Гошо

  Разказът на Здравка Евтимова, „Гошо”, публикуван в литературното списание FICTION GARDEN, Великобритания, печели приза „разказ на месеца” за месец май 2011 г.  

          Разказа “Гошо”  от българската авторка  можете да прочетете на сайта на списание  “FICTION GARDEN”:

- Ела, но тичай по-бързо да похапнем от Гошо – подканва ме Роси по телефона. Аз се ослушвам, тъй като мъжът ми си закупи нож, с който да ме затрие в най-скоро време. Нека сега обясня защо стана така. Гошо беше старото, 21-годишно магаре на бащата на Роси. Човекът ходеше да краде с Гошо и с каручката керемиди, скрап, трици, и всичко, което може да се краде в Пернишки окръг. Както бащата на Роси бай Косьо си крал скрап,  Гошо паднал и започнал да умира. Що така, бе човек, рекъл бай Косьо. С кого ще крада аз? Жена ми дърта и ръждясала релса, щерка ми – Роси, тоест моята приятелка,  - не ще да се жени, щото никой не я желае. И двете ги  мързи, че ги боли, затуй аз на стари години се люшкам с каручката. Но то всичко окрадено. Тръгна да обхождам кварталите и срещна конкуренцията. И те обикалят, но вместо да крадем, седнем заедно и се напием. Не умирай, бе човек, сам с ония ли ме оставяш, бе? С дъртата и младата?

Обаче Гошо  ритнал два пъти и изплезил език. Бай Косьо се видял в чудо. Магаре повече от сто кила да умре от старост! Сто кила месо да умрат от старост, а хладилникът празен. Това не става така! Не знам дали Гошо първо умрял и след това бай Косьо го заклал с джобното си ножче, или първо Гошо бил заклан и после предал Богу дух. Доколкото познавам Косьо той би заклал Роси („Тази така и не се ожени, а само гледа сериали и реве. Който както се прибере от съучениците й - я от Италия, я от Испания, при нея ляга, при нея става, но никой не се жени за нея.”) Ето защо Гошо сигурно първо си е умрял най-спокойно преди да откраднат старото желязо, после бай Косьо го е рязнал с джобното ножче. Това, което аз видях след два дни, бяха четиридесет и две луканки, овесени над прозореца на бай Косьо. Той седи с бира в ръка, не може да краде, яде луканки, пие бира и плаче за Гошо.

- Бързо идвай,  жабо – обажда се на мобилния ми телефон Роси. – Хайде, че от Гошо нищо не остана!

От Гошо нищо не остана, защото Роси опитала една от луканките. Все едно гризала паве, така ми обясни по-късно, че то Гошо беше дърто магаре, лека му пръст. Бай Косьо му закопа ушите до Струма и щом  леля Денка, жена му, скочи да се кара, той ходи при закопаните уши на Гошо, пие бира и плаче. Даже онези, крадците от конкуренцията, и те ходят да плачат над ушите, защото помнят как са се напивали заедно. Та когато Роси за пръв път хапнала от луканката на Гошо, не щеш ли се запознала с един тип Данчо. Той не бил никакъв неин съученик, от младежите, дето ходят в Италия и Испания, и идват в Перник за седмица две. Той си бил съвсем българин, дето не мръдвал от своето родно село Друган и поради тази причина не знаел за подвизите на Роси с нейните съученици и голямата й любов към сериалите.

Казал й: – „Ти си абсолютна. Браво!” и взел да я кани да я запознае с майка си. Той бил на 36, тя на 33- тъкмо най-блестяща двойка. Роси се уплашила и взела да мига. Тя била свикнала да й казват, че е абсолютна една седмица, после човекът се отдръпвал– тя просто го наричала за удобство „съученик”, макар че едноседмичните й приятели били кой с десет години по-млад, кой с десет години по-стар. Въобще плюс минус десет години все й бил съученик. Обаче съученикът си вдигал ризите и се изпарявал за Италия или Испания, но Данчо от Друган бил железен. Той пристигнал при бай Косьо и му заявил: – „Дъщеря ти е абсолютна. По-абсолютна от нея не мога да намеря не само в Друган, но и в Перник. Щото аз смятам така, че да се оженя за нея.” Роси дълбоко се потресла. И съучениците й намеквали: – „Ще се женим”, но как ще се женим, когато тя е в Перник, а той в Неапол? 

Ала мисълта ми е за друго. Една друга наша приятелка, Стефчето,  отвращение не отвращение, и тя опита от луканките на Гошо и ела да видиш какво се случва! Още на следващия ден във влака Перник-София се запознава с един Генадий. Тя на 30 той на 32. Стефка обаче работи във фирма „Метал”, поради което и дума не може да става за маникюр. Е, и тя има няколко съученици, но значително по-малко от Роси, защото Роси е изписана и висока като топола, а Стефка се търкаля в собствената си мас. Но онзи тип от влака й споменал: - „Ти си абсолютна. Аз съм по-тънък от собствената си риза.Край. Ти си жената, която търся. Ще те водя да те запозная с мама, ще се женим.” 

Но с това обаче работата не свърши. Леля Денка, съпругата на бай Косьо, една съвсем нормална пълна жена, също за беда взела да опита от Гошо. Не че зъбите й били чак толкова здрави, но то колкото беля да стане – станала. Гризнала тя от Гошо,  и още на другия ден, както си продавала фланелките на сергията на пазарчето в квартал „Изток”, Перник, изведнъж идва един,  твърде брадясал, като вол и също толкова як. Казал й: - „Ти си абсолютна”, купил й сладолед и на другия ден дошъл да я търси вкъщи. Тогава бай Косьо - с онова джобно ножче, с което уж заклал Гошо - се хвърли да коли онзи брадатия господин, дето закачал най-обикновената му жена. Стигнало се до истински бой, който леля Денка наблюдавала усмихната щастливо над тенджерата, в която къкрела копривена чорба. После една Мира опита луканките и е ясно, че още на следващия ден – пак във влака Перник-София – един й рекъл: - „Ти си...”.

Роси започна да продава ония луканки от Гошо по двайсет лева резенчето и ако си мислите, че не се струпаха жени, значи никога не сте идвали в Перник – и то не само жени на 30 години, и момичета на 17 години, ами и жени на 50 години, жени на 60 години, и жени с бастуни. Даже едно момиченце втори за трети клас беше дошло с двайсетолевка в ръка. Та затова Роси ми съобщи: - „Хайде, заспала госпожо, бързо! Ще се свърши Гошо, и така ще си изгниеш.” Защото ние живеем до тях и тя слуша как аз и Тошо се караме: хем пари че няма, хем той ме предупреждава, че ще хване в Испания и харесва комшийката, хем едновременно с това си купил нож да ми реже главата, ако ям от Гошо. Няколко мъже, които имаха стари магарета – от конкуренцията на бай Косьо - ходиха да ги заколят на същото място. Взеха джобното ножче под наем от Косьо за пет лева на час, и си затриха верните помощници, тъй че скрапът остана неокраден. Обаче техните магарета не докараха никой да каже – „Ти си абсолютна.”

 - Загоряла тенджера такава! - кипи по телефона Роси. - Специално за тебе съм запазила едно резенче от Гошо. Мъжът ти и без това е мързелив като заровените уши на Гошо. Заглежда се в комшийката и пари няма. Ела да ядеш от Гошо. Едно дете имаш, все ще го изгледаш някак си.” Добре, навих се аз, обаче преди това изхвърлих в Струма ножа, дето моя Тошо беше купил от пазара. Тръгвам аз да ям от Гошо, ето ти го моя Тошо – не с нож, ами брадвата вземал. „А си отишла да ядеш Гошо, а ти отрязах главата тука, на това място.” Така ли, викам аз. Я да видим как ще ми отрежеш главата. И без глава ще ходя да ям Гошо, да го знаеш. Тогава той хвърли брадвата и вика: – „Ти си  най-абсолютната. И без да ядеш от Гошо ти го казвам. Да умра като Гошо, ако лъжа!”

    Бащата на Роси, заедно с останалите почтени крадци, останали без кьораво магаре,  пият заедно ракия на пейката пред нашия блок и викат: „Що й казваш, че е абсолютна, бе. Ти нямаш ли очи в тая глава?”