Политическият минимализъм и (без)отговорността

Програмата минимум за СДС на предстоящите президентски избори била да се постигне по-добър резултат от постигнатия на последния парламентарен вот от Синята коалиция – който, нека припомня, беше 6.8%. Това заявил в Перник избраният от СДС кандидат за президент Румен Христов, който започва предизборната си обиколка за предварителните избори, на които ще се състезава с кандидата на ДСБ Светослав Малинов. Програмата максимум пък била участие в балотаж.

Просто участие, не спечелване на балотажа, разбира се. И СДС, и ДСБ усещат, че подобна амбиция би била прекалена – и би звучала смехотворно спрямо електоралното им дередже.

Наистина впечатляващ политически минимализъм. Пита се обаче – ако е така, то защо изобщо се прави цялото това упражнение, какъв е неговият смисъл.

Отговорът е елементарен. Сериозните партии трябва да издигнат кандидат за президентските избори – дори и да нямат никакъв шанс да ги спечелят. Просто за да помахат с ръчица от полето на битката и да кажат: ние също сме тук. Още сме тук.

Не се надсмивам над тази логика: тя съществува. Нещо повече – тя е неизбежна, когато една политическа формация е в упадък и се опитва да се задържи на повърхността. Тогава – ако играта би била добре изиграна – участието в президентските избори може да мобилизира електоралните остатъци и да привлече някой и друг индеферентен глас. Може да се превърне в спасителен пояс за следващите парламентарни избори.

Лошото в случая е, че СДС не беше създаден, за да оцелява. Беше създаден, за да промени България. И неговото оцеляване струва скъпо на политическото настояще, защото лишава дясното от автентичен политически представител.

Искам да бъда правилно разбран: аз например изповядвам политическата идеология на десницата. Вярвах в нещата, които правеше СДС – и в душата си винаги ще пазя тази вяра. Само че сега идват избори и трябва да упражня своя вот – което винаги съм правил – но този път наистина няма за кого да гласувам. Това, което ми се предлага, е Неделчо Беронов втора серия, само че в много влошен вариант.

Влошен, защото Неделчо Беронов е почтен човек – и нямах основания да се съмнявам в своя вот, пускайки бюлетината си за него – макар да знаех, че този избор е сто процента обречен. Сега – уви – не мога да кажа същото. Сега освен че кандидатът на десницата няма шанс да спечели тези избори, ми се предлагат и кандидатури, които не бих искал да си представя в ролята на държавен глава. Това – извинявайте – ама е вече много.

Няма как да гласувам за кандидат, който остана в правителството на проф. Любен Беров, по-известно като правителството на Мултигруп – защото (забележете!) – Желю Желев, току що провалил правителството на Филип Димитров с помощта на Бриго Аспарухов и ченгетата от ДПС (които днес май се явяват авери на Румен Христов), го бил помолил за това.

И няма как да гласувам за кандидат, който е нещо като дясна версия на сегашния псевдопрезидент Георги Първанов. Да – не е бил ченге, не е рубладжия, говори по-изтънчено и познава добре политическата философия на дясното. Само че е по същия начин въплъщение на интелектуалната среднота и политическото скудоумие, по който тези качества са въплътени и от добре познатия ви Гоце.

Разбира се, бих могъл да преглътна, бих могъл да гласувам – защото иначе няма за кого – трябва да избирам между Волен Сидеров, Бойко Борисов и Меглена Кунева. Само че от такова преглъщане и гласуване я докарахме до това дередже. Поради което аз отказвам да избирам по-малкото зло. Защото по-малкото зло води след себе си по-голямото.

Ситуацията е парадоксална, тъй като посочения по-горе триумвират оставя без дъх почти всички, които все още мислят политиката през призмата на някакви ценностни критерии и достойнства. Мнозинстовото от мислещите българи не биха гласували нито за Волен, нито за Бойко, нито за псевдо-независимата Меглена. Следователно в тези избори има хляб, те наистина биха могли да бъдат оттласквяне от дъното за многострадалната българска десница.

Но вместо да се потърси достоен граждански авторитет, който да не е обременен с дрънчащите тенекии на дълго политическо минало, ни се предлага нещо твърде скромно и убого, лишено от лична харизма – Румен Христов и/или Светослав Малинов. За сметка на това обременено с лоша памет.

Дали седесарите няма да се сетят какви ги плещеше за тях Светослав Малинов, когато се ковеше пропадналият проект ДСБ? Едва ли. А зали няма да се запитат и къде беше Румен Христов, когато Пламен Юруков се опитваше да приватизира или направо да затрие СДС? Не вярвам.

Някой някъде беше казал, че българската десница зрелищно се самоубива. Нищо чудно да се окаже прав: мога още от сега да прогнозирам, че кандидатът на Синята коалиция нито ще отиде на балотаж, нито ще постигне резултата от предишните парламентарни избори – което може и да се окаже фатално на следващите такива.

Странно защо обаче никой не коментира реалните последствия от сегашната стратегия на оцеляване, предприета и следвана от традиционната десница от 2001 г. насам. А те са наистина повече от сериозни. Провалът и оттдърпването на автентично дясното освободи огромна електорална ниша, в която комунистическите кукловоди пласираха своите “чудодейни” спасители на нацията: първо Симеон Сакскобургготски, а след това и Бойко Борисов. Управлението на царя доведе на власт тройната коалиция; управлението на неговия бодигард ще доведе на власт някое сродно уродство.

Всъщност в последното десетилетие БСП играе със себе си: като пласира топката на удобни псевдо-десни марионетки, които обират наказателния вот от собственото й управление – а след това окарикатуряват и провалят представите за дясното, като с това довеждат на власт отново левицата – в друг коалиционен формат. И по този начин БСП – която не разполага с гласовете на мнознството от българските избиратели, всъщност управлява страната в течение на почти целия преход, редувайки скрита и открита форма на управление.

Вероятно ще се запитате: а ще излезем ли някога от този капан. Моят отговор е: да, ако хората вземат нещата в свои ръце. И ако престанат да търпят съществуващото статукво – включително дясното.