Иво ИнджевДали е тежко природно бедствие, разлюляло екзотична страна в Югоизточна Азия и съпричастния с това разтревожен човешки мравуняк по всички континенти или наблюдаваме кървава баня в Либия, окупирала новините и първите страници на планетарния печат, винаги ще се намерят българи в епицентъра на събитията, които смятат, че това са глупости и преувеличени от медиите работи. Когато държавата не им помага – мърморят. А когото им праща цял правителствен самолет…пак.
Това си помислих след екзотичната новина, че изпратеният да спасява българите в Либия правителствен самолет се завърнал с една единствена българка на борда си. Различни български медии показват или разказват, как наши сънародници недоволстват, че някой иска да им помогне. Да се смеем ли или да плачем при така реакция? Аз предлагам да се замислим, да си спомним “някои неща”. Нещичко мога да споделя и аз.
В далечната 1981 г. току-що бях спечелил конкурс за работа в Международна редакция на БТА и не бях на себе си от щастие, че това ми се е случило. След близо година митарства без работа вече параноично си мислех, че не ме искат никъде заради отказа да се съобразя с настояването на ДС да скъсам с приятелката си и ината ми да се оженя за нея, въпреки, че е чужденка. Това ме ”лиши” от статута ми на стипендиант на тогавашното разузнаване и съответно – от обещаната ми кариера ( най-вероятно в дипломацията). На документа с моя писмен отказ от такава кариера, който намерих близо 30 години по-късно в досието си, има резолюция от някакъв офицер до началството, в което слагат кръст на моя хипотетична кариера в и чрез ДС със следната резолюция: “ Уведомих го лично, че при това положение ще отпадне като стипендиант”. По нататък е документирано с друг подпис до :
“др. Г.Георгиев- н-к кадри ПГУ-ДС
Др. Иво Инджев не може да бъде предложен за назначаване при нас, тъй като майка му е служителка в същия отдел и поради това, че се е оженил за…”.
Така се разведох тогава с ДС и предлагам на онези, които храбро вадят от досието ми всичко до девето коляно от биографиите на родата ми, звучащо като компромат към днешна дата, да направят две неща: да намерят поне още един подобен случай на писмено деклариран доброволен отказ от предложените му в онези времена хубавини ( с очакваните след отказа негативни последици), за да му се полюбувам. Не казвам, че не е имало хора, които са отказвали сътрудничество. Просто не ми е известно някой друг осъзнато, писмено да е декларирал на практика с подписа си, че не иска стипендия, не иска пари, власт , пътувания в чужбина и осигурена кариера именно след като тази възможност реално е била достижима за него. Може и да има друг подобен овен като мен. Ще се радвам да се запозная с такъв побратим.
И второ, моите самозвани “биографи” ( които колекционират всякакви нечистотии от жълти, кафяви и червени източници по мой адрес) да си сложат ръката на развълнуваното от (поне за мен необяснима) дива омраза към моята безработна персона сърце и да си признаят дали биха имали дързостта и те да постъпят така в пряк сблъсък с “меда и жилото” на ДС в онези години. Защото аз, презреният от тях долен комунист( да, цяла година съм членувал и то по перестроечно време) и ченге, го направих. Документът е лесен за откриване за техните изследователски, зорки очи на мишки, преродени мишелови. Но не им се ще, защото самите те са си мишкували (както журналистът Ифандиев , който беше стажант при баща ми във в. “Вечерни новини”, т.е. работеше за Градския комитет на БКП като един от многобройните сиви мишоци на своето време), но след потъването на комунизма плющят с камшика на “великата антикомунистическа инквизиция” срещу други екземпляри от онзи тъжен паноптикум.
Буквално седмици след като преодолях бариерата на 6 изпита на три езика и вече бях направил заявка за абонамент на арабски издания в БТА през февруари 1981 г. “на пожар” ме извикаха в Министерството на външните работи. Въобразих си, че реагират на молбата ми за работа (изобщо не бяха я “забелязали” дори), която преди близо година наивно ( въпреки всичко) бях подал. Предаван от ръка на ръка по затъмнените коридори на министерството ( днес там е настанено отбранителното ведомство), най-накрая попаднах пред седналия като на трон велик началник на отдел кадри ( Димитров, ако не греша). Стана ясно, че до него е достигнала вестта за моите преводачески “подвизи” ( т.е. бяха ме похвалили за езиковите ми данни). В стил “целувай ръка, момче”, с покровителствен тон ми съобщи, че ми предлага да работя като преводач в посолството в Триполи и ужасно, направо гръмовно се разгневи, когато мигом му отказах, защото си харесвах току – що спечелена в тежка конкуренция работа. Бил съм си ритал късмета, не съм знаел какво правя, заплашително се разкрещя той и ми даде ултиматум от един ден за размисъл, подсладен от обещание за заплата от около 400 долара. Това по черния, т.е. реалния курс (около 3 лева за долар), беше около 10 пъти повече от определената ми вече мизерна заплата като репортер в БТА. Въпреки това отказах и мислено се “прекръстих”, защото за втори път проявих инат срещу системата, която обикновено не прощаваше дори и при един опит за нещо подобно.
Както е известно, имаше и трети опит, когато за огромна моя изненада само две години по-късно вдигнаха мизата и ми предложиха да стана кореспондент в Ливан. Отново предлагам за размисъл: колко журналисти, ако наистина са били такива, биха отказали тогава – при това след само едва две години трудов стаж (кореспондент се ставаше с огромни връзки или след дълга и вярна кариера, комбинирана като правило с разни шпионски школи)? Питам, защото офицерите от тогавашните тайни служби, които се правеха на журналисти, отказаха да ходят на война в Ливан “по лични причини”. Явно животецът им е бил по-ценен за държавата и по тази причина се е наложило да ме “мобилизират” за запълване на “кадровата дупка”.
Такъв е контекстът, в който се стигна до позорящия ме в днешно време факт, че се наложи да стана секретен сътрудник, ако искам да замина за Ливан. На “изкушението” за Либия устоях с лекота, но за Ливан с прекрасните му бомби, атентати и отвличания на “бели хора” – не можах да устоя. Беше шансът на живота ми. По подобна схема в онези времена на пазара в Москва се пробутваше на купувачите “произведението” на Леонид Брежнев “Малая земля” в комплект с търсените от потребителите български буркани с домати. Ако искаш домати, трябва да си купиш и глупостите на Брежнев. Ако щеш!
А епизодът от далечното (ми) минало с офертата за работа в Либия го разказвам като илюстрация към темата за важността на “фактора Либия” в нашия живот в онези години. Надпреварата да попаднеш там срещу съответните долари беше жестока. Моя милост не само не са “натисна”, но дори се отказа от високата “чест” тогава.
Не осъждам българите, които се бореха да сменят българската несвобода с либийската, но срещу валута. Разбирам ги. Онова, което не разбирам, е как днес, във века на комуникациите ( макар и силно затруднени в самата Либия), се намират хора, които заради динари могат да отрекат , че в Либия стават ужасни неща. Било им добре там…
На мен пък ми призлява от подобна “саможертва”. Да, животът си е техен. Но да “оневиниш” в момента чрез подобни констатации “новия Хитлер”, както вече открито все повече либийци наричат Кадафи, е граница, която могат да преминат само хора, които режимът на побратима Живков безвъзратно е увредил.
Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/