Силвия БелеваКакто всяка друга година, и тази по същото време абитуриенти летят по улиците и броят до 12. Масовият фон за събитието е чалга, кючеци и клаксони. Като да потвърди правилото, оня ден от близката улица долетя съответната мелодия. В паркиран спортен автомобил със свален гюрук седяха момче и момиче, а от него бликаха звуци. Мъж с камера снимаше. На отсрещния тротоар пред заведението стояха роднини и приятели. После момчето подкара свирещото возило като наду допълнително клаксона. Хората постояха още малко след като помахаха и след това влязоха обратно вътре. Промяна в атмосферата не се усети. От заведението също звучеше чалга.
24 май вече мина, а народът върви към бъднините си или пък те - към него. Доколко се очертават светли, говорят фактите. Изясни се, че голяма част от напускащите страната вече не искат да живеят тук. Последните няколко години са ги убедили да напуснат завинаги. Убедили са ги, че по-добре няма да стане. По-скоро - обратното.
Отрицателният прираст тихо работи и полека ни стопява.
На трето място, 930 хиляди наши сънародници са с основно и по-ниско образование, безработни са и не могат да си намерят работа.
Откъслечни факти без връзка поне на пръв поглед.
Каква музика ще звучи от един автомобил е личен избор. Аз предпочитам джаз, блус или рок. Или нещо класическо. Вероятно много завършили тази година средното си образование нямат вкус към чалга. Но ако се съди по масовите изяви, очевидно не са мнозинство.
Въздесъщата чалга – надуто платно за семплия душевен комфорт, който до такава степен иска да го сподели с околния свят, че е готов да му спука тъпанчетата.
Твърдя, че утвърждаването и разцветът на тази „музика” маркират многопосочното ни движение надолу и назад. Тя акомпанираше на борческо-охранително-мутренското създаване и възрастване. Необходимо беше то да служи като надеждна котва към миналото на зависимост и несвобода. Минало, което се намесва в живота на човека и му търси сметка за желанието да е самостоятелен и да се чувства господар на живота си.
Това е същото минало, което изтръгна и запокити някъде категории като човечност, толерантност, състрадание, милост, солидарност. За да ги замести със суровите нискочели изисквания на една партийна „правда” – убоги сурогати и павликморозовски „ценности”.
Вярно е, че тя, „правдата” не се натрапва вече чрез идеологическите си символи. Тя може от върл противник на НАТО и ЕС да се превърне в техен официален съюзник, но никога няма да скъса старата си пъпна връв. Защото тази пъпна връв за нея е каквото е земята за Антей. Без нея („малая” или „широка моя страна родная”) тя нямаше да отрови малката ни хубава България. Нямаше изобщо да я завладее. С всичките странни последствия, на които днес ставаме свидетели. Странни, но закономерни с оглед на генезиса на поредния осъществител.
Американският посланик не издържа и сподели, че у нас съществува двойно правосъдие – за бедни и за богати.
И нашата България – общата страна, в която уж всички живеем, сякаш прецизно се е раздвоила. За едни е „мащеха”, а за други – „най-млечна майка”.
Като недоброжелателна мащеха очевидно я възприемат младите и активни хора, които отказват да живеят в нея повече. Със сигурност остават тези, за които тя се е превърнала в безотказен щедър биберон. Ще ги познаете по вратната обиколка.
Започнах с 24 май и ще завърша с него. Празникът на нашата писменост е уместен повод да си дадем сметка за смисъла на думите. Също за смисъла на словото и на нещата. Полезно е да се помни, че с тях може и се е злоупотребявало като да мигнеш с очи. Като мах от крилцата на пеперуда. Неуловими знаци, от доверието към което търпим последствия поне четири години.
Навремето по манифестациите на 24 май ликовете на Кирил и Методий почти бледнееха пред тези на Ленин, Маркс и Енгелс. Акцентът избираха тези с характерната вратна обиколка.
Айрис Мърдок е написала романа „Дете на думите”. Героят е човек с филологическо образование и съвършен усет към думите. Проблемът е, че привърже ли се към някого, му донася само нещастие. По-скоро – стига се до фатален край.
Някой е написал за нас и за България подобен роман. Ние четем този роман в момента. Въпросът е дали ще се събудим внезапно като сред лош сън или ще досънуваме каквото са ни отредили.