ПОНЕДЕЛНИК

Никога не го беше обичал, а днес му се стори особено противен. Лежеше в леглото, гледаше в тавана и се настройваше да стане. Извикваше всевъзможни позитивни мисли в главата си, за да направи започването на седмицата по-поносимо. Например как след работа щеше да се види със Стела да изпият по чаша вино в онова кръчме с дюля на двора. Защо пък само по чаша, можеше и по две или направо литър – там предлагаха добро наливно вино. 

Понеделник беше денят, в който му се искаше да е на хиляди километри оттук.  

Каза: „мамка му”.

– Мамка му – повтори и ритна възглавницата. 

В понеделник особено остро се проявяваше нежеланието му да живее в държава, в която полицаи, прокурори и бандити заедно въртят търговия с наркотици, министърът на вътрешните работи е заподозрян в незаконно облагодетелстване, депутатите са корумпирани до ушите типове, а президентът е най-мрънкащото и отблъскващо същество на планетата.

- Мамката си трака – протегна се открай докрай и кокалите му изпукаха.

В понеделник искаше да е на мястото на онзи единствен хартисал от племето си индианец в джунглите на Амазонка, на когото бразилското правителство беше осигурило 80-километрова буферна зона около колибата. Мечтаеше като него да отглежда маниока, да ловува с лък и стрела и да събира мед от диви пчели. Трябваше обаче да бърза, защото учените предвиждаха, че след някоя друга година басеинът на реката може да бъде напълно унищожен.

Събра сили и стана.

Повтори си няколко пъти, че трябва да е благодарен, задето днес слънцето пак е изгряло, и че навън пее някакво птиче, и че има въздух за дишане, а той си е платил сметката за интернет и телефон. Взе да си тананика и влезе в банята да се бръсне.

Пи кафе на гладно, качи се в колата и потегли. Шофираше,  гледаше лицата на хората в автомобилите отляво и отдясно и си мислеше кой, кога и как успя да направи от българина толкова навъсено, намусено, неугледно, недодялано, злобно, баято и дебеловрато същество.

- Преувеличаваш – каза си. - Не всички българи са такива. Има интелигентни, възпитани и добре изглеждащи мъже и жени, на които и държанието им е държание, и усмивката им е усмивка.

- Може и да има, но къде са? Защо не ги виждам? –  продължи да спори със себе си, като местеше бързо поглед от огледалото за задно виждане към двете странични огледала и обратно.  

Спомни си как миналата седмица седеше на една пейка в Мола на „Стамболийски”. Щяха да ходят на кино със Стела, той беше дошъл на срещата по-рано и докато я чакаше наблюдаваше хората наоколо. Млади и стари трътли и трътльовци облечени  като за панаир на грозотата се щураха безцелно нагоре-надолу, бебета в колички се деряха, деца крещяха.... – беше отблъскващо и потискащо.

Стараеше се да мерне поне една физиономия, на която да си спре окото и да каже: ето тази жена или този мъж приличат на човеци! Но не откриваше такива. Най-изнервящото от всичко беше ужасният диалект, който се носеше отвсякъде. 

„В България имало над 200 села без нито един жител в тях. Селяните били на изчезване” – мислеше си. „Е, как да има жители в селата, след като всички са  се домъкнали в София! И селяните изобщо не са на изчезване, ами са тук, в Мола. Тук си живеят, тук купонясват, хем е топличко, 22 градуса през зимата, не плащат за ток и парно, а тийнейджърките могат спокойно да разнасят смъкнатите си задници напред-назад и да си показват циците...” – продължаваше да си мисли.

- Здравей! Защо си тъжен? – Стела стоеше до пейката и го гледаше изпитателно. – Случило ли се е нещо?

 - Нищо не се е случило. Просто от петнайсет минути чакам да видя нещо хубаво. Добре че дойде.

...

В киносалона всички стискаха кутии с пуканки и кока кола. Към стотина души хрупаха, мляскаха и се оригваха, някои се замеряха, един подхвърляше пуканките нагоре, зейваше широко уста и чакаше да паднат в нея, а от екрана гръмотевично трещяха рекламните тийзъри на новите филми.

Единствените без пуканки и кока кола бяха те двамата.

- Представят си, че са американци – каза Стела.

...

Нещо голямо и черно го задмина отдясно. Малко след това бълваща пушек таратайка го засече отляво, без да даде мигач. „Почна се”, каза си той и извади ментов бонбон.

„Няма да се ядосвам. Каквото и да се случи, няма да се ядосвам. Нека ме задминават – отляво, отдясно, ако щат да ме прескачат, аз няма да се ядосвам” – говореше си, смучейки бонбона.

Стана задръстване и колите спряха. До него се залепи зелена лимузина, карана от персона с ярко червена коса и черни очила. В едната ръка държеше цигара, с другата потропваше нервно по волана.  „Сутрин е, а тази вече откача от нерви. Как ли щеше да изглежда в края на деня?” - гледаше я със смесица от съжаление и неприязън.    

Персоната допуши, отвори прозореца на колата и с трениран жест на китката хвърли фаса на земята. Усети, че е наблюдавана и обърна лицето си на другата страна.

Кое караше тази появила се сякаш от приказките за зли вещици „гражданка” да постъпва така? Липса на възпитание? Сбъркан генетичен код? Със сигурност не беше само това. Със сигурност някой й беше стъпкал самочувствието рано сутринта или може би преди десетина-двайсет години,  или може би още в деня на раждането й, и сега тя си го връщаше. Добре че не изхвърли целия пепелник.

В този момент, сякаш беше прочела мислите му, „гражданката” с червената коса и черните очила наистина взе, че го изхвърли. Направи го със същото тренирано движение на китката.

В каква ли среда се движеше, сред какви хора? Представи си как влиза след нея на работното й място, и я пита пред всички: „Извинете, не сте ли вие онази, която преди малко си изхвърли пепелника на улицата?”  А тя се засрамва, изчервява се и моли за извинение.

Колоната помръдна.    

Взе да рецитира на глас дядо Петко Славейков:

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат. 

Рецитираше високо, хванал волана с две ръце. Отвътре му се надигнаха киселини, най-вероятно от кафето на гладно и бонбона, но продължи с двойна сила:

... Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Огледа да види дали не му се присмиват, задето сам си рецитира насред пътя, но никой не му обръщаше внимание.

Червенокосата беше изчезнала, сега нейното място беше заел възчерен тип със сребристо беемве. Приличаше на преподавател от НАТФИЗ, старшина на рота, наркодилър и общински съветник едновременно. Беше си бръкнал дълбоко в носа, извади оттам нещо, дълго го мачка с пръсти, сетне го изтри в седалката. Бръкна отново - този път по-дълбоко - и продължи да рови.

Прииска му се да отвори прозореца на колата и да изреве: „Спри, селяко, ще се нараниш!” Но си каза, че няма право да го прави. Носът си беше на човека, и пръстът си беше негов, щеше да му наруши правата, ако се намесеше.

 Колоната бавно напредваше. Вместо мургавия с беемвето там вече се беше настанил мерцедесът на някакъв брадат поп с калимявка, който ядеше баница, от която половината полепваше по брадата му. Отстрани приличаше на сериен убиец и нищо чудно да беше въоръжен. Познаваше един поп с ланци на шията, който се напиваше от сутринта, а щом приключеше неделната литургия почваше да млати богомолците с дръжката на пистолет. Беше му подарък от местен бос – спонсор на църквата. Спомина от цироза на черния дроб, а в деня на смъртта му енорияшите направиха голям банкет в селската кръчма, пиеха и го проклинаха.

Не обичаше поповете, смяташе, че носят нещастие, затова направи ключ с показалеца и средния пръст и си плю три пъти в пазвата.   

Лампичката на бензина светна червено. В понеделник лампичката на бензина винаги светеше червено. Не че през другите дни от седмицата светеше инак, но в понеделник това особено го изнервяше. Реши да погледне и на този проблем позитивно. Например че червената лампичка го известява да слезе от колата и да използва градския транспорт. И че трябва да си купи велосипед и да уреди въпроса с придвижването кардинално, така хем околната среда ще бъде замърсявана от един автомобил по-малко. 

Омразният понеделник! Искаше да прекарва понеделниците на друго място; някъде, където пътищата са равни, сутрин хората си дават предимство, усмихват се един на друг и никой не си бърника в носа пред очите на обществеността.

Някъде, където българите ще са значително по-малко, за сметка на природата.

Да, човек е създаден да не бъде сам, но тия му идваха в повече. Нуждаеше се от разстояние между себе си и тях. Като онзи индианец с буферната зона от бразилската джунгла. Изчисли набързо, че всичките му спестявания ще отидат само докато се добере до Бразилия. Но защо да ходи чак дотам, като и тук можеше да си направи буферна зона. Просто ще говори, без да казва нищо и ще гледа, без да вижда никого. Можеше да я направи 80-метрова, 800-километрова или  безкрайна – зависеше единствено от него.

Онзи амазонски индианец най-вероятно си приказваше с маймуните, питоните и крокодилите. Той също щеше да намери с кого да си приказва. Ще купи една тиква от „Женския пазар”, ще я изчисти отвътре и ще й издълбае очи, нос и уста. Може да я кръсти, да речем, Здравко, и да си споделят по мъжки винаги, когато се наложи. Ще подбере някоя средна по големина тиква, жълта на цвят с розов отенък и здрав вид, тъй че да отговаря на името си. Щеше да се грижи за своя Здравко, да го забърсва от прах, да му купува шоколад за празниците и най-важното: нямаше да се изнервят взаимно.

Оставаше да реши въпроса с препитанието. Разходите нямаше как да ги намали, и без това ги беше свел до минимум. Може да отглежда маниока на балкона. Вярно, токсична е, но пък е богата на калории. Или да смени професията. Стига е бил независим поет на свободна практика. Ще стане независим бандит на свободна практика – ще отвлича депутати и ще иска откуп. Нощем ще ги отвлича, а през деня ще съчинява стихове. Мина му през ума, че президентът също си струва да бъде отвлечен, нищо че е циция и е свикнал да взема, а не да дава. За неговото отвличане обаче щяха да са му нужни ортаци, а в България орташката работа си е предизвестен провал. Най-добре щеше да е да действа сам, а после да седне и да напише роман: „Как отвлякох президента на републиката”.

Лапна последния ментов бонбон. Лампичката на бензина продължаваше да свети.

Каза: „мамка му”. 

Вечерта се прибра вкъщи, взе ножицата и изряза всички понеделници от календара.

Разказът е включен в подготвяния за издаване сборник „Еднокраки ангели”.