ИЗУМИТЕЛНИЯТ АНАСТАС

Анастас Константинов е изумителен художник!

В нашата опърпана страна – опърпана включително заради неспособността ни да възхвалим другарчето до себе си, щом подаде глава над повърхността на блатото; с опърпаното изкуство, което си е избрало провинциализма за върховно верую и настоява той да се възпроизвежда като светъл пример за бъдните поколения; с множеството обитатели, чието съзнание е опърпано от невежество, предразсъдъци и низки страсти – давам си сметка, че подобно признание може би звучи надуто и претенциозно. Поне за хората, които не са виждали на живо картините на Анастас.

Пък и кой съм аз, та да разбирам от изкуството да се дават оценки на изкуството? Само че не давам оценки, просто споделям онова, което винаги усещам, вляза ли в галерията на Анастас, видя ли поредната му изложба или някоя нова, още неизсъхнала картина в ателието му.

Случвало ли ви се е да вземете в ръце невинно малко дете, а то – без да иска, разбира се – да ви ритне на едно твърде неподходящо място така, че да ви причернее пред очите. Е, нещо подобно става и когато видиш творбите на Анастас. Изкуството му – пречистено и извисено, защото е преминало през чисто човешкото майсторство на страданието, сякаш без да изпитва чисто художническо страдание по майсторството – се стоварва като стокилограмов парен чук между очите на горкия зрител и го оставя без дъх.

Картини не се разказват, затова няма да си правя и труд. Но Анастас е изумителен с няколко нещо, които все пак мога да спомена.

Преди всичко е пламъкът, който го изгаря отвътре и който през главата и ръцете му се пренася върху платното. Експресивни ли? Меко казано експресивни са неговите работи. Те са нажежени като последен спор между сиамски близнаци, твърдо решени да се дуелират от десет метра с пистолети. Вероятно защото не могат да си поделят красивите сиамски близначки, които пък страдат някъде наблизо, защото не разбират разликата между победител и победен в предстоящия дуел.

После е полетът. Полетът на мисълта, на безбрежните въпроси, на желанието да разкъсаш булото на вселенската мистерия с най-простите, но и единствено налични човешки инструменти. Как точно този вид полет се пренася в тъканта на нарисуваното – не ме питайте. Питайте Анастас, аз ако знаех, сигурно също щях да стана изумителен художник, а не нещо друго.

След това е самосъзнанието. Не ми казвайте, че човекът на изкуството трябва да работи, пък да остави на други, по-умни от него, да оценяват работите му. Не, човекът на изкуството – както прави Анастас – трябва добре да знае откъде е тръгнал, къде е стигнал и къде отива, трябва да си дава сметка за стойностите, които търси и които носи, с други думи – да разбира какво прави. Само това е начинът да се измъкнеш от провинцията на душата и да превърнеш душата си в свят широк и задъхан от изумление.

И накрая е смирението. За тези, които познават или си мислят, че познават Анастас  откъм тъмната му страна, думата “смирение” може и да звучи иронично. Само че аз говоря за друг вид смирение – онова, което настъпва у човека, щом той осъзнае, че нещото, заради което е пратен на този свят, е да си свърши работата според отредения му талант.

Така че още много работи има да сътвори Анастас тук, на земята. Тежко му!

Забележка: Поводът за този текст е откриването днес, 29 април 2011 година, на новото крило на Галерия “Анастас” в Стария Пловдив, събитие, за което мнозина са звани, но малцина – призвани.

Блогът на Пламен Асенов - http://asenov2007.wordpress.com/