Пластмасова политика

Нескопосаната политическа заявка на Г. Първанов отваря финалната права на най-безличния и безцелен президентски мандат от създаването на институцията преди 20 години. Стартира един от най-комичните опити да се създаде идентичност там, където властва безличието, съдържание там, където властва баналната реторика и присъствие там, където властва отсъствието. Публичната поза на президента през изминалите години много повече искаше да прилича на конституционен монарх, отколкото на президент в парламентарна република. Може би това е била и тайната мечта на бившия социалистически лидер. Престоят му в институцията обаче ще се запомни с пълната липса на значими идеи и политически теми, кухата безкрайна ритуализация, безцеремонното използване на институцията за изграждане на собствена публична / политическа мрежа и тежката му де факто външнополитическа изолация на запад от България. При всичките им недостатъци и грешки, Желю Желев и Петър Стоянов поне успяха да бъдат част от важния исторически процес на връщане на страната в политическа Европа. От тази гледна точка, годините на Георги Първанов на „Дондуков” 2 ще останат да висят безпомощно.

Начинанието на сегашния президент страда от много слабости. Сред най-големите обаче е неговото позициониране спрямо избирателния цикъл, тоест изборите през 2011 година. Това прави „проекта” не-национален още от самото начало и той губи от скромната си институционална аура. Нещо повече, това го кара Първанов да влезе в продължително странно политическо раздвоение: един ден е президент, един ден е най-обикновен играч; един ден е над политиката, един ден е в нея. Това раздвоение със сигурност бавно ще изтощи остатъчния му резервоар от популярност. Реторическият пълнеж пък стъпва върху два остатъчни мита, които продължават да летят из България и на които разчита президентския кръжок. Най-кратко, единият е за над/отвъдпартийност и „национална стратегия”, а другия е за „нуждата от експертност”. Разчита се първият да се върне на сцената на фона на хаотичното сегашно управление, а вторият се храни от вече традиционното негативно отношение към политическите партии. Удобна идейна дъвка са големите европейски дебати (бъдещото на ЕС в глобалния свят, Европа 2020 и други), на които се разчита за даване на някаква по-широка легитимност на начинанието. Подобна европейска реторика прави Първанов част от Европа поне реторически, ако не реално.

Отвъд това, ако приемем, че Първанов и неговите приближени имаха реален избор, то примерите на възможно следпрезидентско поведение са много и най-различни. Във вътрешнополитически план например, Л. Валенса направи втори опит да бъде президент и се провали. Неговият колега, А. Квашниевски, избра съвсем друг път и успешно влезе в американските академични среди, където преподава европейска политика в столицата Вашингтон. В северната ни съседка, Румъния, има друг тип опит. Там след отказа си да се кандидатира за втори мандат, Емил Константинеску става лидер на малка партия, която обаче така и не успява да се утвърди и след няколко години се влива в либералите. Съществува и външнополитическа „писта”, която обаче е трудна за реализиране и на практика затворена за Първанов. Тук изпъква  първата жена президент на Латвия, В. Вике-Фрайберга, която се превърна в една от най-авторитетните фигури на европейската политика. Тя дори бе избрана за заместник-председател на „Групата на мъдреците” по въпросите на бъдещето на ЕС, а после бе и кандидат за поста на Президент на Европейския съвет без тази кандидатура да изглежда неподходяща.

Политиката по първановски впечатлява с липсата на политическо въображение. Повтарят се изтъркани форми: формален и неформален лидер, претенция за отворен, но всъщност пределна ясна крайна амбиция, гражданска претенция с ясно политическо съдържание. Политическата автентичност става мисия невъзможна на българския терен. Вече сякаш никой не може дори да си представи нормално политическо представителство, структура, управление. Активността е ограничена в примитивната тоналност на елементарното политинженерство и „проектиране”: сменят се табели, изобретяват се идейни профили, правят се мрежи за осигуряване на гласове, злоупотребява се с институционални правомощия и т.н. Зад „предприемчивостта” на Първанов стои просто желанието му да бъде нещо като неформален президент, центриращ фактор, неотменимо присъствие. „Проектът“ на Първанов прилича на политическа пластмаса: изкуствен, кух, без субект и идея, без базов интегритет и с напълно сбъркана времева проекция. Пластмасови желания в една пластмасова политика. Това обаче, за съжаление, не ги лишава от известно политическо бъдеще във все по-отдалечаващата се от европейските норми българска политическа среда.

Блогът на Владимир Шопов - http://vladimirshopov.wordpress.com/