Дебати за илюзиите или илюзорни дебати

Президентските и местните избори приближават, започнаха да се мяркат имена на бъдещи "кандидати за слава". Обсъждат се шансове на определени персони, но не и какви важни задачи трябва да решава институцията, която излъчваме с властта и отговорността на върховен суверен. Тук клишета като "народът да живее по-добре" или "да догоним средното европейско равнище" не вършат работа.

България няма национална доктрина, няма национална стратегия, няма дори яснота как би трябвало да изглежда националният ни интерес в обозримо бъдеще. Ние не знаем какво точно искаме и какво можем да постигнем и затова не сме наясно с

цената, която трябва да сме готови да платим

По тази причина често се изхвърляме с непосилни и ненужни ангажименти или обратното - ослушваме се да вложим ресурси и усилия за постигане на жизнено необходими цели.

Текущата политическа мода е българският национален интерес да се извежда от членството ни в Европейския съюз и да се представя като функция на отправяните към нас очаквания и изисквания от партньорите и от европейските институции. Приетата Национална програма за реформи (2011-2015 г.) е обикновено резоньорство на опитите на евробюрокрацията да придаде смисъл на поредната закретала, преди да проходи общоевропейска стратегия.

Ще използвам за илюстрация само една от петте национални цели, формулирани във въпросната програма: през 2020 г. 34% от хората на възраст между 30 и 34 години да имат висше образование. На пръв поглед, допълнени с останалите цели (снижаване на броя на българите, живеещи в бедност, увеличаване на заетостта и ръст на инвестициите в иновации), намеренията изглеждат чудесно. Но само на пръв поглед.

Защото тези високи амбиции пренебрегват съществени обстоятелства: демографските тенденции са негативни, емиграцията с цел обучение се усилва, страната не разполага с ресурс да обучи качествено толкова много студенти.

Най-важното обаче е, че нито икономиката, нито държавното управление, нито останалите сфери са готови да поемат такава вълна от висококвалифицирани специалисти, ако става дума наистина за специалисти, а не дипломи без покритие.

Вярно е, че Финландия в своята национална стратегия предвижда през 2020 г. двойно по-голям дял от младите хора да завършват висше образование, но там има яснота за необходимостта от този капацитет и за начините за неговото непосредствено включване в работещия финландски модел на "общество на знанието".

Формулирането на националния интерес

не бива да се свежда до неосъществими блянове

Съветите как можете да постигнете всичко, стига да го желаете достатъчно силно, работят само в треторазредните бестселъри от типа "Седем стъпки, за да успеем в живота". Националните цели трябва да носят всички доказани белези на стратегическото политическо мислене – трябва да са предизвикателни, да мобилизират пределно националната енергия, иначе казано, да са на ръба на възможното, но не и отвъд него.

Да поставиш като маркери на националния интерес неосъществими задачи е не просто наивно, но и много вредно, защото означава да пилееш ресурси, в т.ч. най-важния ресурс – доверието и надеждите на хората.

Именно в тази насока българският президент има много по-голяма роля от формално записаната в основния закон. Но не в руслото на амбицията на Първанов да "засмуче" колкото може повече неявна (т.е. безотчетна) власт, а като реализира очакване, адресирано единствено към него – да обединява нацията. Останалите политически фигури в държавата по дефиниция разделят – и при избора, и при дейността си, защото в края на краищата изпълняват волята на някакво мнозинство.

Единството на нацията е нещо много по-сложно от ловкото лавиране между различни корпоративни интереси или способността да се харесваш на всички. Формирането на такова

реално, а не декларативно сплотяване на общността

изисква да бъдат посочени ценности и цели, достатъчно важни, перспективни и предизвикателни, които да мобилизират общите усилия. Българското общество и държава днес имат много болести и недостатъци, но най-опасният недъг, който вече застрашава съществуването ни (погледнете данните от последното преброяване!), е липсата на идея, голяма цел и перспектива, които да ни обединят и да ни изведат от порочния кръг на спасяването поединично.

За съжаление ние като че ли избираме държавен глава, защото формално трябва да има такъв пост или в "най-добрия" случай, за да победи партията, която предпочитаме, ако въобще има такава. Това, че българският президент се възприема като обременен с различни институционни и най-вече властови дефицити, личи най-вече от непрекъснатите твърдения, че правомощията му са ограничени.

Склонен съм да приема тезата, че правомощията на президента са напълно достатъчни и че за да реализира предназначението си, българският държавен глава трябва да е способен да взима и реализира морално-политически, а не разпоредителни решения.

Институцията на президента наистина се нуждае от дискусия – за своята конституционна и законова регламентация (тук безспорно има празноти) и за успехите и грешките при досегашното й функциониране.

Но това изисква цялостен държавнически подход – осмисляне на дефектите на набързо прекроената в началото на прехода държавност, пребалансиране на зависимостите между институциите, коренно преработване на правилата за излъчването на политическия и другите властови елити, преобръщане на идеите и практиките на лидерството, от което така отчаяно се нуждаем и което още по-отчайващо ни липсва.

За да бъде полезна подобна дискусия, трябва да бъдат формулирани верните концептуални и морални ориентири чрез адекватно за времето разбиране на националното лидерство. Еднакво безполезни са както "лидери", които водят единствено ловни дружинки в бракониерски подвизи, така и кралимарковци, които удрят с юмрук по масата, а в останалото време и едните, и другите се крият зад гърба на подчинените си.

Както казва една стара мъдрост, лидерството е като конеца – не можеш да го буташ, трябва да го дърпаш. Затова лидерът трябва винаги

да е отпред, но не за да обира славата, а за да служи за пример

Нациите и държавите постигат забележителни успехи, когато техните водачи убедено и упорито се стремят към нови и нови наистина значими постижения, дори с риска да поставят енергията и вярата на общността на пределно изпитание. Некачествените (твърде ниски или твърде високи) цели не са нищо повече от проекция на нечии "лидерски" комплекси.

Типичен пример е настойчиво налаганата философия на "догонването", според която все трябва да настигаме някого, и то като копираме буквално неговия път, включително и грешките му. България трябва да познава добре и да осмисли опита на напредналите европейски и други нации, но не за да го копира - това не е нито възможно, нито необходимо, а за да проумее императивите на напредъка и успеха в съвременния свят и да заложи на своите силни страни.

Ние трябва да стъпим здраво на почвата на българската действителност, трябва

да развенчаем митовете, илюзиите и стигмите

които сами сме съчинили за себе си. Но за да бъде българската стратегия колкото амбициозна, толкова и постижима, именно следващият  президент трябва да стори това, което Първанов заобикаляше – да поеме своята решаваща част от бремето на усилието за дефиниране на българския национален интерес.

Именно това трябва да имат предвид партийните централи и другите центрове на власт, когато за пореден път се подготвят да ни предложат за "избор" мюрета вместо орли. Защото все повече българи, особено по-младите поколения, са наясно, че изкуствената патица може да щъка из пейзажа, да шаренее и да произвежда шум, но никога няма да полети.

*Авторът е доцент по публична администрация в СУ "Св. Климент Охридски"
От: http://www.dnevnik.bg/