Насилието в либийския Изток и безсилието в европейския Запад

Либия се дави в собствена кръв. От всички ранени арабски страни, поразени от бунтове, тази рана е най-кървава. Защо? Дали само заради властовата гангрена, която е най-старата по логиката на факта, че е 40 годишна диктатура и няма аналог по продължителност дори в тази част на света?

Много близо е носът ни до картината, за да можем да я разгледаме обективно и да се абстрахираме от детайлите. Но все пак вони достатъчно силно от нея, за да направим някои заключения преди развръзката на кървавата баня в уж най-стабилната и предсказуема арабска диктатура. Какво я направи толкова яростно смъртоносна в своята агония? Само номерата на хитреца Кадафи ли са в дъното на този връх на насилието, което явно ще съпроводи в гроба и този режим, колкото и брутално да се съпротивява?

Като става дума за близост до нашия нос, нещо наистина смърди и това е опортюнизмът на близката Европа, която многократно показа готовност да си затвори очите и да си отвори…няма да казвам какво пред нефта на “либийския лидер” и потока от безумия, с които той го поднасяше на масата за преговори. Диктаторът Кадафи от десетилетия жонглираше с тази миризлива бомба по тънко опънатото въже с отсрещна Европа. Дори и коравите шотландци бяха подмамени да участват в либийската клоунада, за да постигнат напредък в каузата за търсене на справедливост ( пред своя си народ) по случая с атентата над Локърби, за който след голямо разиграване полковникът с маниерите на генералисимус най-после благоволи да поеме отговорността. А се оказа, че е включил търговийка за милиарди срещу това, благоволявайки да допусне до петролните полета британски играчи.

А какво да кажем за униженията, на които се подложиха пък опърничавите иначе за какво ли не швейцарци? Те храбро защитиха пред могъщата Америка търсения от нейното правосъдие режисьор Роман Полански, но не устояха на “чара” на полковника в една унизителна свада с подобен, много по-незначителен от юридическа гледна точка, но пък “чувствителен” лично за либийския диктатор съдебен контекст. След либийски шантаж и открити заплахи за оттегляне на авоари от алпийските банки, както и за и прогонване на швейцарски граждани от Либия, властите на миниатюрната по територия европейска държава с голямото за размерите си влияние в световните дела практически се предадоха пред Кадафи, засегнат на чест заради съдебното преследване на един от разглезените му синове в Швейцария. Американците поискаха екстрадиране на Полански по обвинение в изнасилване, но швейцарците им отказаха, докато на Кадафи пристанаха, когато ги заплаши заради съдебното преследване на синчето му, обвинено в нарушаване на правата на слугинята му на швейцарска територия.

Европейски премиери и президенти се надпреварваха да се мазнят на “ексцентричния лидер” от Триполи в лобистката битка за концесии и контракти на територия на частното владение на Кадафи, известно като Джамахирия ( така самият Кадафи кръсти Либия, сякаш му е собствен увеселителен парк, измисляйки си дума, която не съществува в арабския речник).

Като се направи на велик миролюбец той дори впечатли Вашингтон с отказа си да обогатява уран и – от него да мине- обеща да не въоръжава Либия в бъдеще с ядрено оръжие. Срещу тази “отстъпка” той си изтъргува статута на “стратегически играч” и се окуражи да бръкне още по-дълбоко в американската чувствителност: предложи помощ в борбата срещу тероризма. А на европейците сервира оферта да служи като преграда срещу нелегалната имиграция. Идеален съсед и партньор, как да не си затвориш очите пред безумния му поглед на маниакален диктатор!

В часовете на агонията си като абсолютен властелин на петролното си имение Либия същият този Кадафи опита отново номера с шантажа срещу европейците. Извика унгарския посланик и му връчи заплахата към останалите, представяни от Будапеща в момента европейски столици, да не подкрепят бунта срещу режима му, защото щял да отвърне като спре да сътрудничи в спирането на емигрантите към Европа.

Спомням си само един случай, когато му натриха носа – местните власти в едно предградие на Ню Йорк не му позволиха да си опъне палатката като гост на годишната сесия на Общото събрание на ООН ( на което готвеше поредната си циркова програма) и дори не прибягнаха до лицемерни аргументи. Направо си казаха, че на такъв тип не позволяват да им диша въздуха. Но това някак си не се брои, не се вписва в общата картинка на подмазването на демократичните столици на един от символите на антидемокрацията… от четири десетилетия насам.

Диктаторите (почти) винаги свършват управленския и земния си път зле – в много от случаите толкова по-зле, колкото по-жестоки са били. Малцина проявяват разум, като римлянинът Сула, който след победата си в гражданската война и годините на проскрипции (нещо като Народен съд, узаконяващ масовите екзекуции и конфискации на имуществото на опонентите в политиката), доброволно се оттеглят от властта и я предават мирно, като за потрес на съвременните и на историята, заживяват мирен провинциален живот на самия връх на неоспорваната си диктатура.

Лудостта на властта явно е правило, а доброволният отказ на окървавения при нейното консумиране диктатор е крайно необичайно изключение Нима това не беше известна величина, предсказуема по отношение на Кадафи?

Намекът ми е, че жертвите на противопоставянето в Либия не са само и единствено резултат от “размирици” в поредната гражданска война. Доста безпринципни лидери от демократичния свят ( пропуснах да спомена Русия, но тя не спада към него и за нея дружбата с тип, като Кадафи, се подразбира), имат причина да са гузни. А някои и да се срамуват!

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/