Бъдете благословени

Тече кампания за набиране на “приемни” родители. “Проектът” бил съобразен с европейските изисквания, каквото и да означава това. Децата в интернатите са предимно от ромската популация, като всяка година се изоставят над две хиляди.

Проблемът е, че в домовете парите не достигат. Но най-вече проблемът е в това, че на двайсетина деца държавата може да си позволи един възпитател на смяна. В богатите страни, като Холандия или Финландия, съотношението е едно към едно.

Същевременно приемния родител получава около триста лева на месец. Умножено по хилядите изоставени, се получава солидна сума, която бюджета на държавата ще изплаща. Родното законодателство, по отношение на изоставянето на дете в институция, е хлабаво и позволява  безотговорността на истинските родители.

Същевременно кампанията, в която се включват разни активистки, набляга на хуманитарния момент – благородно било да отгледаш такова дете. Че и май трябва да го възпиташ. Иначе “бъдещето” му било под въпрос. А нима приемния родител гарантира доброто бъдеще? И какво се случва с детето, като попадне в приемно семейство?  Един непроучен въпрос.  

А  какво се случва с психиката на дете, върнато обратно в Дома от приемно семейство или професионална майка?! Освен това приемните родители, колкото и да са малко, трябва да преминават курс на обучение. Вярно ли е напълно  твърдението, че институциите за изоставени са  “ах, тези ужасни места”? Засега обаче те са утвърдилата се форма, според българските условия, а адекватна форма, която да ги замени не е открита още.  

Освен това кои ще са междините форми между изоставеното дете и новите му родители? Нали през това време то изисква ежедневни грижи?  Нека кажем, че в интернатите също се оформя особен род семейственост, и пр. Проблемът е /и тук/ е “персоналът”, демоничните лелки в кухнята и фуриите с метлите и прахосмукачките…

Според анкетирани  възпитаници персоналът винаги е “лош”, храната е оскъдна, даренията се крадат.  Това, което почти никъде не се коментира, е по какъв начин домовете изпортват тези деца. Проблемът не е в “лошите условия”, които не са чак толкова лоши, между нас казано. А в това, че няма условия тези деца да получават добро образование и полезни социални навици – а се развива и едно паразитно съзнание, че поради това, че са ощетени, обществото им е длъжно. Освен това в домовете се създават условия за безнаказано развихряне на битово насилие – и то не на персонала над питомците, а помежду тях самите…  

Има ли решение? В новата форма, която си пробива път напоследък, т.нар. “центрове”?  В “Защитените жилища”, които са доста по-скъпи, но не се знае дали вътре няма да се възпроизведат недъзите на досегашната система – все пак хората са едни същи? Какъв ще е там персоналът и обучен ли е адекватно? По-скоро има ли опит в отглеждането на деца, понеже обучението не е достатъчно.

Иначе в “центровете”  рисуват слънца и цветя… и с това се изчерпват грижите, впрочем до края на работното време. Следва /фалшив/ отчет, както е посочено в “проекта”. Интересен проект тече в самите интернати – възпитателите-педагози биват подменяни със социални работници – това се случи, след като интернатите преминаха от образователното министерство към социалното. Тоест важно е отглеждането, а “възпитанието” е нещо ненужно, защото мирише на макаренковщина.  

Но животът не шоу. Ами… ако, въпреки “европейския опит”,  експериментът завърши с провал, и то въпреки добрите намерения на пропагандаторите – тогава кой /ще/ носи отговорността?  Филанкишията, естествено.