Константин ПавловКогато гледам по телевизията протестите по морето, в съзнанието ми изникват едновременно няколко картини. Първо се сещам за потресаващите снимки от един блог на пътешественик на централния плаж в Монровия, столицата на Либерия. По плажа клечат хора. Това не са рибари, просто плажът се използва за... тоалетна.
Черните задници изпъкват изразително върху белия пясък.
След това се присещам за чистите плажове с кристална вода на Хърватско и Гърция. Градовете там напомнят Несебър по историческа съдба, но не и по днешната си участ - за разлика от побратимите си, Несебър изглежда като превзет от варвари, като оклепана с нечистотии и забравена антична руина в центъра на ориенталски пазар.
Защо ли наблюдаваме и други прилики с Африка? Един приятел разказва, че Лагос в Нигерия е също на брега, но до най-близкия поносим плаж имало около 4 часа път с кола. Следователно, като плажен стрес Несебър е по-близо до Лагос, отколкото до Дубровник и Кавала. Спомних си, как тази година сестра ми си спести последния плаж и нервите около него, защото ходенето на плаж в доста наши места на Черноморието не е почивка, а напрегнат труд.
Плажът в Лагос, Нигерия. Снимка - Делян Иванов
На екрана се редуват морски сюжети. Като отломка от корабокрушение, от морето стърчи Несебър, върху който като плъхове са се скупчили оцелелите през кризи и катастрофи хазяи, кръчмари и амбулантни търговци. Бунтовниците не искат да повярват, че е дошъл и техния ред да понасят тежестта на живота в България и да видят как изглежда дебелия край. Провлакът е блокиран от народна барикада, а отбраната е пробита от полицията чрез обходен затворнически щурм по море. Несебърската свобода, попфолк героиня с изрусени къдри и почти голи гърди символизира съпротивата. Горящите автомобилни гуми до хилядолетните крепостни стени и свалените знамена допълват умопомрачителния постмодерен декор.
Това поведение не напомня на стопани, а на окупатори.
Животът наистина е най-добрият белетрист.
Историята не е от вчера. Предшестваха я гротеската на местните избори в Несебър, дебеловратите момчета, които набучиха чадъри на всеки квадратен метър по пясъка, постепенното прорасване на бетонната джунгла в мегаполиса Равда – Св. Влас и ликвидирането на бившия слънчевбрягски „император“ Димитър Янков, председател на общинския съвет.
Разбирам местните. Жегнати са от това, че мечът на справедливостта посегна към тях, а не сече първо най-големите и най-наглите, както правителството обеща. Отвързаното куче на властта, вместо да погне крадците, захапа първо техния апетитно заголен на плажа задник. Доган уж проговори в Кочан, а вместо барбекюта във вилни зони, чак на другия край на България започнаха да къртят пристройки. Затова демосът е единен и изпълнен с праведен гняв, а „Андрешко“ наистина е архетипът на отношенията между българина и държавата му.
Взорът от нийде надежда не види. Несебърлии едва ли ще усетят съчувствие и подкрепа от тези, които сърбаха попарата на гостоприемството им дълги години – бившите им клиенти. Този път ще трябва да свият знамената и да изчакат търпеливо нашествията на багерите, на инспекторите на Юнеско, на следващия сезон и дори на следващите избори.
Защо обаче не виждам в списъка на защитниците на културното наследство президента Първанов, който безпардонно, с цената на международни скандали (като този в Мексико), лобира за назначаването на Ирина Бокова като генерален директор на Юнеско. В момента е застрашен най-големият обект на Юнеско в България. а големият приятел на организацията мълчи като риба. Може би, защото разбира културата така, както Иван Славков разбира спорта, т.е. като касичка, в която разни балъци са длъжни да му пускат монетки. Или просто специализира в ядрено-газов патриотизъм.
Междувременно, пясъкът от Слънчев бряг ще продължи да изчезва, вероятно докато богът на туризма и морето окончателно погълне богохулното поселище. Може да се присъедините към Фейсбук групата, ако желаете.
Протестират жителите на вероятно най-богатата българска община и очевидно, отговорът на този проблем не е пари.
Но каква е посоката? Какво трябва да правим?
Преди всичко трябва да си подредим приоритетите и да изберем между култура, сергии и мешана скара, между стотинки и милиони. Между утре и вчера. Да разделим илюзиите от реалността. Мутрите от бизнеса. Да дадем окончателна оценка на сатрапията на Тодор Живков и да го сложим в архива, а тези, които се възхищават от него, да изпратим в политическа пенсия.
И отново да се явим на поправителен по демокрация
Много се надявам, че в момента наблюдавам признаци на събуждане на здравия разум в България.
Трагичните развръзки в българския политически живот ни научиха поне на един урок - политиката не е китайска играчка за еднократна употреба. Да гласуваш за някой клоун, не означава само да смениш канала на телевизията, а да промениш вектора на собствения си живот.
Точно малките и слабите не трябва да обръщат гръб на закона, а най-ревностно да бдят над него. Защото законът е тяхната най-добра закрила. Колкото повече сила имаш, толкова по-малко ти трябва закон. Хората с бързи и х хубави коли се дразнят на ограниченията на скоростта.
Едно от големите цивилизационни завоевания е умението да се мисли в три перспективи - крактосрочна, средносрочна и дългосрочна. Ако поне за няколко дни човек преценява всичко, което прави по следния начин – какво ми носи това действие сега, след 6 месеца и след 20 години, то той може да събуди сили, които да променят живота му завинаги.
Едни хора без дългосрочна перспектива (славяните), се заселили на Балканския полуостров преди 13-14 века, но нямали навика да си строят къщи, нито пък да използват заварените антични сгради. Те си копаели землянките направо в мозайките на пода.
„България на 1329 години, Несебър на 3000“ написали те на транспарант от протестите в Несебър. И били прави.
А за какво им е притрябвало да излиза града от списъците на Юнеско? Ами, за да си... клечат в него.
Публикувано във в-к „Седем“
Блогът на Константин Павлов - http://komitata.blogspot.com/