тръгват от началното училище, удвояват се в гимназията и затрудняват университетското образование. Преподавателите се оплакват, че студентите не са подготвени, липсва им една минимална обща култура и вината не трябва да се търси само в училище, а и семейството и обществото.
Не познавам някой, на който да му е напълно ясно какви реформи точно трябва да се извършат. Аз също нямам подобни претенции. Но мисля, че голямата реформа трябва да започне от училищното образование, обществото да осмисли какво всъщност иска да знае младото поколение и по какъв начин да го поднесе така, че да се възприеме. И, най-същественото, каква е ценностна система, която то би трябвало да си изгради с помощта и на училището. Начинът, по който са организирани образованието като че ли са застинали някъде от преди интернет ерата. Бурното развитие на информационните технологии, което е световен процес, се насложи върху значителните социални проблеми от последните десетилетия, които, освен всичко друго, водят и до радикална ревизия на заварената ценностна система. Днес пропастта между поколенията е особено дълбока. Опасявам се, че хората, които създават учебните програми, се ръководят от една ценностна система, която е тотално отхвърлена от учениците. Чуват се гласове на политици, които твърдят, че днес важни са езиците и компютрите, а литературата, историята и математиката остават на заден план. Спори се за начина, по който трябва да се преподава религия, а добродетели като трудолюбие и способност за самооценка, готовност за съпротива срещу несправедливостта на силния остават на заден план.
Как оценявате обществените реакции на българските студенти?
Студентите не са единни в протестните си действия, което донякъде е добре. Трябва да има различни гледни точки. В тези протести се разграничиха две отделни групи - едните протестират срещу недостатъчното финансиране на университетите, а другите срещу управлението на висшите училища. Мисля си, че критичността на студентите трябва да е максимално свободна и всеобхватна. А ако се съчетае и с известна самокритичност, ще е още по-добре. Протестите в защита на някакви шефове винаги провокират скептицизма ми. Казвам това не само по повод студентските протести, но по отношение на акциите, свързани с „Брикел", и не на последно място – с БАН.
Какво мислите за въвеждането на рейтинговата система във висшето образование?
Обществото има нужда от обективна рейтинговата система, която да дава оценка кой университет е добър. Трябва да има съревнование между учебните заведения. Системата ще даде и израз на това какви специалисти са нужни на обществото. От друга страна, очевидно е, че това, което се предлага в момента, е един начален вариант, който със сигурност ще бъде прецизиран. Един от показателите на рейтинговата система е какви заплати получават възпитаниците на конкретни специалности. Но за жалост цифрите, заложени в рейтинга, не се препокриват с реалните заплати.
Вие имате издателство, чрез което се опитвате да популяризирате българска и чужда литература. Чете ли според вас българинът днес?
Ролята на книгата намалява все повече, и то във възрастовите групи, в които не би трябвало да се случва това. Самият процес на четене не само се променя, но и губи същността си. Фатално е, че една книга от 500 страници се „прелиства" на компютърния екран за 10 минути, но студентите остават с впечатление, че са я прочели. С годините все повече се усеща как интересът към книгата намалява.
Четат ли по-малко младите в сравнение със своите родители?
Определено младите не са толкова заинтересовани да четат като своите баби и дядовци. За жалост този процес на незаинтересованост е необратим, но би могъл да бъде забавен. Да, младото поколение не чете, но и тези, които трябва да внушат, че това е необходимо и е ценно, явно не са толкова заинтересовани и не си вършат работата. Ако приемем, че преди 50 години човек е отделял един час средно на ден за четене, то сега отделя 10 минути. Другият проблем е с какво запълва времето, „освободено" от четене.
Какво се случва с бъдещите млади учени при положение, че в момента е блокиран Законът за научните степени и звания?
Старата система, по която се придобиваха научни степени и звания, трябваше да се промени, всички бяха недоволни от нея. Извън множеството детайли, има няколко ключови места в новия Закон за академичния състав, по които се спори. Основния спор е за това кой трябва да присъжда научните звания и степени - дали това трябва да бъде държавата, или отделните университети и научни звена. И двете позиции имат своите аргументи, необходимо е да се намери някакъв баланс между тях. Съмнявам се, че проблемът ще бъде решен веднъж за винаги.