Египетският 4 февруари и поуката за някои другари

Ако в пустинята на египетския Синай, бягайки от египетско робство, Моисей е постигнал за 40 години с народа си успех в освобождаването му от комплекса на робството, то каква е равносметката от изригването на свободолюбието на египетския народ след 30 години управление на “фараона” ( както в Египет наричат Мубарак”)?

Да, “рано е да се каже” е онова, което всеки ще каже. Особено, ако няма какво да каже.

Мубарак си отиде от върха на пирамидата, която беше построил за режима и за себе си. Но по особен начин. Не избяга като своя туниски колега Бен Али. Не беше свален и прогонен със смъртоносни ритници, както много подобни автократи и диктатори.

Изненадата от формата на протеста комай е по-голяма от съдържанието на събитието, което тепърва ще се утаява на дъното на близкоизточния връх, на който се намира Египет (като най-влиятелна в много отношения, най-многолюдна арабска страна). Ако не беше бруталният изблик на терора срещу демонстрантите от техните опоненти, яхнали коне и камили (които изчезнаха като вода в пустиня по същия начин, както се появиха като порой над пясъчни дюни), бих казал, че протестите в Египет се развиха по …български сценарий.

Не познавам друг случай от съвременната история, когато толкова значими човешки маси да са демонстрирали мирно и упорито с политически искания толкова дълго и да са постигали своята цел без нито един акт на вандализъм, както стана това в България през януари и февруари 1997 г. Който и да е драснал кибрита на Парламента в нощта на 10-ти срещу 11 януари тогава, не може да зачеркне с тази провокация фактът, че “уличното” волеизявление на българите в онези паметни седмици на горещ (с ентусиазма на гражданите) студ записа уникална страница в историята на цивилизоваността на нашия народ и неговите инстинкти да брани достойнството си в труден момент.

Такива мисли минават през архивиращата част на мозъка ми в момента, когато наблюдавам картината на невижданото за Близкия изток предаване на властта в анонимните ръце на народната еуфория. Събитието, декорирано с лозунги за свобода и демокрация, е непознато за най-враждебния към демокрацията регион в света, управляван от всички цветове на политическото потисничество през целия колониален и постколониален период на своето съществуване. А непознатото плаши .

Феноменът свободата и нейните атрибути ( като правото да бъдат избирани свободно най-популярните обществени лидери) не веднъж е давал …отровни плодове в онази част от света. Така беше с изборната победа на радикалите от Хамас в палестинските земи, а пък за народния взрив, помел режима в Иран през 1979 г., да не говорим. Твърде е възможно натам да завие и да се удави на някъде в разливите на мътния Нил поривът на Египет, където ислямистката опозиция е най-подготвена да поведе към избирателните урни същия този народ, който днес е опиянен от забранената напитка – от шампанското на изригналото усещане за значимостта на незначителния, на малкия човек.

Как обаче да “забраниш” правото на тази радост на “робите”, които са обикаляли 30 години египетската пустиня, за да се освободят от своя фараон? Всички народи, точно както всеки човек, трябва да извървят своя път. Египет обаче е лидер на един безкрайно напрегнат свят и никой не може да предвиди изненадите от отпушването му по правила и принципи, които важат за други, проспериращи общества на Запад (и на Изток дори).

В много случаи от опит – глава боли! Но без “проба- грешка”, няма прогрес.

Затегнете коланите, излитаме на орбитата на близки наблюдатели на близкоизточните бури. Турболенцията е неизбежна в нашия свят на скачени съдове и не бива да сме откачени съдници на различните от нас общества. Трябва да се научим да ги приемаме, а не да се опитваме да ги променяме. Защото светът е голям, бурен и шарен.

Ако обаче напуснем черупката на собствената си провинциална комплексираност, може и да спечелим от осъзнаването на факта, че сме дали пример за цивилизовано сменяне на властта под народен натиск доста преди Египет ( и без нито една жертва!). Ако светът не го знае и не го е забелязал, да си го кажем поне ние!

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/