Свободата днес и тук 13 Февруари 2025  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Това е моя собственост…

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Григор Гачев

През последните няколко месеца имах твърде съмнителното удоволствие да участвам в дискусии, които засягаха “пиратството” в Интернет, и в крайна сметка опираха до авторски права и интелектуална собственост.

Праводържателите винаги искаха по същество криминализиране на всякакви форми на нарушаване на техните права (няколко пъти се изпуснаха в прав текст, че го искат и за “честната употреба”), безусловни правомощия да нареждат на полицията каквото решат, и отнемането на всякакви права на потребителите.

Неведнъж и аз, и други присъстващи им отговаряха, че така просто не става. Че продажбата на интелектуален продукт е сделка. Че ако едната страна има в сделката само права, а другата – само задължения, тоя бизнес не е читав… Винаги този аргумент беше отхвърлян най-категорично. С винаги един и същи довод – “Това е моя собственост. Ще го предлагам при каквито условия си искам.”

Продуктът е тяхна собственост – дотук добре. Дали обаче това наистина им дава правото да го предлагат при каквито условия си искат?

Нека вземем (измислената) фирма “Майонеза ЕООД”, производител на майонеза. Продуктът, който тя произвежда, е без никакво съмнение нейна собственост. Ако към него приложим логиката на интелектуалните “правоносители”, то тя може:

- да слага в майонезата си каквото пожелае
- да не обявява никъде какво съдържа тя
- да я опакова както си поиска, и да пише на опаковката й каквото си поиска
- да я продава само срещу юридически ангажимент, че няма да изследваш състава й
- да я продава само срещу юридически ангажимент, че ще съобщаваш всякакви проблеми само на нея, и на никой друг
- да я продава само срещу юридически ангажимент, че не носи пред теб отговорност за причинени ти от майонезата вреди, и че не ти дължи обезщетения за тях
- да изисква от теб лични данни срещу продадената ти майонеза
- да ти я продава задължително в пакет с неща, които не са ти нужни, или са направо нежелани
- и всъщност, каквото друго й скимне – това е нейна собственост, нали? Тя може да я предлага при каквито условия си поиска.

На практика, естествено, подобно нещо няма как да го бъде. Формално погледнато, защото има закон, който задължава производителите на хранителни продукти да обявяват съдържанието им, и ги обвързва с отговорност. Реално обаче този закон е приет, защото зад него стои определена логика. А именно, че след като купувачите са участници в сделката, имат права. И тъй като сделката между корпорация и частно лице е неравностойна, и не е реалистично купувачите да успяват приемливо лесно да отстоят правата си, правата им следва да бъдат допълнително защитени със закон.

Тази логика я има при всяка сделка, независимо дали има приет закон, или не, и за всеки продукт. Затова интелектуалните “праводържатели” нямат правото да предлагат продукта си както си искат. След като купувачите са страна по сделката, техните права не може да бъдат игнорирани. Например, не може върху продукта да се налагат “антипиратски” ограничения, които всъщност ограничават единствено потребителската му стойност, за да завишават печалбата на праводържателите. Или заедно с него да бъдат пробутвани нежелани продукти – реклами, трейлъри, разни сплашващи съобщения и подобни…

(Всъщност, принципът “продуктът е мой – ще го предлагам както си искам” е девизът на laissez-faire логиката. Когато се опре до човешки права, тя е в основата на всички свободи. Но когато се опре до разлики във възможностите, и особено до монополно положение на една от страните, тя е в основата на всички ограничения на свободата. Третирането като равни на обективно неравните е грешка, и води до нежелани резултати.

Една чудесна илюстрация дава сръбският хуморист Владо Булатович-ВИБ във фейлетона си “Бюрократа и Акулата”. Там Акулата обяснява, че в модерните днешни времена преживява, като се бори за равноправие. А именно: и тя, и хамсията имат по равно правото да се опитат да изядат една друга. Даже тя с удоволствие предлага на хамсията да опита първа…

Затова laissez-faire принципът е любим на акулите, и те толкова настояват за спазването му между тях и хамсиите. Корпорациите – в делата си с частни лица или по-малки фирми. Управниците – в делата на държавата с гражданите. И т.н. И затова е важно да се знае кога този принцип е полезен, и кога е вреден – и да не се допуска във втория случай.)

Интелектуалните праводържатели биха казали, че този закон е смислен за хранителни продукти, но не и за интелектуални. Но не е така. Европейската комисия принуди Майкрософт да предложи избор на браузери в Уиндоус не защото Интернет Експлорер иначе ще е опасен за здравето. Аргументът, че Експлорер и Уиндоус са продукти на Майкрософт, и те могат да ги предлагат както си искат, дори не беше използван от Майкрософт – комисарите на ЕС са юридически образовани, и щяха да му се изсмеят… Антимонополните закони са ключова част от законодателството на всяка развита държава. Всъщност, те са една от основните разлики между развити страни и бананови републики. Където се спазват, се развива страната. Където не, се развиват олигарсите.

А интелектуалната собственост е монополна по същността си. Ако аз притежавам хладилник “Мраз”, това не пречи на никой друг също да притежава. Но ако притежавам правата върху произведението Х, никой друг не може да ги притежава. Ако се опитам да наложа закон, че след като аз имам хладилник “Мраз”, никой друг няма право да има, това ще е нечувана наглост. Но при интелектуалната собственост това е стандартното положение. Такова е поради същността на интелектуалната собственост. Но това не променя факта, че е монополизъм, нито облекчава негативните следствия от него.

Интелектуалните праводържатели често се опитват да омаловажат този факт с тезата “Никой не принуждава никого да потребява точно определено произведение – има много други”. Това обаче е лъжа, най-фрапантна именно при интелектуалните продукти. Лаптоп “Тошиба” със сходни характеристики е адекватна замяна на лаптоп “HP”, но песен на AC/DC не е адекватна замяна на песен на “Битълс”, дори със сходна дължина. Ако е достатъчно близка, за да бъде адекватна замяна, песента би била плагиатство – законът би преследвал нея, вместо монополната собственост върху оригинала.

По тези причини е логично и редно към всеки вид интелектуално праводържателство задължително да се прилагат антимонополни закони, много по-сурови, отколкото към промишлените монополисти. Към момента обаче не е така. Има стотици случаи на съдени заради злоупотреба с монополно положение промишлени производители или търговци, но няма например съден заради монополизъм издател. Причината е проста: монополността е дотолкова неразделна част от бизнеса с интелектуални права, че той бива отъждествяван с нея, и смятан за невъзможен без нея. Затова и бива приемана и търпяна в него, въпреки че именно той е по дефиниция най-злоупотребяващият с монополно положение.

Доколко “праводържателите” са наясно с монополността на статута си? Ще дам пример от една от дискусиите, на които бях. Техен представител заяви, че целта им е пълното унищожаване на пиратството на творби. Бе контриран с аргумента, че огромният процент “пиратствани” творби не се предлагат на българския пазар, така че никой не губи нищо от разпространението им – не му направи никакво впечатление. Аргументът, че на хората им е обидно да им пробутват за “нови” неща, въртени вече шест месеца по екраните другаде, също не го трогна изобщо… Без да искам, по-късно подслушах разговор по повод тези доводи между него и друг негов колега. Не помня точните думи, но същността беше, че потребителите нямат при кой друг да отидат. Така че ще консумират каквото, колкото и когато той благоволи да им предложи.

Ето затова интелектуалните “праводържатели” не може да предлагат продуктите си както те си искат, понеже били “техни”. Продуктите на обикновените монополисти, а и на немонополните производители, са още по-несъмнено техни – но те нямат правото да ги предлагат както си искат. В противен случай правата на потребителите отиват по дяволите… Точно както става сега с правата на потребителите на интелектуални продукти.

Друг популярен аргумент на праводържателите е “Това е капитализъм – да правиш каквото искаш със своята собственост. Другото е комунизъм.” Те старателно пропускат обаче, че именно в страните, които са синоним на капитализма, е ясно казано – когато използваш собствеността си в публични условия, например за бизнес, тя ще се подчинява на публичните изисквания. Пробвайте да продавате там майонеза, в която слагате каквото си поискате, или не казвате какво слагате, да видим какво ще ви се случи. Независимо, че тя е ваша собственост.

А има и още нещо. Праводържателите печелят всъщност не от продажби на собствеността си, а от лицензирането й, тоест по същество от рента върху нея. А капитализмът е строй, при който се печели от находчивост, предприемчивост и купища съсипваща работа. Строй, при който се печели от рента, събирана от мнозинството за използването на поделена между малцина собственост, се нарича феодализъм.

Феодализмът не е обвързан непременно със средновековните технологии. Удобна за негова база е всяка собственост, която е незаобиколима при създаването на блага, и може да бъде присвоена от олигархия – през средновековието земята, през 21 век информацията… В същото време, силните на деня го обожават, тъй като им дава почти безконтролна власт, и често се опитват да го установят. Така че праводържателите често се оказват в съюз с тях, насочен срещу потребителите, творците и изобщо обикновените граждани.

Доколко “праводържателите” осъзнават този момент, поне в България? Според мен – напълно. В подслушания разговор присъстваше и мнението, че който държи търговията с изкуство, държи умовете и емоциите на хората, и държавата ще се съобразява с него, а не с хората. Щото иначе ще направи голяма грешка… След една от тези дискусии изтъкнах пред един праводържател аргумента, че като спре “пиратското” разпространение, той ще свие многократно достъпното изкуство, и така ще отучи повечето потребители от потребяване на изкуство. Беше ми отговорено с иронична усмивка, че потребителите не могат без изкуство – такава ни е реалността, че никой не иска да живее в нея. И че ако се отучат от едно изкуство, ще идат при друго, а то ще е пак собственост на праводържатели. Като се отучили хората от рока, та какво? Научили се на чалга…

Иначе казано, ние сме феодалите, всичката земя е наша. Искаш ли да ядеш, ще си ни крепостен селянин и ще се гърбиш колкото и както ти кажем. Иначе ще мреш от глад, точка… Доскоро се учудвах на логиката на DRM – как така бизнесът не е показал на издателите, които го използват, че да третираш клиента като априори престъпник не е добра идея? Сега започвам да разбирам. Хора с такъв начин на мислене просто нямат как да виждат другите иначе освен като престъпници по подразбиране. Познайте защо. Апропо, познайте и защо действителността ни е такава, че никой не иска да живее в нея…

Ако чакаме интелектуалните праводържатели да си ги наложат сами необходимите антимонополни ограничения, или да дойде да им ги наложи Дядо Коледа, можем да постигнем точно едно – да осъмнем като техни крепостни. В един хомот с творците, ако това е успокоение… Който чака да го оправят други, дочаква. Но в друг смисъл на думата. Или ще им наложим ограничения ние, или ще си получим заслуженото.

Сред тези ограничения биха могли да бъдат (не знам дали са най-добрите – пиша каквото ми хрумне, търсенето на подходящи все трябва да тръгне от нещо):

- забрана за ексклузивното преотстъпване на права от автори на “правоносители”, независимо от сферата и периода на валидност, дори ако е с добри намерения – например да не се конкурират на пазара две издания на едно произведение. (Напротив, те трябва да се конкурират. Иначе разпространителите се сещат за правата на потребителя колкото всеки монополист – много е сладко така, но е недопустимо, точно както всеки друг монополизъм.)
- забрана за ексклузивно лицензиране на само един разпространител на информация, и безмилостен контрол върху разпространителите за избягване на картелни практики. При установяване на такива – забрана да разпространява информация, и евентуално отнемане на информацията в полза на обществото.
- ограничение върху срока на авторското право: никой нормален човек няма нужда да печели 70 години след смъртта си. Добре е децата да са осигурени, но да ги направиш хрантутници доживот означава да им отнемеш истинското в живота. Спечеленото от продажбата на права през един не твърде дълъг срок от създаването на творбата е достатъчно. Който автор иска да подсигури децата си, може да спести от него, точно както правят всички останали хора.
- забрана за продаването на “интелектуални произведения” под формата на “лиценз за ползване”, вместо като продажба на физическо копие: това е “скрито” осакатяване на правата на потребителя, и е скоростната автомагистрала към инфофеодализма.
- забрана върху ограничаването на възможността на потребителя да потребява купената от него информация както пожелае, стига да не вреди на другите, и да прави резервни копия от нея, за в случай на физическа повреда на оригинала. Утвърждаване на правото му да дава назаем, подари или препродаде (еднократно, без да запази копие) тази информация, точно както с физическа книга или носител.
- изрично утвърждаване на правата на потребителите на “честна употреба”: както на цитиране на неголеми части от произведението без значение на контекста, така и на цитиране на по-големи части от произведението, където контекстът го предполага като цитат.
- изрично утвърждаване на статута “обществено достояние” за всички творби, чиито права са изтекли (доколкото зная, към момента в България законът не предвижда такъв статут и, строго погледнато, не е ясно юридически както става с произведенията с изтекли права – дали те не стават например държавна собственост)
- изрично утвърждаване, че всяка информация (художествено произведение или каквото и да е друго), съставянето на която е заплатено пряко или косвено, изцяло или отчасти с обществени пари, е със статут на обществено достояние от момента на създаването си.
- постановяване, че обществено обучение може да се води единствено върху информация, която е със статут на обществено достояние (като за целта съответните произведения или материали могат да бъдат откупувани от авторите им от обществото, чрез подходящи организации).

Със сигурност всеки “праводържател”, прочел това, ще ме обяви за пират, хрантутник и какво ли не още. Но истината е, че съм писател (ако и пишман), и се надявам един ден да се изхранвам от творчеството си. Не съм съгласен да бъда крепостен на самодоволни феодали, и те да пируват от моя труд, а аз да гладувам. Дори ако до мен ще превиват гърбина и читателите – не е утешение. Най-малкото защото всеки писател е и още повече читател: няма как да напишеш едно, без да прочетеш десет. Затова не съм съгласен с такъв порядък, ако и да се въвежда “в защита на моите права”. Да, бе. А пък акулите се борят за защита на правата на хамсиите…

… Може да се напише и още. Но по-важен е принципът зад всичко това. А той е простичък.

Купувам неща, за да станат моя собственост. Ако ще си останат чужди, защо да си давам парите?… Ако някой ще ми предлага “лиценз” за ползването на интелектуален продукт, ще му предложа в замяна лиценз за ползването на парите ми (които обаче ще си остават мои). Ако някой ми го предлага “под наем”, ще му предложа в замяна парите си под наем. Простичко, нали?

Да, даването на неща под наем срещу парично заплащане е утвърдено. Но на материални неща. Предмети, които се износват. Жилища, които остаряват и един ден ще бъдат съборени. Наемът заплаща именно факта, че употребата на даденото под наем го износва с времето, и то се нуждае от ремонт или подмяна, които струват пари.

С интелектуалните произведения е обратното. Четенето на “Гераците” износва физическото копие, но не и творбата като интелектуална собственост. Напротив – прави я по-актуална. “Наемите” и “лицензите” при тях са все едно е да искате рекламната агенция да ви плаща, че ви рекламира, вместо вие на нея… Така че принципът “пари само срещу собственост” е в пълната си сила. Дори ако това е собственост само на копие от произведението – това ми стига.

Без колебание прилагам този принцип към себе си. Всеки, жертвал се да стане мой читател, има пълното право да използва своето копие от мое произведение както описах. Да прави резервни копия, да го дава назаем, подари или препродаде. Всъщност, дори повече. Да си запази копие от него, когато го подари или препродаде. И дори да прави и раздава копия от него, и то без да ми плаща нищо. За повечето ми произведения – дори да продава тези копия, без да ми дължи нищо… И ако не стана богат, ще е заради неумението ми да пиша, а не заради погрешната “търговска политика”.

Така че смятам, че имам правото да агитирам другите да подкрепят този принцип. Да бъда изразител на мнението на тези, които го смятат за справедлив, нужен и верен. И да помагам според силите си той да приеме законодателен вид.

И да се надявам и на помощта на другите за последното.

Блогът на Григор Гачев - http://www.gatchev.info/blog/


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional