ТВОРЧЕСКО ПИСАНЕ

 Започна лекцията си с въпрос към студентите:  кое е нещото, което ги кара да пишат? Помоли всеки да изложи своите причини.

- Аз пиша когато съм влюбена. Просто сядам и думите сами си идват, не мога да ги спра - започна тъмноока, късо подстригана дебеланка, като мигаше на равни интервали. 

-  И аз съм така  - обади се кандидат-писател от провинцията, който ходеше навсякъде с тъмен костюм и вратовръзка. Най-вероятно това беше абитуриентският му костюм и той искаше да му изкара душичката. 

- Аз пък пиша, когато мноо съм са пищисал - каза друг представител на провинциалната интелигенция. - Преточвам всичко от глаата в компа, разклачквам го и то си стаа. 

- Преточвал го. Това да не ти е каца със зеле, бе! - бодна го дебеланката, но провинциалният интелигент подмина задявката й с презрителна усмивка.

- Пиша, когато съм много щастлива или много нещастна - чу се тих глас. Беше слабичко момиче с бледо лице и въздълъг остър нос. - А вие? - попита тя.

- Аз ли? – искаше да й отговори, че вече не пише, защото се е изписал, пък и всичко най-важно отдавна е написано, но вместо това замълча.

Отиде до отворения прозорец. Навън беше пролет, миришеше на слънце и зеленина, чуруликаха птички, точно като тогава, преди десетина години в Холандия, когато срещна Магдалена. Беше единствената българка в групата, на която преподаваше творческо писане. Сядаше винаги в дъното и отваряше голяма тетрадка с твърди сини корици. Рядко се намесваше в дискусиите, предпочиташе да мълчи и да наблюдава внимателно останалите. Слушаше ги как спорят и си водеше записки.

Особено оживление предизвикаха разговорите за морала на писателя. Може ли да си аморален и да си качествен писател? Трябва ли да се заровиш в тинята на душата си, за да си интересен на читателя?

Надприказваха се един през друг:

- Всички големи автори са имали морални отклонения.  Есенин е бил хулиган, пияница и скандалджия.

- Уайлд - хомосексуалист.

- Екзюпери - самоубиец.

- Уулф - циклофреничка.

- Хемингуей - параноик със суициден комплекс.

- Едгар По - наркоман.

- Фокнър паднал пиян от коня и умрял.

- Кингсли Еймис се налющил до козирката, търкулнал се по стълбите и там останал.

- Няма друга професия с толкова алкохолици, самоубийци, хомосексуалисти, педофили и наркомани - каза хърватката Дубравка от Загреб.

- Предпочитам ги пред благопристойните лицемери. Според Достоевски в трезвениците има нещо нездраво и съмнително - намеси се американката Сюзан от Вермонт.

 - Чарлз Буковски смята, че болниците, затворите и бардаците са университетите на живота - допълни датчанинът Август от Одензе, родният град на Андерсен. - Дяволът създава добрата литература, не ангелът. Дяволът знае как да задържи вниманието на читателя, а ангелът е скучен.

Веднъж разговорът се завъртя около информацията, на която писателят трябва да разчита. За да е достоверна, историята трябва ли да е лично преживяна или са достатъчни разговорите с други хора, прочетеното в книгите и  вестниците, чутото по телевизора? Нужно ли е да изпиташ на гърба си нещата, за които пишеш, за да си емоционално ангажиран с героите и събитията?

Част от групата се обедини около мнението, че отстранеността, непознаването на събитията и персонажите дават възможност на автора да развихри фантазията си, необезпокояван от спомени и емоции; че позволява на мислите и чувствата да летят накъдето си поискат, свободни от лични зависимости.

- Но така читателите няма да повярват на историите ни. Човек трябва да пише единствено за това, което е пипнал с ръката си, почувствал го е със сърцето си и го е опитал на вкус. Останалото са безпочвени измислици – разпалено защитаваше тезата си американката. - Спомнете си Сидни Шелдън: „Никога не пиша за нещо, което не съм видял със собствените си очи”.

- „Дивите лебеди” и „Оловният войник” също са измислица, но продължаваме да ги четем вече 200 години - възрази датчанинът.

- Говоря за измислицата, в която няма нищо реално. Измислицата заради самата измислица - уточни американката.

- В „Дивите лебеди” има единадесет братя и една сестра, а Андерсен не е имал нито братя, нито сестри. Не е могъл да знае какво е любов, защото никога не е бил обичан. Това обаче не пречи приказките му да са истински, макар и нереални - държеше на своето датчанинът от Одензе.

- Напротив, приказките му са напълно реални, защото разказват за търпението и саможертвата, за човешката завист и жестокост по-добре от романите на повечето „реалисти” - чу се глас.

Главите на всички се обърнаха назад. Магдалена дописа  нещо в голямата синя тетрадка, вдигна очи и продължи:

- Светът на приказките не е светът на хората. Както и обратното. Но понякога се случва чудото и тогава е все едно какво разказваш. Важното е как го правиш и дали ти е хубаво. След това го погледна по начин, който можеше да означава само едно.

Ожениха се няколко месеца по-късно и заминаха за Сен Пол дьо Ванс.

Разхождаха се прегърнати из тесните калдъръмени улички на средновековното градче, възхищаваха се на цветята, висящи от прозорците, разглеждаха галериите и магазините за антики, които тук бяха почти на всеки метър, зазяпваха се в лицата на туристите, а вечерта пиеха студено бяло вино в уютни ресторантчета,  по стените на които висяха оригинали на Шагал, Миро и Пикасо.

- Мммм, колко е хубаво - премрежваше очи Магдалена. - Да си купим замък и да останем тук завинаги.  Аз ще пиша, а ти ще ми помагаш. Нали ще ми помагаш? Кажи... – допираше гальовно лицето си в ръката му. 

През следващите няколко месеца обсъждаха книги, шегуваха се с човешките слабости на нобеловите лауреати и правеха любов до малките часове на нощта.

Искаше да я научи на всичко, което знаеше за писателската работа и секса.

Въвличаше я в тънкостите на професията и непрекъснато я поощряваше в писането. Беше строг и критичен, но не пропускаше да я похвали за нещо, което наистина й се беше получило. 

Тя ставаше все по-уверена.  Той - все по-влюбен и всеотдаен. Спря да пише, за да има повече време да се занимава с нея. На нея това й се струваше напълно в реда на нещата.

От мълчаливата студентка вече нямаше и помен: сега Магдалена не спираше да приказва. Разпитваше го за бившата му жена, как са се запознали, тя също ли се е занимавала с писане? Интересуваше се от плановете му – не смята ли, че от преподаването се печели малко и е по-добре той да се насочи към нещо по-печелившо, например политика, дипломация – там са големите пари, така хем ще могат да обикалят света и да събират впечатления, а тя ще ги систематизира в разкази и пътеписи, които той ще редактира, защото е страхотен редактор и така нататък, и така нататък. 

Уреди й четене пред отбрана публика, беше поканил няколко мастити критици, както и представители на медиите. После в пресата излязоха отзиви за многообещаваща белетристка, която въпреки своята младост показва удивителни умения при боравенето с фразата, структурирането на фабулата и изграждането на характери. „Наблюдателност, аналитичност и комизъм, някакъв преродил се Ги дьо Мопасан в образа на очарователна брюнетка”, писаха в пресата.  

- Ха-ха-ха - смееше се той наум - ако можеха да знаят какво са му стрували тези нейни „удивителни умения при боравенето с фразата” и „структуриране на фабулата”. Но нищо, важното е, че тя вече пробива, че името й се чува, а той я обича достатъчно, за да може да й прости факта, че през цялото време не го погледна нито веднъж - дотам беше погълната от ролята си на „многообещаваща белетристка”. 

Магдалена беше на седмото небе и непрекъснато следеше с очи фотографите, за да им предложи най-впечатляващата част от себе си. „Тази жена е завършена позьорка”, откриваше с удивление, наблюдавайки я отстрани. 

Прибраха се късно, той уморен и подпийнал, тя все още превъзбудена от първия си досег със славата.

- Искам да издам всичко, което съм написала досега. Ще ги разбия всички! - очите й святкаха заканително.

- Още не си готова.

- И другите не са готови, но не им пука и издават книга след книга - стрелна го враждебно.

- Ти обаче не си „другите”.

- Няма да им позволя да ми се надуват с боклуците си. По-добра съм от всички тях и ти много добре го знаеш – изблещи се насреща му. - Знаеш го, нали?

Нищо не й каза, само я погледна внимателно, но този път не се засмя; обикновено се усмихваше добродушно на нейните невъздържани изблици. Тя усети, че нещо не е наред, мозъкът й защрака, след което добави:

-  С твоя помощ, разбира се. Без теб не бих се оправила, знаеш колко те ценя и разчитам на съветите ти. Знаеш го, нали?

Усети в гласа й неискреност, от която го заболя. Усещаше я отдавна, всеки път, когато й се налагаше да признае заслугата му за своето израстване.

Напусна го по Великденските празници. Писа му писмо, че желае да се разведат и че е добре това да стане без усложнения. И двамата са писатели, нека го направят интелигентно, без излишни драми. В живота й се появил друг човек, сигурно го помни -  онзи датчанин от Одензе. Сега имал издателство, предложил й да работят заедно: тя щяла да пише, той да я издава.

- И двамата сме били писатели. Били сме писатели и двамата.... – говореше на себе си унесено, смачка писмото на топче, сдъвка го и го изплю.

Разсеяно върна погледа си в стаята.

- А вие? - попита отново слабичкото момиче с въздълъг остър нос. След това го погледна по начин, който можеше да означава само едно.

Aз ли? - повтори той въпроса на момичето. После си помисли: неее, този път да има да вземате.