Паметникът и паметта

Как се възстановява социализмът – и как се реставрира паметта за онова време, от което уж вече повече от 20 години прехождаме към демокрация? Потайно, по тъмна доба.

Доказателството е почистването на нелепия монумент, който доминира и до днес над българската столица – издигнат в чест на армията-окупатор, която донесе на върха на своите щикове полувековен терористичен режим, донесе десетки хиляди избити без съд и присъда, зловещи концлагери, „народни” съдилища, потъпкване на съдбите на поколения българи, овчедушие и видиотяване, от които страдаме и до днес. Това почистване се състоя потайно, по тъмна доба. В една акция, която вони на гузност и страх.

Как се прощават нормалните люде със своето минало? Най-добрият начин е отдавна известен: със смях. Управляващите обаче нямат чувство за хумор. Може би защото с никакво минало не искат да се прощават – тъй като и до днес си живеят в него – и то им е свидно, уютно им е да бъдат там. Те нe искат да бъдат „в крак с времето” – както пишеше на монумента. Искат времето да лежи затиснато от бетонените Альоши и техните шмайзери, под бронзовите мляскания на дружбата от векове за векове.

За тях вапцването на нелепата скулптурна композиция, сиреч предрешването на армията, която ни „освободи” от цивилизацията, не е постмодерен акт, а „углавно престъпление и проява на вандализъм” – както го определи не кой да е, а днешният министър на културата Вежди Рашидов. Неговите аргументи: социализмът бил част от българската история; никое поколение не можело да изтрие миналото като с гумичка.

Умно. Хитлер също е част от историята. Трябва ли по силата на тази логика неговата родина да запази всички символи и знаци от това историческо битие? Или може би между него и Сталин, върховния главнокомандващ на въпросната „армия освободителка”, има някаква разлика? Може би мултакът на републиката не помни и не иска да си спомни за какъв живот ни „освободи” същата тази армия?

Само че – възразява мултакът – в Берлин били запазили руския танк, функциониращ в качеството си на идентичен монумент. И – разбира се, изпуска дребната подробност, че Германия е една дълбоко комплексирана от миналото си страна, че германците ги е срам за човешките страдания, които изтърпя човечеството вследствие на наченатата от тях – но и от същата тази „армия-освободителка”. Двете родствени армии така „освободиха” Полша, че и до днес  поляците не могат да ги забравят. Има ли във Варшава паметник на Червената армия? Няма, разбира се.

Сроден руски танк стърчеше и сред Прага. Давид Чорни – да, да, същият онзи Чорни, дето тъй находчиво подигра стария континент в своята „Ентропа”, вапца този руски танк в розово. Розовият танк се превърна от символ на насилието във весело сбогуване със срама от това насилие, той на практика реализира една от гаранциите, че с онова срамно време, в което руските танкове (и нека си спомним, заедно с българските такива!) тътнеха по Пражките улици, е свършено веднъж завинаги, че то няма как да се върне.

Вежди Рашидов не иска с това време да бъде свършено, то да се превърне чрез смеха в минало невъзвратимо. И не иска не само той. Не искат и социалистите, чадата на рубладжийските наемници на същата тази армия – и затова те веднага дадоха уверения, че паметникът ще бъде почистен. Не иска, разбира се, и другарят Путин – законният наследник на Сталин. Подопечните му медии и информационни агенции опищяха орталъка с вопли за гаврата над паметта, миналото, братската дружба и прочее. Не искат и столичните общинари, които с необичайна за рахатлъка си пъргавина взеха необходимите мерки. Не иска и Валентин Златев, взел същия този паметник под своя опека.

Не иска и самата българска държава – в лицето на основни нейни институции. Най-абсурдисткият и симтоматичен жест бе предприет от българската прокуратура. Тя съвсем насериозно обяви, че било образувано е досъдебно производство срещу неизвестния художник, който пребоядиса Паметника на съветската армия. Wanted – чакат го две години затвор. Друга една, най-дълбоко обичана от българския народ институция – МВР, също взе дейно участие, като посред нощ охраняваше акцията по миенето на монумента, тъй като се били очаквали „провокации”.

Тази сериозност е точно толкова смешна, колкото беше смешен и самият предизвикателно пребоядисан монумент. Можем да очакваме, че за в бъдеще покрай него ще има денонощна охрана, и че българските граждани ще могат да го приближат само след щателен обиск – да не би да носят спрейове под ризите. Парламентът може би ще гласува специален закон, който придава на този паметник статута на вечна и ненарушима културно-историческа ценност – и забранява провеждането на каквито и да било митинги и манифестации в радиус 300 метра околовръст. Възможно е също родолюбиви българи и техни фондации и организации да съберат пари за изграждането на триметров дувар, който да пази паметника от вандали, престъпници и други злонамерени люде.

След което един ден можем да възстановим и 9-ти септември като национален празник – и всичко ще ни бъде наред, преходът ще свърши, а Бойко Борисов ще се премести от своята къщурка в Банкя в една близка резиденция, строена за отдих на неговия нявгашен работодател.