Чувството за тумор на червения пиар

Червеният депутат Петър Курумбашев потвърди в Пловдив, че е номиниран за кандидат-президент.
“Това, за което съм дал съгласие в момента, е да ме одумват. Тоест да бъда в кръга на номинираните за президент”, каза на среща със симпатизанти Курумбашев. Според източници от “Позитано” 20 Курумбашев е номиниран от няколко партийни организации. Предложенията не се регистрират в соццентралата и затова е трудно да се каже колко са. Сред предложените са Меглена Плугчиева, Ивайло Калфин, Костадин Паскалев, Георги Близнашки и др. Участието на Курумбашев се възприема в левицата като свеж полъх в кампанията за “Дондуков” 2.
“Петьо ражда афоризми така, както диша”, казват за него в червената парламентарна група. И припомнят реакцията на своя колега на откровениято на Борисов за бедното му детство и спомените му за филиите със свинска мас, с които закусвал. “Трябва да направим конкурс за маслен портрет на премиера Бойко Борисов”, със сериозен глас предложил в групата Курумбашев. А някой съвсем сериозно подхвърлил, че така може да се открият доста наследници на фламандските майстори. Тогава Курумбашев допълнил: “Не става въпрос за живопис с маслени бои. А със свинска мас.”(в. „Труд“, 23 април 2011 г.)

Ще се възползвам от позволението на този родител на афоризми, макар да не съм кръга на неговите симпатизанти ( и той не е от кръга на партийните членове, но дава знак за готовност да се възползва от тях). Нямам желание да го одумвам, макар да има доста какво да се разкопава около неговия олигархичен възход от член на предизборния щаб на толкова мразения от червените президент Петър Стоянов, до любим наедрял неимоверно червен капиталист в скута на БСП, където формално не членува). Оставям одумването на специалистите по черен пиар. Интересува ме в случая червеният такъв.

Ако изключим пробива на сочения за аутсайдер в кандидатпрезидентската надпревара партиен лидер Георги Първанов ( на който пробив и вече 10 години червените не могат да да се нарадват и да се наситят), нито един ярък кандидат от партийните редици не е печелил важна мажоритарна битка вече повече от 20 години- например за кмет на столицата. Въпрос на „хитрост“ ли е фактът, че в буквалният смисъл на думата говорителите на БСП не са типични представители на нейния йерархично изграден елит. Такъв беше и случаят с речовитата Татяна Дончева, която формално принадлежеше към партийното ръководство и в това качество отиде на балотаж на до кметските избори с Бойко Борисов, но на практика се възприемаше по-скоро като чуждо тяло в туловището на столетницата, което в крайна сметка я отхвърли.

От самото начало на „прехода“ ораторите на БСП винаги са били нейни сателити, които при необходимост изтъкваха своята безпартийност и дори я използваха за остри контраатаки срещу свои критици. Лично съм „ял калая“ на Благовест Сендов, когато му се противопоставих в рамките на възникналата гражданска инициатива „Комитет Кувейт“, на която бях съосновател след нападението на Саддам Хюсеин срещу Кувейт през 1991 г. Незнайно как и от кого беше решено, че тъкмо Сендов трябва да я оглави, поради което напуснах сбирките в кабинета му в сградата на БАН. Академикът беше емблематичен с парламентарните и медийните си изяви, с които „раждаше афоризми“, които се превръщаха в лозунги на партията, в която формално никога не е членувал, но намери в негово лице безпардонен защитник.

Друг типичен пример беше Гиньо Ганев. Той дори получи прозвището„мистър афоризъм“ ( вместо „другаря“?!) и така се вдъхнови от признанието, че издаде мислите си в книга. Не че не е оригинален – умението му да поднесе юридическата еквилибристика по нестандартен начин е безусловно. Същото важи за изказа на друг академик- Андрей Пантев, по отношение на историческите интерпретации, удобни на партията, на която не е не бил член ( посветил съм доста място в книгата си „Течна дружба“ на задочен спор с него).

За разлика от тях другият академик от тази света безпартийна троица, писателят Антон Дончев, е безцветен говорител в качеството на постоянно присъствие на чествания и подсказани „инициативи“ за раздаване на награди и постове. За него говорят книгите му, но е наистина интересно, че поне в една от тях е цветист, а в речите си е безцветен. Дали това не потвърждава достоверността на твърденията, че „Време разделно“ е писана всъщност от Фани Попова- Мутафова.

„ТОПЯТ ГО, ЧЕ ОТКРАДНАЛ РОМАН НА ФАНИ ПОПОВА-МУТАФОВА
В кафенето на СБП още преди 1989 г. се шушукаше, че истинският автор на “Време разделно” е Фани Попова-Мутафова. Изпадналата в немилост първомайсторка на историческия роман след 9 септември 1944 г. била принудена да подари свои неиздадени ръкописи на романи на двама млади и добре поставени в новата власт белетристи, като уговорката била те да издадат тези книги под свое име, а тя да получи 50 процента от хонорара.

Единият от тях бил Антон Дончев, на когото Фани подарила „Време разделно“, а другият – Стефан Дичев. От Мутафова той получил ръкописите на „За свободата“, „Пътят към София“, а може би и на „Рали“. Преди няколко години тази мълва бе съхранена и в писано слово – в излезлите спомени на писателя Йордан Вълчев. Десетилетия наред академик Дончев мълчи по въпроса.

“Отгоре на всичко последвалите му романи след „Време разделно“ нямат нищо общо със стилистиката на „Време разделно“ и, меко казано, са абсолютен писателски провал.( Асен Топалов и Даниела Кръстева, БЛИЦ , 2 ДЕКЕМВРИ 2009 г.)

Истината е, че днес вече не само се „шушука“. Авторът на редица изследвания на литературните източници от близкото минало Петър Величков потвърди пред мен, че лично е разговарял с Фани Попова – Мутафова в дома й на ул. „Солунска“ в София и тя е потвърдила, че й се е наложило да „продаде“ ръкописа си на „Време разделно“ заради мизерията, в която е изпаднала след дългогодишните годения на режима. Ако не е вярно, защо ДС запечатаха квартирата след смъртта й и конфискуваха всички писмени следи за творчеството й, пита Петър Величков по повод факта, че този епизод се крие като голяма тайна, опасна за „здравето“ на комунистическата митология, употребила „Време разделно“ за своите цели.

Мога да продължа с още примери за това, как остриетата на публичното говорене на БСП като правило не са част от партийното ръководство. Ако пък се намират във ВС на БСП, както Велислава Дърева, задължително играят ролята на нещо като дисиденти и се явяват извън партийните събрания в ролята на „независими“ . Тази роля много убедително играеше покойният Стефан Продев. С авторитета си на противник на Живков от времето на перестройката той има първостепенни пропагандни заслуги за консолидирането на червените редици в първите години след демитологизирането на самия диктатор, чиито възстановен паметник в Правец и поклоните пред него на Георги Първанов червеният пропагандист не доживя да види.

Кое е първичното: трябва да си безпартиен или поне непредставителен за червената йерархия елит, за да си негов най-авторитетен обществен говорител? Или просто „естественият подбор“ на боричканията не допуска на върха в БСП речовити другари и другарки? С риск да прозвучи като вяра в теорията на конспирацията ( партийната), не вярвам ярката закономерност да е случайна. Ефектът от посланието към „широките народни маси“ е търсен и специално отглеждан. Това създава средата, благоприятна за селектиране на такива „родители на афоризми“ от ново поколение, като „кукувеца“ Курумбашев, който обича да се шегува с размах , както помним от дебелашката „шега“ с мнимата ядрена авария в Козлодуй, поднесена под формата на автентичен сигнал за тревога, разпространен по единствената по онова време телевизия в България. Да се подиграваш с естествените страхове на хората от ядрена авария само петилетка след катастрофата в Чернобил, е доста извратено. Тъкмо на такъв палавник ( когото подведените от предаването „Ку Ку“ червени бабички със сигурност са проклели за причинения страх с ядрената тревога) днес много му приляга да обяснява весело, че в Парламента има мнозинство от 200 души, готови веднага да подкрепят руския ядрен проект АЕЦ „Белене“. И премиерът Борисов не на шега се е запътил да провери „чувството му за хумор“: в навечерието на Великден той подхвърли, че в крайна сметка тъкмо Народното събрание трябва да реши този въпрос от фатална важност за бъдещето на България. Очертава се голям майтап с този „ червен смях“ ( както би казал Ботев, обявен от червените за техен предтеча). Защото такова е тяхното „чувство за тумор“. Ако то даде очаквания твърде сериозен за поколения напред резултат, ще станем свидетели на най-яркото доказателство за възможностите на Петата колона в България, за която не съществуват партийни пригради щом стане дума да бъде защитаван руският стратегически интерес на българска земя.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/