Вуйчо на баща си

Първата лекция вече започваше, когато Илия Владиславов, секретар на общината в един от южните областни градове, успя да се намести на последния ред. Темите на семинара бяха свързани с новата система за управление на опашките. Както е редно при организацията на подобни събития, върху столовете предварително бяха поставени информационни материали. Между материалите бе пъхнато списание, издавано от сдружението на общините.

На Владиславов – човек общителен, широко скроен и не особено привързан към дисциплината, – не му се слушаха дивотии, с такава нагласа пристигна в града, с нея и влезе в залата. Придаде си прилежен вид, задържа го някое време, но бързо му омръзна, огледа се наоколо, пък току сръчка седящия отпред Катев, колега от П., и го попита шепнешком дали не би било по-далновидно да премахнат опашките, вместо да ги управляват. Оня се усмихна кисело, помълча, пък току изтърси:

- Сигурно са го взели предвид.

И се обърна напред. Владиславов изгримасничи зад гърба му, повъртя се минута-две на стола, но като не можа да измисли още нещо за правене, задряма. Лекторите се смениха, новият беше жена, съзнанието на Владиславов мигом се пробуди и отбеляза този, според него, единствено заслужаващ си отбелязване факт. Докато дамата, както Владиславов наричаше всички жени, стигна до подиума, той не можа да откъсне очи от ръба на чорапите й. Отдавна не се носеха такива. За голямо съжаление не се носеха, на Владиславов му действаха определено еротично. “Интересно все пак, откъде ги е намерила? А и защо ги е обула?” – попита се той, но не успя да си отговори, защото с ръб или без ръб на чорапите, дамата, и тя заприказва доволно скучно.

Владиславов известно време чуваше, че говори, но смисълът на думите й му убягваше, после някой в главата му съвсем изключи звука и той само следеше движенията на устните й (чувствени устни, впрочем). Разрови материалите, въздъхна шумно, посегна към списанието, поразлисти го с отегчение, обаче миг по-късно захихика и не щеш ли – разсмя се гласно. След още миг даже се кискаше. Съседите се опитаха да го сръгат, един вид: шшшт! Обаче вместо да се озапти, Владиславов се тресеше неудържимо и им сочеше страницата, на която беше публикуван кикотът. От предните редици се заобръщаха, зашъткаха и те, но като го виждаха как неподправено се гърчи от смях, бързо се отказваха да му правят забележки и сами се ухилваха. Допълнителен комичен ефект придаваше видът на Владиславов – прекалено официален за подобно работно мероприятие. Строг черен костюм с едва забележимо синьо райе, бледосиня копринена риза, най-после папионка – жълта, с големи сини точки: всичко това дружно се тресеше от вибрациите на гърлото и конвулсиите на шкембето му и... не издържаха, захихикаха и околните.

Водещият, някаква важна клечка от сдружението на общините, първо се прокашля без особен ефект, после два пъти им направи забележка под формата на „колеги, моля ви се”, накрая се опита да ги изгледа, строго и злобно, но разбра, че е безнадеждно, помоли лекторката да прекъснат и обяви петнайсет минути кафе пауза.

Тутакси Владиславов се намери заобиколен от мнозина, които безцеремонно си поискаха дял от смеха му.

- Елате да си сипем кафенце, ще ви го прочета.

Сипаха си, наместиха се в единия край на фоайето, Владиславов разлисти списанието, намери забавния кът и зачете:

До (не се чете)

Молба от (не се чете)

Господин началник,

Работя като служител в (не се чете). Получавах детски надбавки до (не се чете), а оттам насетне такива не ми се изплащат. Моля да наредите да ми се изплащат детски надбавки, като имам предвид следното:

Дотук Владиславов препускаше из текста, мърмореше го, за да стане ясно, че е без особено значение, на това място спря, прокашля се и продължи, като вече произнасяше думите разчленено, натъртено:

През (не се чете) се ожених за една възрастна вдовица, която имаше голяма дъщеря. Последната, непосредствено след брака, осинових. Баща ми, вдовец, често посещаваше семейството ми и в резултат на това се ожени за доведената ми дъщеря. По този начин дъщеря ми стана втора моя майка, а баща ми – мой зет. Жената на баща ми, т. е. моята доведена дъщеря, която същевременно стана моя втора майка, роди едно момченце, което сега е на 12 години и което, разбира се, ми стана брат и същевременно внук. Понеже съм мъж на майката на доведената ми дъщеря, то жена ми стана моя баба, тъй като е майка на жената на баща ми. По този начин аз същевременно съм мъж на жена си, а също така и неин внук. Обаче и жена ми роди от мене едно момченце, което сега е на 10 години и което стана шурей на баща ми, а на мене пък вуйчо, тъй като е брат на мащехата ми майка, която ми е дъщеря. По този начин станах сам на себе си дядо, тъй като жена ми е баба, а аз съм неин мъж.

Моля да ми отговорите, имам ли право за сина си, сиреч вуйчо си, да получавам детски надбавки?

Подпис (не се чете)

Докато слушаха, едни от колегите на Владиславов се заливаха от смях, други само прихваха чат-пат, трети едва хихикваха и поклащаха глави с назидание неясно към кого. Катев също се беше присъединил, в един момент не издържа и в мимолетна пауза между кисканията се вклини:

- Закона за детските надбавки го промениха...

- Така ли? – прекъсна го иронично родопчанката Герова, гръмогласна и напълно лишена от такт.

Катев бързо се измъкна от тълпичката, на двама-трима им стана неудобно и тръгнаха след него. Веселието взе да спихва. Някой се опита да разкаже, както се изрази – досущ  подобна история, друг не му даде, а заразправя нещо свое. Надве-натри си допиха кафето, останалите вече влизаха в залата, запътиха се натам и те.

Семинарът отново се поднови. Владиславов седна, но от предишното му настроение не бе останала и следа. Поседя, повъртя се, внезапно се усмихна лукаво и разтвори лаптопа си. Писа, каквото писа, доста време се поти над екрана, после го угаси, излезе от залата и тръгна нагоре по етажите да търси принтер. Успя да отскочи и до пощата.

Две седмици по-късно в кабинета на Владиславов влезе Илияна Настева. Първо почука, разбира се, чу гръмовното му „да”, а после тялото й напълни очите на Владиславов. От година и половина тя завеждаше административните услуги в общината и от година и половина Владиславов я ухажваше. По едно време дори му се струваше, че е влюбен в нея. Но Настева не поддаваше, усмихваше се загадъчно и отминаваше, уверена в хубостта си – най-сигурната власт над околните. 

- Господин Владиславов – започна Настева. През нея минаваше цялата кореспонденция на общината. Случаите, които не можеше сама да реши, обикновено ги докладваше на него, както сега: – Имаме един доста заплетен казус, който според мен подлежи на задължителна проверка по чл. 2, ал. 6 и би трябвало да се направи от инспектората...

Дълго време Владиславов не можа да разбере какво му говори Настева, а май не се и стараеше докрай, зяпаше артикулиращите й устни, двете трапчинки в краищата им зяпаше и се питаше дали има същите на гърба. Някъде в основата на хълбоците се пада по принцип, беше виждал много красиви жени с трапчинки на това място. Миналата година без малко да се случат с Настева в една и съща смяна на Приморско, общината сключи договор за доста прилични бунгала там. Но се разминаха, разбра го едва когато  първата сутрин преся с поглед всичкия пясък на плажа. С едничката надежда да я зърне за минутка...

- Господин Владиславов – върна го в канцеларията Настева, – слушате ли ме?

На няколко пъти се беше опитвал да я накара да му говори на „ти”, но тя си знаеше своето: господин Владиславов, та господин Владиславов...

- Разбира се, че те слушам, Настева. Слушам и изпълнявам.

Владиславов се облегна назад и се замисли какво му беше казала. Не можеше да си спомни нито дума. Съобрази обаче, че е поставила някакви книжа пред него, хвърли им поглед и... изстина. На бюрото лежеше преписаното от него писмо. От забавния кът на онова списание. Тогава идеята му се видя страхотна, адресира писмото от името на несъществуващ гражданин и го изпрати на... Настева. Сега, ако още в началото на разговора беше разбрал за какво му говори тя, щеше да се измъкне (шегичка, бе, Настева, шегичка!) и двамата да се посмеят хубаво. Нали точно затова го изпрати. Но след като десет минути тя му бе обяснявала казуса, без ни на йота да се усъмни в достоверността на писмото, не вървеше да й признава, щеше да се обиди. По-добре да отложи, да измисли нещо за момента, зачуди се какво, объркаха се мислите му, а думите сами заизлизаха с желанието да я омотаят и излъжат. Но не излъгаха, още при произнасянето на първите Владиславов се сепна и даден заден ход:

- Нали скоро промениха закона за детските надбавки... ох, Настева... ами то, аз исках да се пошегувам... имаше един материал в списанието на секретарите на общини... та тогава на семинара...

Настева слушаше несвързаните му обяснения, малко по малко лицето й посърваше и погрозняваше, от обида цялата се вдърви и когато Владиславов завърши с мънкането, тя дълго не успяваше да излезе от стаята.

А Владиславов, по-объркан и от нея, си помисли: колко странно, на младини и той се вдървяваше от обида, за пръв път срещаше другиго с подобна реакция. Макар че на няколко пъти Настева му бе правила впечатление с жестовете си ли, с начина си на говорене ли, абе беше нещо неуловимо, хем му напомняше на него самия, хем имаше нещо друго, което така и не успяваше да проумее. Пък и не обичаше да задълбава, махваше с ръка и си казваше с известна ирония: ами да, предопределени сме един за друг, пък и имената – Илия и Илияна, това ако не е неумолимият пръст на съдбата, здраве му кажи.

Мисълта му се отплесна от вдървяването на Настева към собственото му нявгашно вдървяване. Отдавна беше обръгнал, в днешно време и всички гадости на света да му наговореха, мускулче на лицето му нямаше да трепне, най-много да им тегли една завъртяна. И все пак го разчувства поведението й, прииска му се да скочи и да потърси прошка, нещо извънредно да извърши, но да премахне тягостното мълчание. Да падне на колене например, да обгърне нозете й – беше го виждал и във филми, но най-вече в руски книги го беше чел. И се беше вълнувал навремето. „Глупости! – перна се през неочакваното си желание Владиславов. – Само какви глупости!”

В този момент телефонът иззвъня, Настева все пак излезе, а той с облекчение посрещна обаждането. Отсреща се оказа стар приятел, притежаващ няколко мебелни фабрики. Строели нов цех в близко родопско село, скоро щели да го откриват. Не искал ли Владиславов да го оглави? Търсели добър специалист и той се сетил за него, нали все пак някога бяха колеги. Кой не е наясно какъв специалист е? Хм, развълнува се Владиславов, виж ти, като че ли точно навреме идваше това обаждане. Би било чудесно да е в цеха, да чува острия звук на банцига, да му мирише на смола и стърготини. И най-важното – да вижда как от дъските се появяват маси и бюфети (а не докладни записки и служебни бележки!). Да се шегуват с работниците, по-грубичко да се шегуват. Да се киска с тях и да закача колежките. И да ги пощипва от време на време. Непременно да ги пощипва...

Владиславов тръсна глава да пропъди нащипаните колежки. Развълнувал се беше, налагаше се да млатне някъде едно-две питиета и да решава. Нямаше да е лошо да се обади и на Тошката Дочев, верен негов съчашник, винаги готов и да го изслуша, и със съвет да помогне.

Ще се обадя, ще се обадя, внезапно се разбърза той. Викна секретарката да й даде задачи, защото той на другия ден със сигурност щеше да закъснее. Сети се, че отдавна искаше да я поразпита за Настева. Та ако някой е по-осведомен от него за всичко, случващо се в общината и в града, това е секретарката му. Обаче желанието да пие надделя и той хукна по стълбите.

Навън, в падащия здрач ръмеше ситно и неприятно. Колата беше затоплена, каза на шофьора да кара към квартал „Изгрев”. При първите блокове слезе и го освободи. Наблизо се намираше „Мамин Кольо”, не най-изисканото заведение в района, но пък достатъчно отдалечено както от центъра, така и от многобройните му познати, така че да може необезпокояван да си пие питието.

Бисерна, с много лед отделно, с газирана вода и пилешки хапки със сусам поръча Владиславов, келнерът бързо донесе поръчаното, а той отпи и се замисли дали да не приеме предложението. Внезапно се сети как преди седем-осем години по същия начин искаше да се махне от производството. Какво пък, нормално, където и да е, на човек му омръзва, започва да го стяга душата. Важното е, че все още някой се сеща за него и му предлага не какво да е, а началническо място. Ех, какво беше едно време... Номенклатурни кадри, въртяха ги по върховете. Той например изкара три-четири години като шеф на тютюневия комбинат, хайде после още толкова директор на гимназията. И заместник-кмет е бил, и ръководител на дървообработващото предприятие, и какво ли още не. И навсякъде се справяше. Обичаха го хората, грижеше се за тях, пък и беше пръв шегаджия, мреше за компании, флиртуваше до откат. Даже не само флиртуваше, по едно време до развод го беше докарал, но така или иначе не си развали семейството.

За момент споменът оживя, върна го в онези години. Смиляна се казваше. Не помнеше друг път така да се е влюбвал. Няколко месеца продължи връзката им, вече сериозно се замисляше за развод. Беше женен от три години, нямаха деца. Когато започна връзката му със Смиляна, спря да спи с жена си, тя реши, че се е обезсърчил и тръгна по лекари, караше го и него да се прегледа, а той се шегуваше, впрочем – малко цинично: преглеждали са ме мен, ако не лекари, медицински сестри са ме преглеждали навремето, поне при две от тях имаше положителни резултати... И тогава, понеже още не беше решил, още криеше и ей на, колкото и да беше невероятно, така се случи – наложи се, преспа с жена си веднъж и тя... забременя. В началото си помисли, че е разбрала за Смиляна, че го изнудва, но не – бременна беше. Когато се убеди, колкото и трудно да му беше, трябваше да решава. И реши, заряза Смиляна... Само че детето се роди мъртво. И жена му повече не забременя...    

Докато си спомняше, втората гроздова влезе неусетно, поръча трета. Замая се. В заведението и без това нямаше много посетители, ракията отдалечи и малкото разговори наоколо. Владиславов затова обичаше кръчмите – там денят загубва значението си, появяват се други, уж погребани работи. Ето сега изведнъж, сякаш без никаква връзка той си спомни нещо много далечно, неясно дори как запомнено. Беше шестнайсетгодишен, на пейките в една закътана част на парка играеха на пръстен. Онази игра – „пускам, пускам пръстенче”, в която с прилепнали една към друга длани минаваш през прилепналите длани на другите и тайно в някого пускаш пръстена. Какво ставаше по-натам, каква беше целта на играта, не помнеше. Но помнеше шегата си с едно по-малко момиче, което често демонстрираше предпочитанията си към него. Пусна в ръцете й пъдпъдъче яйце и рязко и силно ги стисна. Яйцето пльокна и омаза лицето на момичето сред задружния смях на останалите... Срещна я няколко години по-късно. Беше се превърнала в дългокрака красавица. Щом го видя, тя обърна главата си на другата страна...

Владиславов усети зачестилата напоследък болка в сърцето и реши да мисли за по-приятни неща. Не че беше сериозно болен, ама знае ли човек. Жена му го караше всяка вечер да пие протект. Пиеше той, но понякога нощем усещаше как ударите изтъняват, заглъхват, започва да боли... Протект, протект, то и ракията е протект, засмя си се сам на шегата Владиславов, гаврътна третата, дояде сусамовите пилешки хапки, поиска сметката и реши да се обади все пак на Тошката Дочев, да мине през тях, да си допият. Едно, да му поиска съвет за предложението, друго – вицове да си поразправят, да се разведрят и посмеят. Извади мобилния, тръгна да набира и в този момент видя Настева. На отсрещния тротоар, пред една добре осветена витрина разговаряше с някого. Този някой беше с гръб към него, но му се стори познат. Набързо плати, облече шлифера, излезе и без да знае защо го прави – нахлупи шапката ниско над очите и се прикри зад уличния стълб. 

Настева и мъжът тръгнаха по другия тротоар, Владиславов изчака малко, после пресече и тръгна след тях. Внимаваше да спазва необходимото разстояние. Хем да не го забележат, хем да не ги изгуби. В един момент двамата отново спряха, този път Владиславов успя да мерне лицето на мъжа и му стана крайно неприятно. Ами да, Жеков от техническия отдел. Човек трудно можеше да си представи по-безлично същество. Все нещо мънкаше под носа си. Не можеш да разбереш „да” ли казва, или „не”.

Ония пак тръгнаха, този път Настева хвана Жеков под ръка и това вече разяри Владиславов. Остава и да започнат да се целуват, заканително закрачи след тях. След триста метра улицата зави, заизкачва се по стръмното. От едната й страна нямаше къщи, в края на платното бяха наредени дузина контейнери за боклук, зад тях тръгваше буренясало пространство. Владиславов се задъха, но вместо да се откаже, забърза, а когато ония за кой ли път спряха, се оказаха толкова близо, че той панически се наведе и се намъкна между контейнерите. Моментално в носа го удари задушаваща смрад, някаква котка изскочи пискливо от контейнера, Владиславов се стресна, дръпна се рязко към съседния контейнер, нагази в нещо лепкаво и хлъзгаво, краката му излетяха във въздуха и той с жален вик се стовари в гадориите между кофите. Толкова го заболя, че за секунди загуби представа къде е, а в следващия миг видя над себе си загриженото лице на Настева.

- Господин Владиславов, вие ли сте?

Попита го загрижено, а после тутакси се учуди:

- Какво правите тук?

Владиславов нищо не отговори, само повтаряше “ох, майчице” и се опитваше да се изправи. Успя криво-ляво, но като стъпи на десния си крак, изрева от болка и се хвана за контейнера.

- Не стой като препариран, ела да помогнеш – обърна се Настева към сконфузения Жеков.

Минаха от двете му страни, подхванаха го под мишниците, тежкото туловище на Владиславов заподскача на един крак.

- Сигурно сте го навехнали. Елате, ще ви заведем до нас, аз живея ей там отсреща – каза Настева и тримата се зазтътриха да пресичат.

Добраха се до една жълта къща, Настева отключи, вътре всички лампи светеха, явно не живееше сама. Преди да го настанят на канапето в хола, тя му помогна да съблече смърдящия шлифер и каза:

- Майка ми разбира от навехвания, сигурно е в кухнята, сега ще я викна.

Жеков профъфли нещо дълго, което Владиславов не разчлени, но което трябваше да означава “аз такова, не е удобно, ще си тръгвам, тъй де, какво сега”. И си тръгна, Настева отиде да го изпрати, а Владиславов се опита по навик да огледа обстановката, но не успя, виеше му се свят, кракът кански го болеше, сърцето му удряше в гърдите като с юмрук. Той затвори очи, дишайки тежко, поунесе се сякаш. По някое време край него се засуетиха, чуха се гласове, единият беше на Настева, а другият... а другият... той отвори очи и се стресна.

- Здравей, Илия!

Пред него стоеше Смиляна. Остаряла, но иначе същата. Зад нея надничаше Настева.

- Ама вие какво? – глупаво попита Владиславов и задиша още по-тежко.

Виж ти на кого му е напомняла, наедряха очите му. А вдървяването? А вдървяването? – изби влага в тях, занаместваха се парчетата пъзел, всяко – неочаквано точен спомен от днес или отпреди трийсет години, бързо се занаместваха, даже ето, видя той самата картина, само за миг я видя, парчетата отново се разбъркаха. Както вода, която се върти, преди да потъне в канала, така и парчетата бясно се завъртяха и потънаха право в сърцето му.

Свлече се Владиславов, изцъкли се, Настева хукна да върти на 112, Смиляна се опита да го накара да пие глътка вода, но от устата му просвистя нещо последно, нещо средно между “само какви глупости” и “ох, майчице”.