ЗА ПОБЕДИТЕЛИТЕ, ИЛИ КАКВО ЗАВЛЕЧЕ РУСИЯ ОТ ГЕРМАНИЯ (част втора)

Досега официалната руска версия за оплячкосването на Германия беше основана на моралното превъзходство на съветския червеноармеец,  известен на целия свят като смел, самопожертвувателен, героичен, човеколюбив и честен. С други думи, комунистическия войник е неспособен да върши зло, докато всичко, приписвано на германския войник, беше само част от образа му на чудовище, на жесток и човеконенавистен завоевател. По същата логика съветският войник никога не краде, за разлика от германския. Затова и никога не сте чули за плячката, завлечена от Германия в Русия. Отвреме навреме някой по-наблюдателен руски дисидент се добира до истината за цели влакови композиции, пълни с «военни трофеи», или колко награбено имущество се е падало на офицерите от Червената армия.

Много години след войната Германия и Съветския съюз, а след него и Русия, продължават да спорят за плячката, завлечена и от двете страни. Проблемът е в това, че  Червената армия като победителка не е била подлагана на разследване какво  точно е награбила. Не става дума за обикновения Альоша, плячкосвал по къщите каквото му попадне от богата Германия; не става дума и за 90,000 изнасилени германки само в Берлин. Тия неща попадат под общата формула – бития си е бит. Минават години обаче и след всеядното чудовище на войната постепенно идва ред на разума и чувството за възстановяване на непреходни ценности, разрушени, окрадени или скрити с благословията на КГБ, на военното разузнаване и лично на Сталин.

За грабежа, осъществен от нацистите, ние знаем много повече, отколкото за грабежа на руснаците. Така са ни промивали мозъците. Между следвоенна Германия и следвоенна Русия обаче с променлив успех се водят дългогодишни разговори за връщане на окраденото.

През ноември 2010 например Русия върна на Германия последната пратка на много ценна средновековна стъклопис (общо на брой 117 пана), заграбена и завлечена в сандъци в Москва през 1945 година от църквата Мариенкирхе във Франкфурт на Одер. Тия готически прозорци, свалени от църквата от германците за да бъдат опазени от евентуална бомбардировка, са само малка част от цели влакови композиции, натоварени към Русия с изкуство, машини и ценна покъщнина. Последните шест, за които стана дума по-горе, представляват сцени от Стария завет, за които всички са мислели,че са унищожени. В 2005 обаче те бяха открити в музея «Пушкин» в Москва и на германците им отнема три години докато  получат руската благословия да бъдат върнати в Германия.

Размерът на руския грабеж може да се види от връщането на 1.5 милиона предмета на изкуството, които руснаците връщат на Германия след смъртта на Сталин. Сред тях е и известния Пергамски олтар, създаден във втори век преди новата ера, който днес  е един от най-големите туристически обекти в Берлин.

Тия на пръв поглед благородни постъпки всъщност са резултат от взаимното разбирателство между Русия и Германия за връщане на награбеното, както и на огромното участие на германски компании в икономиката на сегашна Русия. Това участие прави руснаците по-сговорчиви. Това обаче съвсем не е лесно: в 1997 руския парламент одобрява закон, според който произведения на изкуството, плячкосани от Германия, са справедлива  компенсация за плячкосаното от германците от руските музеи. Това позволява на музея «Пушкин» например да задържи така нареченото «съкровище на Приам», състоящо се от бронзови и златни предмети от троянската епоха, които били изкопани от германския археолог Хайнрих Шлиман, ако може да му се вярва. А да му се вярва е трудно, тъй като по негово време германците са се мислели за директни наследници на гърците  и продължители на класическа Гърция, както и че троянците са гърци. Шлиман като мошеник-археолог е отдавна известен на историците, който по някои данни чисто и просто е купил златото от турските пазари.

Много от тия съкровища, включително това на Приам, са държани в тайна в сандъци в руските музеи и едва в последните години са изложени за публиката. В 2007 например, музеят «Пушкин» прави голяма изложба на 700 произведения на изкуство от епохата на Меровингите, считани за загубени или унищожени в 1945.

В 2009 германски туристи  на посещение в южноукраинския град Симферопол откриват 87 живописни платна, изчезнали от германския музей Аахен след войната.

Жаждата за слава и уникалност и от двете страни често звучи като фарс. Така например при връщането на последния стъклопис, споменат по-горе, германския министър на културата Бернд Нойман заявява, че «с добра воля от двете страни и въпреки проблемите напредък е възможен дори и ако се прави стъпка по стъпка».

От своя страна руския посланик в Германия Владимир Котьонов отбелязва, че възстановяването на плячкосано изкуство трябва да е взаимно. «Аз искам да подчертая думата «взаимно» - казва той – проблемът за крадено изкуство се разглежда в пресата като Русия е главния виновник. Често се забравя, че руските музеи системно бяха ограбвани от германския Вермахт».

И двете страни са в неловко положение, тъй като всичко скрито не може да стане публично достояние без да се види краденото, а следователно другата страна да си го поиска. Така че взаимното крадене не е от вчера.

На българска почва не по-малък фарс е паметникът на съветската армия. Не че някой в България претендира, че това може да е произведение на изкуството. Ако има такъв, то той трябва да е от кръга на почитателите на изкуството около руския посланик или от кръга на почитателите на изкуството около Румен Петков. Фарсът е в това, че той е построен в страна, която е била неутрална във войната, която не е била фашистка, не е воювала с никого, но въпреки това е била окупирана, а паметника е представен като символ на освобожение. Колко будали са били готови да приемат тая версия е друг въпрос.

Толкоз за деня на победата.