Свободата днес и тук 18 Май 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Страхуваме се да сме свободни, свободни сме да се страхуваме*

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Цветозар Томов

Занимавам се със социологически изследвания. Един от проблемите при подобни изследвания е, че не всички хора се съгласяват да участват макар и в анонимна анкета. За мнението на отказалите трябва да се съди от мнението на тези, които са се съгласили.

Това крие рискове, защото няма достатъчно гаранции, че мненията на тези две групи са наистина сходни. Затова, когато процентът на отказалите стане доста висок (прието е, че е опасно да надхвърли 30%), данните от изследването е възможно да се окажат компрометирани.

Обикновено при социологически изследвания у нас процентът на отказалите не надхвърля 30%. Но напоследък при изследвания на политическа тема (поне в рамките на собствения ми опит) този процент рязко се повиши и достигна 60% с тенденция да продължава да расте.

При изследвания на други теми процентът на отказалите е 2-3 пъти по-нисък. Това ме кара да се отнасям скептично към резултатите от социологически изследвания на политическа тема в България, включително тези, в чието провеждане съм участвал.

При повече от половината от отказващите причината е нежелание да се говори именно на политически теми. Зад това нежелание обикновено се крие страх от евентуални неприятности. А зад страха – недоверие към управляващите, достигнало до степен, при която възниква страх от споделяне на мнението за тях. Не обсъждам дали този страх е оправдан или не. Всъщност в повечето случаи не е оправдан. Обсъждам съществуването му. Нарастването на отказите от участие в социологическо изследване на политическа тема е

индикатор за репресивността на политическия режим

Как се изкривяват резултатите от изследвания с много откази? В полза на режима. Подкрепата за него сред отказалите е в пъти по-ниска, отколкото сред приелите да участват в изследването. Така измереният резултат представя режима като много по-влиятелен, отколкото всъщност е.

Ако имаме стабилизирана диктатура, подкрепа за управляващите достига космически висоти, като може да доближи 100%. Затова тези изследователски методи са приложими само в демократични условия.

За пръв път след 1989 г. наблюдаваме този синдром в България. Той подхранва усещането за стабилност на управлението. Така репресивният режим твори видимостта за собствената си популярност дори когато репресивността се проявява само на социалнопсихологическо равнище, като неясен страх от възможна репресия.

Съвършено видимо е, че сегашната политическа ситуация в България е особено неприемлива за високообразованите групи в обществото и за дребното частно предприемачество. Първото е добре известен ефект от механизмите, по които се заражда съпротива спрямо тоталитарните режими в Европа на ХХ век.

Дисидентските ядра винаги имат по-големи шансове да се образуват около високообразовани групи. Те създават политически субкултури, почиващи върху либерални идеи и идеализиращи свободата. Начинът, по който в такива групи се заражда и развива негодуванието срещу сегашния режим, също илюстрира неговата нарастваща репресивност. Дори хората, които практически се облагодетелстват и се опитват да се нагодят към официалната политическа линия, всъщност се отнасят опортюнистично към нея.

Режимът на Борисов е

първият след 1989 г., който поражда дисидентски реакции

в собствения смисъл на думата, стигащи до създаването на алтернативна култура на възприемане на действителността.

Поради това, че този тип противници на режима не могат да бъдат напълно лишени от възможности за публична изява, дисидентското политическо говорене лека-полека се просмуква навсякъде. И за разлика от тоталитарните времена, то поражда контрасъпротива, която също получава легитимност чрез публичното пространство.

Критиките срещу режима, основани на либерални ценности, са заглушавани и ще бъдат заглушавани от много по-мощната и по-близка до народната душа реакция на тези, които се страхуват от свободата във всичките й форми. На базата на дисидентското либерално говорене не могат да възникнат мощни обществени движения, видимият ефект е и ще бъде в маргинализацията на образованите съсловия и в затруднения им достъп до властови позиции. Но все пак именно негативизмът на образованите съсловия създава онзи политически резерв, който ще излезе на светло, ако и когато сегашният режим рухне.

По-сериозна опасност за режима е

кризата на доверие сред дребното частно предприемачество
.

Ако има нещо, което все пак сравнително устойчиво се развиваше през последните 20 години в България, това е постепенното разширяване на възможностите човек да се справи с проблемите на икономическото си всекидневие чрез някакви активности, които само много условно могат да бъдат наречени частен бизнес.

От времената на "Магурата" доскоро захващането с дребна търговия на черно или на светло, кафененца с 2-3 маси, кръчмички, улични продажби, гаражни магазинчета, малки фондацийки, строителни фирмички, имащи съдбата на вечни подизпълнители, и какво ли не още, даваха възможност на стотици хиляди хора сравнително успешно да постигат стандарт, съответстващ поне на онзи, който е достижим със средно платена наемна работа.

Тази икономическа активност много често се развиваше на границата със сенчестата страна на икономиката, имаше периоди на възходи – например по време на югоембаргото, и падения – например при въвеждането на касовите апарати от правителството на Костов, но така или иначе поддържаше съществуването на много хора.

Защо сегашният режим я смачква? Преди всичко защото условията за нейното възпроизводство са пряко противоположни на степента на репресивност на режима. Засилва се монополизацията на основните икономически сфери, изчезва своеобразният корупционен демократизъм, съпътствал българския преход, и се заменя с централизирано

източване на държавните пари в условията на икономическа стагнация


при липсата на каквато и да е политика за подпомагане на дребната частна инициатива.
Проблемът не е толкова икономически, колкото социален. Частната инициатива от този тип е незаконно дете на демократизацията на икономическите отношения.

Тя естествено би се стабилизирала и укрепнала, ако има траен икономически растеж, като редом с това постепенно би навлязла изцяло в светлия икономически сектор. Бързото й ликвидиране би оставило твърде много хора без видими перспективи за адаптация особено в условията на икономическа криза. Тези хора имат по-висок потенциал да се самоорганизират и да оказват политическа съпротива. Организации от типа на "Сила" демонстрират именно това.

Възможно ли е обаче двете потенциални протестни сили в българското общество, които са в състояние да преодолеят страха от свободата, да изградят общо съпротивително движение срещу един репресивен режим? Не зная, те са твърде различни. Едно е свободата да е ценност, друго е да е потребност, често неосъзната, в борбата за оцеляване.

Това, което може да обедини хората, неприемащи регреса към тоталитаризъм, който изживява в момента българското общество, е моралната непоносимост. Несвободата може да бъде уютна, но никога достойна. Всъщност унижаването на човешкото достойнство е неизбежна последица от действията на един репресивен режим. От една степен на репресивност нагоре удържането на  елементарното човешко достойнство се превръща в своеобразен героизъм.

Властовият произвол

превръща живота на хората в низ от унизителни преживявания

което на свой ред предизвиква нарастваща непоносимост към властите. Това е пътечката, по която изчезва социалнопсихологическата привързаност към режима на Борисов.

Но този процес не е еднозначен. Репресията и насажда страх, и стимулира страха. Объркването, породено от загубата на очевидни житейски ориентири, подхранва надеждите, че свободата си струва да бъде жертвана заради реда и предвидимостта, а униженията, на които ни подлага редът, могат да бъдат приети като неприятен, но страничен ефект. Във водовъртежа на подобни страсти и очаквания българите ще определят своето отношение към сегашната власт на изборите наесен.

Всъщност сегашното управление е

тест за моралната устойчивост на българския народ

в най-елементарния смисъл на тази дума. За да може да бъде свободно едно общество, трябва да може да преодолява страха от свободата. В противен случай то е непригодно да се самоуправлява демократично. Ние или ще продължаваме да емигрираме при първа възможност, или ще се научим да възлагаме отговорността да ни управляват на тези, които са способни да го правят демократично.                    

За да има смисъл да говорим за обществен морал, за да може моралът в някаква степен да е регулатор на политическите процеси в нашето общество, трябва да има неща, които не сме в състояние да допуснем, дори с риск да загубим живота си. А за да бъдем в състояние да правим такъв избор, трябва да си даваме сметка, че животът е временно благо и е много по-пълноценен, когато го живеем без страх. Страхът е привилегия на безсмъртните. Смъртните няма от какво да се страхуват.

*Препечатва се със значителни съкращения от новия брой на сп. "Правен свят". Пълният текст - на www.legalworld.bg>

От: http://www.dnevnik.bg/


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional