Скъпоценните приятели

В края на 2010 г. не Русия приключва путинското десетилетие, а Европа се опитва да осмисли резултатите от двайсетгодишното си развитие. Условно, разбра се, защото пресмятането може да започне и от падането на Берлинската стена, и от разпадането на Съветския съюз. По-точно, длъжна е да го осмисли.

Но засега, както и през предишните години, общественополитическите процеси, водещи до формирането на враждебни на европейските режими, на юдео-християнската цивилизация, се възприемат като отделни и временни трудности на различните държави, а не като проява на общоевропейска криза. Криза на идентичността и ценностите.

Става дума не за това, че германците и италианците от трийсетте годни и руснаците от съветския период на историята си трябва да се смятат за братя. Тук има нещо друго: ако искате, сговор на елита, признаване от властителите на свободния свят на враждебните и смъртоносни за цивилизацията ценности и стремеж към качество на равноправните алтернативи.

Съветският тоталитаризъм бе победен благодарение на това, че западните елити изхождаха от неприемането на принципите, нравите и морала на тоталитарните елити. Първата декларация за това неприемане стана Фултънската реч на Чърчил. А знаменитата реч на Рейгън, в която се говореше за империята на злото, е само девет години преди разпадането на СССР. И Фултънската реч, и изказването на президента на САЩ се отличават с твърдост на позициите. („Съветите трябва да разберат, че никога няма да поставим под заплаха принципите и стандартите си. Никога няма да предадем свободата си” – каза Рейгън), а също и със съчувствие към населението на тоталитарните държави и с ясно разбиране на аморалността на елитите им: „Най-страшното зло се извършва дори не в концентрационните трудови лагери, където виждаме крайния резултат от това зло. Злото го измислят и дават заповеди за изпълнението му в чисти, топли кабинети с добро осветление и килими тихи, гладко избръснати хора с бели якички, с изрязани нокти, които не е необходимо да повишават глас. Но заради това, че тези тихи хора на повишават глас, заради това, че те, както и диктаторите до тях в края на краищата искат само отделна територия, на някого му се струва, че ние трябва да ги приемем такива, каквито са”.

За последните двайсет години се случи точно това, за което предупреждаваше Роналд Рейгън: западните елити приеха постсъветските елити такива, каквито са. И сега с изненада гледат на появата на неототалитарното политическо пространство, което формират елитите на Русия, Украйна и Белорусия, делегитимиращи властта си.

Разправата на Лукашенко със съперниците му на изборите, преследването на Ходорковски и много други, което се вижда в руския политически живот, накрая стремежът на Янукович да прати зад решетките Юлия Тимошенко, а сега и бившия министър на вътрешните работи – всичко това не можеш да определиш по друг начин освен като ликвидация на политическата конкуренция. При това изобщо не е важно, че тези три държави не се намират в идеални отношения помежду си.

Въпреки политическите декларации и икономическата интеграция елитите на трите източнославянски държави се отделят от Европа, забавяйки процесите на промяна на своите територии и не приемат призивите за европейска идентичност и за европейските ценностни системи. Такава е равносметката от постсъветското двайсетилетие. И това е един от главните проблеми на Европа и юдео-християнската цивилизация. Но европейските елити не го осъзнават, заети са с друго.

За коя държава и за кои управляващи елити е казано ето това?

„Защо не решихме проблемите си в обществото и в икономиката, преди да ни доведат до днешното състояние? Защото вече десетилетия наред виждаме едни и същи лица на политическата си сцена... Ръководство, което не може да бъде отговорно пред народа, което не може или не иска да говори езика на истината... което развива само ласкателството, защото целта му е да завладее и да си раздели властта. Това е власт, за която не са важни истинските интереси на страната и народа. А народът, самите ние, се държим безотговорно. Отдали сме се на властта на благополучието, лекото забогатяване, охолния живот, стремежа към трупане на пари и лъжата. Истината не ни интересуваше. Сега преживяваме цялата трагичност, описана от Достоевски – „Свобода или щастие”. Избрахме фалшивото преуспяване и загубихме свободата на личността си – и страната си”.

Е, щом е Достоевски, то, разбира се... Не. Това е от предрождественското обръщение „Към народа” на Синода на Гръцката църква. Ето такива работи стават в една от държавите на Европейския съюз, ето такъв е там елитът.

И няма нищо изненадващо в това, че путинските шпиони се оказват перачи на пари, търсещи освен това и начини за корумпиране на американските парламентаристи и чиновници. Както няма нищо особено и в кариерата на ексканцлера Шрьодер. Корупционна интеграция на елитите на демократичните държави и на неототалитарните – ето какво наблюдаваме през последното десетилетие. Това, което не се удаде на идеологически ограничените съветски чиновници, се получава при хората с по-широки възгледи. За осъзнаване на тази ситуация е време да кажем: „Сбогом, Фукуяма, здравей, Аренд!”. Франсис Фукуяма се радваше като дете на краха на комунистическата идеология и на това, че „елитът... възникнал в епохата на Брежнев и Мао, се оказа много по-приличащ на елита на западните държави в сравнение с нивото на икономическо развитие, отколкото някой можеше да предположи. И този елит можа да разбере, ако и да не можеше да я има, общата потребителска култура на Америка, Япония, Западна Европа и много от политическите идеи на тези държави – също”. Да, само дето днешните политически идеи на „тези държави” са далеч от яснотата и твърдостта на Рейгън. Но в потребителската култура ученикът явно е надминал учителя.

А що се отнася до Хана Аренд, то вече се изказах по повод актуалността на „Произхода на тоталитаризма”. Нещо ще доуточня. Понятията „вътре-” и „външнополитическото” и в епохата на класическия тоталитаризъм бяха относителни – това беше болест и на нациите, и на цивилизацията в цялост. Сега да говориш за това разделение е още по-трудно, а поради това неототалитаризмът е по-опасен от предшественика си: той се стреми не към изолация, а към интеграция, към това да приспособи към нуждите си достиженията на същата тази цивилизация, чиито фундаментални ценности и принципи отрича и руши.

Така беше и преди, но сега за това съществуват повече възможности. Нима Белорусия е затворена държава? Нима доскоро Лукашенко не намираше изгода в диалога с Евросъюза?

Безсмислени са и търсенето на „руския път”, и идеализацията на Запада, особено на елита му. Преодоляването на неототалитарните тенденции, както някога отърваването от тоталитарните режими, е възможно само като оздравяване на Европа в цивилизационното й единство, а не на отделни нейни части.

Европа е нашето отечество. Животът е неизбежен.

Превод от руски Веселина Гюлева

От: Гласове