Разговор

- Българките са курви. – каза единият мъж на другия. Каза го без гняв или ожесточение. Не прозвуча като обида, а сухо и горчиво - като констатация.

            Другият се беше замислил, но кимна механично. И двамата бяха сериозни. Седяха на каменния парапет до църквата.

            Две жени тъкмо преминаваха покрай тях. Изглеждаха съвсем прилично. Поне на външен вид. Като узнаха “истината”, се спогледаха.  След няколко крачки избухнаха в смях.

            - Засрами се! – каза едната.

            - Ужас! Разкрити сме. – разтърси глава втората.

            Отминаха. Денят им започваше весело.

            - Цял свят разбра. И чужденците вече знаят. – поднови мисълта си мъжът.

            - Какво?

            - Че българките са курви.

            - А, затова ли се смееха? – вторият погледна към отминаващите жени. – Ама че скандален извод направи рано сутрин. Добре, че не се обидиха.

            - Значи или са курви, или имат чувство за хумор.

            - Защо така разделяш нещата? Да не искаш да кажеш, че всички курви са без чувство за хумор?

            - Уф, че си досаден. Добре, или са и двете – хем курви, хем с чувство за хумор, или пък не са такива, а си имат чувство за хумор.

            - Така е по-правилно да се каже.

            - Може да е по-правилно, ама ти си досаден. Как ли те понася жена ти.

            - Ами не е курва.

            - Значи това ти са достойнствата – че тя не е такава.

            - Горе-долу, да. Е, освен това съм и умен.

            - И натрапчиво скромен. Мара подробната. Нали помниш французина, футболиста, дето играеше тука?

- Сещам се, да.

- Почти се беше навил да се върне, защото го викаха.

- Ама не дойде. Нещо го е отказало.

- Жена му.

- Жена му? – вторият повдигна вежди.

- Като разбрала, отсякла: “Не!”. Казала още, че българските са курви.

- Бре! То вярно, че фенките се лепят на футболистите. Още повече на чужденец. Представям си. Нали ходят по кръчми и дискотеки.

- Сигурно са го преследвали французина. Безсрамни са и това си е.

- Старомодно е да са свенливи. Не сме в ХІХ век.

- Не казвам да са задръстени. Просто да не са нагли. Като погледнеш как се обличат.

- Не оставят нищо за въображението. – развесели се вторият.

- Права е била тая французойка.

- Хайде, хайде. Има и свестни момичета.

- Може да има, ама не си личат.

- Ха-ха! Да не искаш да си сложат табелка “Аз не съм курва”?

Този път покрай тях мина възрастен господин. Имаше достолепен вид. Леко позабави крачка, после отмина, клатейки глава.

- Те затова не си личат. Не се натрапват. – обясни вторият.

- Моля се синът ми да намери такава. Сегашната нещо ме съмнява.

- Ето какво било. Имай му повече доверие.

Помълчаха малко. Един врабец доближи с подскачане. Беше намерил останки от кифла и се зае с тях. Скоро пристигнаха още няколко и закълваха заедно.

- Имам един приятел. – проговори първият, загледан във врабчовия пир. – Последните седем години по няколко месеца работи в Испания. Свири добре на пиано. Успял да се уреди в някакъв бар. Три пъти седмично свирел там вечер. Денем работел на пристанището. Бил е портиер на хотел. Известно време карал и такси.

- Къде е сега?

- Върна се. Отвори малко ресторантче. Приятно кръчме.

- Има ли пиано?

- Има. Понякога свири на гостите Ще те водя някой път.

- Добре.

- В Испания свалил една стюардеса. Ама накрая тя го зарязала заради някакъв пилот.

- Някакъв пилот? Човече, това е престижна професия. Не казвам нищо лошо за приятеля ти, но тя може да е очаквала сигурност. Не временна работа тук-там. А и да го вижда само няколко месеца в годината. Разбираш ли? А кой знае, може да се е влюбила в тоя пилот..

- Може. Така е. И той я разбирал, но му било криво.

- И какво сега. И испанките ли са курви?

- Знам ли ги какви са? – вдигна рамене първият. – Аз моята, дето е българка, понякога не я разбирам, та испанките. Само знам, че не е такава.

- Испанка?

- Идиот. Една вечер в ресторанта на приятеля дошъл около 50-годишен испанец с млада българка. Много млада.

- Стават такива работи. Как е разбрал, че е българка?

- Поръчвала на чист български. Иначе с него си говорели на испански. Държала се доста разкрепостено.

- Натискала му се?

- Да.

- Едва ли е имал нещо против, ако е била хубава.

- Хващала окото. Ама едва ли била чувала песента “Снегът на спомена вали”.

- Много хубава песен на Гошо Минчев.

- Да, но младите не слушат такива неща. Та приятелят чувал какво си говорят. Чул доста интимни неща. Неща, дето се говорят насаме.

- На партньора.

- Да, стига партньорът да не е баща ти.

- Ти да не му завиждаш?

- Ако бях педофил, може би щях.

- Тогава приятелят ти?

- Глупости! Той ми каза, че се почувствал кофти. От това, че оня ще си помисли, че всички българки са еди-какви си. Че, ако някога се сети за България, ще изниква и малката лигла.

- Малко едностранчиво гледа на нещата твоят приятел. А какво ли си е помислил за България и за българите испанецът, като е видял мръсотията, задръстванията, колите по тротоарите. Или пък за това, че не се вижда празно място от строежи. Момичето поне е било приятно изживяване.

- Така е. Остава и да е чел доклада на европейците и да знае защо са ни спрели парите по САПАРД и т.н. А може и да не му пука.

- Може би. То на нас не ни пука, та какво остава за него. А ето, това момиче е избрало каква да бъде поне засега. Това е неин личен избор. Той не ангажира останалите. Имам предвид, че не им нанася вреда.

- Така е. Тя отговаря само за себе си.

- Дали пък не си е помислил този испанец, че тук сме съгласни градът ни да е кочина, да няма къде да се мине от паркирани коли по тротоарите.

- Много е вероятно точно тъй да е помислил. И разни други неща.

- За него може да е все едно. Може да е дошъл за кратко. Въпросът е, че на никой тук не му пука за нищо, ако не го засяга лично.

- Я гледай какво е наоколо.

По земята се въргаляха найлонови пликчета, хартийки и чашки от кафе. Беше осеяно с фасове. Близкото кошче преливаше. За пейзажа се бяха погрижили домашни и бездомни любимци. В това време като по поръчка младеж с ръце в джобовете взе да подритва захвърлено пликче с боклук. Насочваше го към контейнера. Двамата зачакаха да видят какво ще направи. Все така с ръце в джобовете, младежът стигна до целта си. Не се наведе да вземе пликчето и да го пусне където му е мястото. Подритна го за последен път под контейнера. После се отдалечи. Беше изпълнил дълга си.

-.Те това е положението, Минке. – каза вторият.

- Вчера гледах как двама шофьори се псуват от колите си. Единият беше засякъл другия. Късмет, че не бяха въоръжени. Като нищо щяха да се отгърмят. Май сме като глутница.

- И глутница не сме. Тя поне е сплотена. Нали вълците преследват плячката заедно.

- Всъщност, прав си. Вълците имат общ интерес… Чакай малко, ние нямаме ли общ интерес? Навсякъде да е чисто и хубаво, всички да спазват правилата,  без изключение.

- Пък нека тогава да е пълно с курви, а?

Посмяха се кратко.

- Какво станало накрая с испанеца и приятелката му?

- Нищо. Той платил и станали да си ходят. Докато ги изпращал до вратата, моят човек казал две-три изречения на испански. Испанецът го погледнал изненадано, после взел да се смее.

- А тя?

- Идело й да потъне в земята.

- Значи не е закоравяла. Само се е преструвала на такава.

- Е, нищо, бъдещето е пред нея.

Пак се засмяха.

- Всъщност, има всички шансове да закоравее. Тогава няма да имитира безсрамие, а ще й иде отвътре. Ще го прави както си диша. – предположи първият.

- Тогава може да се пробва и в политиката.

-.Всичко може по наш`та земя хубава.

Откъм близкия хотел се разнесе гръмотевичен шум като стрелба от картечница. Къртеха стени. Ремонтът продължаваше вече година.

Двамата погледнаха нататък с досада. После станаха и тръгнаха да си вървят.