ТАЛАНТ

Гледаше да не изпъква. Да не го нарочат, че е разбирач по еди какво си и да започнат да му завиждат. Годинките зад гърба му го бяха научили, че колкото си по-добър в нещо, толкова повече недоброжелатели си създаваш. Уж ти се радват, друсат ти ръката с широка усмивка, гледат да се отъркат в теб, но вътре им клокочи ядът и само чакат сгода да те провалят. Ако искаш да те обичат, покажи си грешките. Хората обичат да виждат недостатъците на другите, така по-лесно преглъщат своите собствени. Затова се свиваше в якенцето си за трийсетина лева и се преструваше, че толкова са му възможностите и не ламти за повече.

Пък и защо да се напъва. Тъп-умен, работил-неработил, държавата даваше едни и същи пари. Достатъчно му беше да има за тока и парното, за учебниците на дъщеря си и курса й по спортни танци, да купи сирене, някоя друга пържола за празниците и толкоз. Е, и торта за рождения ден. Но вече и това спря. Да го видят, че носи торта и да си кажат, а-а-а, значи тоя дотам се е замогнал, че е минал на торти.

Е, да, мечтаеше да го харесват. Да го уважават за нещо, което само той, единствено той прави най-добре. Нещо престижно, заради което обществото да му се възхищава; например да е известен композитор. Или автор на бестселъри, които читателите се изтрепват да купуват.

Разбира се, че имаше талант. При това такъв, който би го изхвърлил на гребена на вълната, а оттам чак на небето. И наистина, този човек умееше да изпече тиква така, както никой друг на света. Избираше средна по размер, непременно тъмно оранжева на цвят, слагаше я да се вари, докато омекне, старателно я наместваше в плитка тава, поръсваше със специално приготвена смес от пудра захар и ванилия на прах, прибавяше малко масълце, нагласяше фурната на 230 градуса и я печеше, докато хване златист загар. Накрая я украсяваше с канела и счукани орехи. Резултатът беше произведение на изкуството, което водеше до обилно слюнки и философски обобщения за живота.

Там, където работеше, не подозираха умението му да пече така майсторски тиква. Никога не ги покани да му гостуват. Страхуваше се, че ако ги покани, ще му завидят. Не че имаше кой знае какво за завиждане в скромното му жилище, но все пак, знае ли човек, кой с какви очи гледа и какво вижда.

Общуването му с хората се свеждаше до размяната на клюки за тоя-оня и че парите са кът, а пък без тях не може.

В мазето, на четири квадрата площ, си беше създал миниатюрен спортен комплекс. Щанга на стойка с лежанка, две гири, чифт боксови ръкавици и една малка боксова круша, висяща на ченгел от тавана. Бъхтеше по крушата, но дори и тук не преставаше да се жалва от безпаричието. Превърнал беше мрънкането в хронично състояние и нямаше как това да се промени.

За да сме справедливи трябва да кажем, че понякога изпитваше срам от непрекъснатото си мърморене, че туй няма, че онуй няма и че едвам покрива насъщните си нужди. Държеше го обаче толкова навътре в изтерзаната си душа, че се появяваше единствено по време на сън. Но дори и тогава успяваше да го контролира. Точно когато от срам му идеше да се разреве, се събуждаше.

Понякога се питаше дали някой го беше направил потаен и мрънкащ, или той сам се беше създал такъв. Подозираше, че при други обстоятелства, в друга държава, щеше да бъде различен. Щеше да кани приятели и колеги на тиква, да ги черпи с тиквени семки, изпечени лично от него, да се смеят и забавляват, без задни мисли и коварни планове. От тези мисли го заболяваше глава и отново започваше да налага крушата.

Настъпиха нови времена. Хората започнаха да се променят - поне така си въобразяваха.  Нормално беше човек да си помисли, че сега той ще покаже действително на какво е способен. Ще открие пекарна за тикви, а защо не и едно заведение към нея, в което ще се предлагат най-различни чудеса от тиква. Тук е редно да споменем, че умееше да прави невероятно вкусен тиквеник. Рецептата беше стара, още от неговата баба, прочута навремето кулинарка. Заедно с тиквеника тя му беше завещала рецепти за още поне дузина тиквени специалитети.

Вместо това взе да пише романи.

Първият нарече „Смъртта на паяка”. Сетне се появи втори. На следващата година написа още три. През деня пишеше, през нощта слизаше в мазето.

Вдигаше щангата над главата си, затваряше очи и се виждаше обграден от почитатели, които търпеливо чакаха да им дойде реда за автограф. Виждаше и себе си – леко навъсен, леко усмихнат, някаква смес от ранен Хемингуей и късен Вонегът или обратното, заровил ниско глава над автографите, които раздава.

Изведнъж отнякъде се появява тя, млада, хубава, към двайсетте. Поглежда го в очите, които не са очи като очи, а два парещи лъча синьозелена светлина, и му казва: „Благодаря ви, господине! Това е най-хубавата книга, която съм чела през живота си.” 

Тряс! – стоварва се щангата върху стойката. Той също е развълнуван от появилия се в съзнанието му образ на двайсетгодишната. Нямаше да й прости. О-о-о, не! Щеше да я скъса от секс. Да я разнебити от секс. Да я омаломощи, да я откачи. Да я накара да врещи като недоклано яре, да се мята диво насам-натам и да иска още, да го умолява за още, а той великодушно да й дава от своята писателска мъжественост, докато накрая тя утихне в леглото, забравила да диша от щастие.

Тук фантазията му спираше да си почине и отново го досрамяваше. Този път заради жена му, с която не бяха го правили има-няма петилетка. Така и не разбра, кога му мина мерака. Може би тогава, когато отиде да се довърши в банята, а после я видя да прави същото. Или преди това, когато за първи път я чу да хърка през нощта, сякаш я деряха жива. Но това вече нямаше значение. Имаха голяма дъщеря, общо имущество, мастурбираха на смени в банята, после той сядаше да пише.

...

Един ден реши да опече тиква. Беше останал сам вкъщи, писането не му вървеше, извади една тиква от шкафа за тикви, плитката тава и се захвана за работа. Постепенно се увлече и започна да си свирука. Сърцето му се отпусна, забрави за творческите си мъки, забрави, че не беше плащал тока от три месеца, забрави за ядовете си с издателите, които го мамеха безпощадно, забрави дори това, че все още не беше станал световно известен майстор на бестселъри и май нямаше никакъв шанс това да се случи. Не му пукаше обаче, поне в този момент, и продължаваше да си свирука. Лека-полека кухнята се изпълваше с невъобразимо приятен аромат.

Не усети кога бяха влязли. Дъщеря му с нейна приятелка.

- Леле, каква миризма! - не скриха възторга си двете. - Тате, запознай се, това е Биби. Биби, това е баща ми. Световен шампион по печени тикви. Абсолютен намбър уан! Нали тате - гальовно го поглади тя по главата.

Отряза им две големи парчета. Изядоха ги. Отряза им още. Отряза и на себе си. Седяха на голямата дървена маса в кухнята, ядяха мълчаливо дъхавата тиква със златисто зачервена корица, отвреме-навреме се споглеждаха и се усмихваха.

- Тате пише. Писател е - сети се да каже по някое време дъщерята.

- Тъй ли? – реагира приятелката с пълна уста. – Ми добре.

На вратата Биби го погледна в очите, които не бяха очи като очи, а два парещи лъча синьозелена светлина, и каза: „Благодаря ви, господине!  Това е най-вкусната тиква, която съм яла през живота си.”  После двете запрепускаха надолу по стълбите.