Фрагменти ІV

*

В езерото плува лед. Млечнозелената вода отразява върховете наоколо, назъбени от снежни надвеси и ледници. Въздухът е тъй чист и тъй свеж – сякаш този въздух съм вдишвал и преди своето рождение. И крясъкът на дивата патица ме застига.

*

„Над тоя разум пък, който все още търси, има друг разум, който вече не търси, ами пребивава в чистото си еднообразно битие, обгърнато от светлина.” – казва Майстер Екхарт. Това „еднообразно битие, обгърнато от светлина”, е битието на съзнанието, е Нирвана, е вездесъщото нищо – или вездесъщото единство на всичко съществуващо в най-дълбокия пласт от неговото случване. Проповедта прочее е разгърната върху следния цитат от Деянията на Апостолите: „Савел стана от земята и, макар да бяха очите му отворени, никого не виждаше.” Първият от четирите смисъла, провидяни от Майстер Екхарт, е следният: „Като станал от земята, той с отворени очи видял нищото, а това нищо бил Бог...”

*

Майстер Екхарт: „Бог е битие, имащо в себе си всяко битие.” Нищо не може да се прибави към тези думи. Нито да се отнеме.

*

Нищо не е осъдено на изчезване, нищо не е осъдено на оставане – всичко е и не е, бива проявено и остава свързано и с билото, и с още непроявеното. Светлината на далечните звезди, прелитащи милиони светлинни години през вселената, за да докосне моите очи, всъщност е и част от мен, в мен е намерила обиталище и от мен ще извира – защото са едно голямото и малкото, вечното и мимолетното, нищото и неговите проявления в различните неща.

*

Колкото по-прецизни стават нашите физически и духовни сетива, толкова по-уязвими и по-болезнено нараними ставаме.

*

Често имам чувството, че съм лист от някакво невидимо дърво. Трептящ под вятъра.

*

Както картата не е местността, която изобразява, така и думата не е предмета, който назовава. Категориалният свят не е реалния: циглите, с които покриваме интелектуалните си постройки, няма да ни предпазят от ръмящия дъжд.

*

Сред петте задължителни предмета, които всеки сикх трябва да носи винаги със себе си, е и къс крив ханджар – най-често в богато украсена със сребърни инкрустации ножница. Веднъж изваден, той не може да бъде прибран в ножницата, ако не е облян с кръв. Сродно би трябвало да бъде и отношението ни към словото – уважението към неговата магическа същност изисква да посягаме към неговото острие когато наистина искаме да поразим някаква цел, да разсечем нечия привидност, да си разчистим път през лабиринтите на навици и предразсъдъци.

.  .  .

Млъкни и се заслушай в песните на птиците – млъкни дотолкова, че твоето вътрешно аз да се превърне в резонаторна кутия за техните трели,  слушай ги достатъчно дълго и ще разбереш кой си и какъв е смисълът от твоето съществуване тук, на този нежен свят.

*

Съзнанието, че си друг, чужд, различен, противопоставен – това наистина е адът, даден на човеците. Най-често поражда перманентна фрустрация, но може да породи и неистова жажда за мъст – така се раждат насилниците – от простия убиец до всемогъщия диктатор. Светът няма да се подобри с политически и социални реформи – светът ще се подобри едва когато човекът разбере, че това съзнание е измамно, че той е свързан с другите така, както листата са свързани с дървото, от което израстват.

*

Най-често миналото е това, което свързва хората един с друг. Изживяното заедно може да не е идеалното, може дори да е наситено с болка и горчивина, но те не са склонни да се отрекат от него и да прекратят една дълго продължила връзка – защото това би означавало да отрекат и една значителна част от живота си, да признаят пред себе си, че са сгрешили в своя избор и твърде дълго са предпочитали самоизмамата пред истината. Сродна е реакцията на цели народи, дори когато става дума не за избор, а за съдба – носталгията по кретенските терористични режими в Източна Европа се дължи не толкова на реална привързаност, колкото на отказа да приемеш, че си изживял живота си по такъв умопомрачително скудоумен начин, че си търпял всичко това като жалък страхливец в една произтичаща от собствените ти страхове безпомощност. И хората предпочитат да продължат да живеят в измама, отколкото да признаят, че собственото им малодушие е направило тази обезсмислила живота им измама възможна.

*

Живей си най-спокойно – разполагаш с вечността. С цялата вечност, човече.

*

Бързането няма да ни спаси – всички ще умрем, без да довършим делата си. Само че смъртта е нещо като скок. Като този на конете при бягане с препятствия.

*

Бог не трябва да бъде почитан, а обитаван.

*

Ако Бог е влажната земя, то аз съм стръкчето трева, което израства.

*

Бъде себе си и остави другите да бъдат такива, каквито са.

*

Накърненото чувство за справедливост най-често е това, което ни убива.

*

И гробищата нощем се разхождат, защото мъртвите душат като кучета следите си на този свят.

*

Чезненето, разтапянето на мечтите и илюзиите, ясното усещане за все по-късата дистанция до смъртта, осмислянето на паметта, пришествието на празнотата: всъщност старостта ни одарява с толкова неизвестни територии – и с толкова поетични шансове.

*

Усетиш ли, че автоматично  следваш навика, прекърши го, направи точно обратното на привичното.

*

Да се оплакваш от живота си значи да се примиряваш с неспособността си да го промениш.

*

В пролога към великолепната си книга „Present Moment, Wonderful Moment” Тич Нат Нан си спомня как при с постъпването си в будистки манастир е получил книжка с гатхи, написани от китайския майстор на медитацията Ду Ти. Гатхите са кратки, безискусни стихове, които будистките монаси рецитират – кога на глас, кога на ум – при извършването на най-баналните ежедневни действия: когато се събуждат, когато ядат, когато си мият ръцете и дори когато ходят в тоалетната. Звучи наивно – но не е: гатхата е всъщност котвата, която те държи в настоящия момент и не ти позволява да се зарееш в миналото или бъдещето – и съответно да го пропуснеш. Същевременно е и мост между баналното и универсалното – самите ежедневни действия в контекста на будизма са медитация; дзен майсторите например често са определяли пътя към просветлението с присмехулни на пръв поглед изрази като „носиш вода, сечеш дърва”. Гатхата напомня за медитативната същност на ежедневието, превръща се в нещо като скалпел, чрез който достигаме до осмислянето на недуалността и органичната обвързаност между всичко съществуващо – отвъд очевидното, но именно чрез най-простите и банални действия. Най-сетне гатхата може да бъде видяна и като коан – сиреч като загадка без отговор, съсредоточаването върху която води до блокаж на причинно-следственото мислене и освобождава пътя към необремененото от вътрешни конфликти съзнание. Такава е например гатхата „Гледайки своята ръка” от цитирания сборник на Тич Нат Нан:

                                   Чия ръка е тази

                                   Която никога не е умирала?

                        Кой е този, който се е родил в миналото?

                        Кой е този, който ще умре в бъдещето?

*

Утре не съществува. Ние наистина си мислим, че вървим натам, че ни очаква друга реалност, по-различна и най-вече по-добра, или поне по-щастливо лично за нас стечение на обстоятелствата. Само че когато пристигнем там, това утре вече ще е днес, а ние ще продължаваме да бленуваме по някакво имагинерно, никога не сбъдващо се „утре”.

*

Смисълът на писането е в припомнянето. Наистина всичко е казано, но и всичко казано отдавна е забравено.

*

Словото версифицира, подскача насам-натам, яхнало лудия кон на разума. Единственият шанс да се каже нещо наистина смислено е да го използваме като струна за огромната резонаторна кутия на мълчанието.

*

Постигайки която и да е цел, в крайна сметка виждаш, че не си постигнал това, което си очаквал. Но дори и това частично постигане е самоизмама – всъщност единственият, но за сметка на това неизмеримо щедър подарък е самият път към целта. По-щедър би бил само ако забравиш пътем за целта, най-щедър – ако тръгнеш заради самия път, без да мислиш за цели и крайни точки. Впрочем тогава и пътят не би бил само път, би бил Пътят.

*

Най-важното нещо на този свят е да не правиш нищо. Не мислете, че е лесно – много трудно е и изкуството да не правиш абсолютно нищо се придобива с дълъг опит. Превърнете го в ежедневна практика – не правете нищо поне по веднъж на ден – може и да е само за пет минути, но изцяло, без да си мислите дори и за това, че не правите нищо. Само след месец ще разберете, че нещата, за които сте имали огромни колебания, преодоляването на които ви е струвало големи усилия, сега стават някак си от само себе си – като че ли това ставане извира именно от тези кратки периоди, в които отказвате всякакво правене и оставате единствено будното, разтоварено от цел присъствие.

*

Забелязвали ли сте някога с колко многобройни действия обхождаме, отлагаме и заобикаляме това, което така или иначе трябва да направим? Често с такива, които изискват много повече време и усилия – нещо като вата, с която подпълваме кухините на колебанията си.

*

Вярвам в съдбовното предопределение, убеден съм, че в кодовете на ДНК са заложени различни за всеки един способности, които трябва да се проявят при определени ситуации и да му помогнат да осъществи целите си или просто да оцелее. В същото време смятам, че едва ли съдбата е нещо, което тъй или иначе ни се случва. По-скоро изисква търсене и откриване, изисква разпознаване сред многото на пръв поглед равнопоставени възможности и ситуации, пред които ни поставя животът, изисква куражът да бъде предизвикана, за да се състои.

*

Миналото е непоправимо, бъдещето е непредвидимо, в твои ръце е единствено настоящето. То е това, което трябва да бъде удържано на всяка цена – защото и миналото, и бъдещето пораждат мощна тяга, която го придърпва, опитва се да го всмуче, да го присъедини към себе си.