Свободата днес и тук 23 Септември 2021  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ГОДИНАТА НА ЗАТРУПАНИТЕ В КАТЕДРАЛАТА ГЕНЕРАЛИ И НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ПОЕТИ

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
проф. Михаил Неделчев

Встъпително слово за Национална научна конференция  1 9 2 5, 27 май 2011 г., НБУ, зала 410 – “Проф. Васил Стоилов”, 9 ч. и 30 м.

 

 

1925 г. е най-тежката година в моето управление, най-злокобната в моя политически живот. Какви ужасии преживях лично аз, па и България.

Проф. Александър Цанков, из спомените “България в бурно време”

 

Есента на 1925 година бе пълна с птици. Грозни птици бяха това. Една ат тях влезе у съседа. Крилото и се счупило. Седеше в ъгъла и не мърдаше. Приятелите се шегуваха, че я изпратил Едгар По, но сбъркал вратата, та влязла в комшията. Нали беше живинка, децата я хранеха с хляб, а аз я слагах на масата и й давах от една чаша вино. Очите й ставаха весели, но си оставаше все така черна и настръхнала. Когато научих за изчезването на Гео, моят “Едгар По” като че ли разбра. Изпрати ме до вратата, а аз обикалях около къщата и не знаех кой път да хвана. Помня, че отидох до един приятел на улица “Бачо Киро”. По жиците – птици. По покривите – птици. Върнах се вкъщи – нарисувах ги. Наредени, настръхнали, една над друга, като буквата Г.

Някои търсят преднамерено тия символи, а тогава беше така. Налях си глътка вино, но то така и си остана неизпито. Не помня какво стана с моя ”Едгар По”, но въздухът бе тъжен и горчеше от болка.

                                                                                                          Л а м а р

 

 

Петте години след голямата война, които стоят в галерията на времето като загадъчни призраци, към които често ще впиваме плахи очи за отговор  на много въпроси. Тия години, завършили с три граждански войни на нашия народ и хвърлили на мъчителен кръстопът целия свят, по чиято крива бягат падения и нови идоли, разрушения и народни бедствия, магическо преобразяване на всичко и повторно връщане към старото и кротко минало.

Даден ли е техния многолик образ в творчеството на нашите най-млади поети и прозаици?

Из неподписания предговор към сборника “П е т   г о д и н и”,

                                               Съставен от Йордан Стубел и Владимир Полянов


Уважаеми колеги, дами и господа,

Единодушни са историци и публицисти, мемоаристи и писатели – и в писаното и помисленото през самата година, и в създаваното ретроспективно по-късно – в преценката, в усещането, че 1925 е все още година на лудостта, на колективната лудост, че случващото се изисква особен поглед и друго знание. Рационалното описание и обяснение изисква отчитането на изкривяванията и свръхемоционалността. Нещо повече, 1925 е очевидно годината на кулминацията на всеобщото полудяване на България, нарастващо още веднага след края на войната. Луди са всички – и леви и десни, и палачи и жертви, и управляващи, и усещащи се потискани от властта. Наблюдаваме невъзможния театър на екстремност на жестовете, на прекаленост на реакциите, на алогичност на сюжетите. Лесно е да го кажем, но трябва да го докажем: смръртта шествува в пространствата на България не само като буквално ежедневна насилническа практика. Но сякаш че и в съзнанието и на тези, които се усещат като едни възможни жертви има и някакъв неотменим стремеж към смъртта. Та смъртта, в края на краищата, е един абсолютен изход от този невъзможен и непоносим живот. Смъртта става някак очаквана. Така всички, дори и министър-председателят Александър Цанков, са в тази перспектива потенциални жертви. Никой не е сигурен за каквото и да е, никой не е пощаден от този всеобщ синдром.

Но именно защото така просто повече наистина не може да се живее, защото ся достигнати всички предели на нормалното битие, годината става, тя е времеви откъс на магическото преображение, на нормализирането, на връщане към спокойния и бавен ритъм на делника и всекидневието. Случва се бягство от екстремността на мрачния и фантастичен празник на смъртта, сработват инстинктите за самосъхранение. Но макар и примирена, българската национална общност вече завинаги е разцепена, разделена, емотивно стратифицирана.

 

КАКВО НАИСТИНА СЕ СЛУЧВА ПРЕЗ  1 9 2 5 ГОДИНА?

И друг, важен за нас като литератори въпрос: заразена ли е също тогава създаваната литература от тази лудост, звучи ли тя по-загадъчно, по-фантастично, по-енигматично от литературата на следващите години, например? Или литературата се ползва от възможностите си да лекува, а не да разболява обществото? А може би социалният свят наоколо е наистина толкова фантастичен, че литературата просто не успява да го улавя, да го представя? И може би литературата си има съвсем други вълнения и стремежи?

И така, какво наистина се случва?

 

 

При оценката на събитията от 1925 година и до ден днешен няма национален консенсус, няма възможност да се постига еднозначно четене и разказване на годината. Няма ясен отговор на серията от драматични въпроси: Наистина ли има толкова последователно реализиран просъветски план за цялостното дестабилизиране на България, чиято зловеща кулминация е атентата в катедралата “Св. Неделя” в София от месец април или случващото е по-скоро следствие от общата деморализация на всички социални слоеве след трагическата национална катастрофа? Бил ли е възможен след свалянето на оранжевия режим някакъв по-мек ход на управлението или сговористкото правителство е било непрекъснато предизвиквано, докато се стига и до почти всеобщия бял терор от април-май? И най-важното за нас като литератори: защо точно писатели и публицисти стават почти масово жертвите на този терор, нима тяхната гражданска активност е била наистина всред най-важните фактори на дестабилизацията?

Така формулирани, тези въпроси – които могат да бъдат и продължени в по-дълга серия – изискват рационализиране на общата политико-социална ситуация. А това, както вече бе казано, е принципно невъзможно. Невъзможно е да се отговори разумно и на последния въпрос: защо точно писателите? Истината е, че самите писатели някак стоят през годината /а и преди това, въобще след 1920-а година/ особено видими. И политиката, политическото ги въвличат в най-мерзките си и силови сюжети. Някак съвсем телесно /и гибелно, в последна сметка/ писателите са потопени във въртопа не само на политическите страсти. Не, те сякаш стоят на междата на гражданската война, те се оказват най-лесните и беззащитни жертви. Повечето политически деятели, дори и най-радикално опозиционните, непрекъснато се спасяват с бягства ту в Белград, ту във Виена или в Прага, а някои избират и като приют терора в Москва. Само писателите и публицистите са непрекъснато наличните мишени.

Но в своя “Помен за Димо Кьорчев” поетът и също политически деец Трифон Кунев дава и един по-общ контекст за това завличане на българските литератори, за българските интелектуалци в политиката:

“След големия държавен разгром през 1913 г. живите синове на България оставиха всичко друго настрана и се хвърлиха в политическите усилия да се спаси страната ни. Един от тия живи синове беше и Димо Кьорчев. Той пое пътищата на политиката, които го изведоха до водаческото място поради неговите бляскави ораторски, журналистически и човешки качества.

Но тия стръмни пътища на българската политика, тия груби партизански трапища, тия неравни схватки и отвратителни засади – всичката ужасна действителност на българската политическа съдба – сломиха крилете и отнеха силите на един човек, толкова нежен, какъвто беше Димо Кьорчев. Той падна като един войник, който защитава родната си страна.

Той напусна щастливата Аркадия на своите литературни, философски и естетически мечтания от епохата преди Балканската война и хвана страшните пътища на политиката, защото изранена България извика тогава за помощ и на нейния вик се отзоваха всичките, които бяха живи. Само полумъртвите кокошки писаха върху своите литературно-естетически полози, треперящи да не осквернят олтарите си в политиката, мечтателно устремили очи към безплодните си утроби.” /1941 г./

През 1925 г. Димо Кьорчев е депутат, водач на остатъците от либералната стамболовистка партия, редактор на така важното списание “Пролом”; след месеци ще се оттегли в своята несебърска година на меланхолно съзерцание и на опит да закрепи здравето си, за да почине през 1928 г. в Париж. И въпреки че е вечен опонент на земеделците, на дружбашите, той ще ги подкрепи при техните питания отново и отново относно “безследно изчезналите” след тяхната парламентарна интерпелация през месец септември 1925 г.

Но тази едра парадигма, предложена от Трифон Кунев, се разпростира повече от десетилетие, а 1925 г. си има и в това отношение своя специфика, има своя ясна отчетливост. Ето защо, да се върнем към големите контури и характеристики на нашата литературна година. Още тук трябва да кажем, че ако например в 1907 г. интелектуалците бяха успяли на наложат своя дневен ред на обществото като цяло, да заставят политиците и политическото да се съобразяват с техните теми и предложения, то през 1925 г. политическото трагически се намесва в битието на писатели и хуманитаристи, предопределя ходовете му, те много трудно и само частично постигат еманципацията си.

А инак, подобно на проучените от нас 1907 и 1968 години, тази година също е компактна, ясно очертана като ход на общностните и индивидуалните осъществявания. Ако мислим нещата само в плана на литературата, тя започва безспорно на 2 ноември 1924 г. – с паметното четене за Яворов в 45-а аудитория на Софийския университет, когато се постига единение на новите елитарни писатели, независимо от политическата им ориентация, като второто и начало е излизането през месец януари вече 1925 г. на последния брой на сп. “Пламък” на Гео Милев с поемата му “Ад” и знаменитото му отворено писмо до Борис Вазов вътре. Но годината завършва категорично политически – и за политиката, и за литературата и за изкуството дори: с оставката на министър-председателя проф. Александър Цанков от 4 януари 1925 г. и със съставянето на второто  с г о в и р и с т к о  правителство на Андрей Ляпчев.

Какво се случва вътре в тези времеви граници, в пространствата на тази година. На пръв поглед: убийства, убийства, убийства. И наистина, сякаш само разнотипните политически екзекуции – много малко от тях явни, предварително обявени с присъди – съставят и изчерпват хрониката на тази година... Можем да добавим и непрестанните нападения на десетките и десетки разбойнически чети /част от тях са представящи се  като революционно-терористични групи от идейници, включително – комунисти/. И разбира се: мегаатентатите.

Ето накратко и в съвсем непълен вид тази печална хроника от 1925 година...

На 13 февруари е убит на ул. „Бенковски” проф. Никола Милев – директор на десния вестник “Слово”, учен, журналист, дипломат, обществен деец, парламентарист, близък до ВМРО. /Той е наследил в “Слово” след убийството му преди две години Александър Греков/. Убийството на Милев предизвиква изключителен отзвук. Провеждат се траурни събрания; издават се паметни листове и сборници.

На 18 февруари вечерта на ул. “Сердика” е убит комунистическия народен представител от Варна Тодор Т. Страшимиров – брат на писателя Антон Страшимиров.

Някъде в тези дни е убит и столичния градоначалник.

В проправителствените вестници на 1 април четем, че дружбашите-емигранти се самообвиняват: едните се били продали на Москва, другите – на Белград, че е заловен разбойника-атентатор Йосиф Любенов, сподвижник на легендарния Антон Прудкин и на Патамански – убиец на журналиста Петков. Такива съобщения четем всеки ден.

На 3 април в ДСг четем: “С едно усърдие, което стои над всяка похвала, органите на властта, чийто дълг е да бдят за реда и сигурността на страната, успяха в последните няколко дни да направят пълни разкрития около приготовленията на единофронтовците за повдигане на въоръжено въстание през втората година на текущия месец. И този път за терен на революционните действия са избрани областите, които са в съседство с Югославия: Врачански и Видински окръг. Този избор, както и при първите мятежи, не е станал никак случайно.” И още: “Пъклените планове са разкрити и всякога будната власт е взела отрано потребните мерки за осуетяване на всеки опит за нарушаване реда в страната.” Съвсем скоро ще се окаже, че този триумфален тон е неуместен.

На 14 април в Арабаконашкия проход е устроена засада на кортежа на Цар Борис III от разбойническо-терористична чета. При предишен подобен инцидент водачът на друга чета познава Царя, взема “за почест” и пропуска групата. Сега обаче започва престрелка, убити са двама от придружителите. Царят щастливо се избавя с ловко бягство.

На другия ден в столицата има посещения на депутации в двореца по повод на избавлението, в парламента се устройват бурни акламации. Литераторът Георги-Асен Дзивгов пише трагическо апологетическо стихотворение в официоза “Демократически сговор”:

 

НА БОРИС III, ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ

 

О светъл Цар, от Господа възлюбен

във Твоя величав и стръмен път!

Без Тебе цял народ би бил изгубен,

за тебе хиляди сърца туптят.

 

Ти сам сред нашите неволи растна,

ти символ си на българската скръб –

скръб свята и безсмъртна и прекрасна –

о, Цар! Ти като нея нам си скъп.

 

И Ти незиблем ще стоиш на Трона

да страдаш, горд и мъдър, зарад нас:

и Бог ще пази твоята корона

и Бог ще те крепи до сетний час.

 

И Твойта чаша още недопита

ще ти открие нови изпитни...

Но ти ще бъдеш твърд като гранита

във мрачните и горестните дни!

Че знай: Всевишният ориса, в кърви

Родината ни да се прероди...

И виж над себе си Бориса Първи:

трагичната му сянка вечно бди!

 

15 април

                       Георги-Асен Дзивгов

 

 

Тук, в това стихотворение, което трябва да третираме като стоящо някак встрани, извън същинската литература, се появява ключов образ за годината от паракултурните явления – Голгота, символиката на Кръста, кръвта като изкупление /във високата култура този семантичен ред доминира в предишните години/. Словата на стихотворението се допълват от пасаж на статия “Вчерашните злодеяния”: “Духът на отрицанието и разрушението написа вчера в черните страници на своя дневник още две трагични злодеяния, които ще слеят в едно чувство на стихийно възмущение всички добри синове на България. // Една шепа български изроди, които, укичени с идеалите на Третия интернационал и на задграничния “революционен център”, практикува разбойничеството по кръстопътищата и планините, са стреляли против Негово Величество Царя.”

В общата еуфория сякаш потъва първоначално в информационния поток убийството на генерал Коста Георгиев – народен представител от “Демократически сговор”, ръководител на софийска структура, един от обичаните военачалници по време на Първата световна война. Той е убит в същия този кози 14 април, след обед, край църквата “Св. Седмочисленици” – Черната джамия /това е именно второто “трагично злодеяние” от цитираната статия/. И това убийство се оказва началният елемент от реализиране на резервния вариант. Ако е бил убит сутринта Царя, погребението по протокол е щяло да бъде в “Александър Невски”. И евентуално големият атентат щял да бъде проведен там /поне така гласят някои от версиите/. Сега, погребението на генерала ще бъде в катедралата “Света Неделя”.

Точно в този ден, 16 април, в уводната на ДСг “Смисълът на вчерашните манифестации” четем: “При такова единодушие, вълната на негодуванието, заляла цялата страна, ще разбие и разнесе всички нови замисли и покушения против свободата, независимостта и спокойствието на държавата. // Ще осъзнаят ли най-после това родоотстъпниците и техните скрити съчувственици и помагачи вътре в страната?”

Да, но следобед в центъра на София се чува страхотен гръм. Разнася се прах навсякъде. Взривен е купола на катедралата точно при опелото на генерала. Такъв е бил и замисълът на покушението: генералът ща събере на погребението си целия политически и военен елит на България воглаве с Царя. Така комунистите отведнъж решават въпроса за властта. Пълно обезглавяване на България, колективно революционно гилотиниране.

Както е известно, убити са над двеста души, ранени са стотици. Това са генерали и полковници, висши чиновници, водещи журналисти. Всички те, около ковчега на убития генерал, са били затрупани в храма. Царят се спасява, защото идва късно към “Света Неделя” – бил е преди това в друга църква на опелото на един от убитите при Арабаконак свои служители.

Хаосът в столицата е като от бъдещ зловещ политико-фантастичен трилър.

Това е за времето си най-големият атентат в света.

Комунистите дълги години ще отричат участието си, ще твърдят, че атентатът е дело на малка група около т.н. Военен отдел /военен център, военна организация/ към ЦК, но все пак ще почитат организаторите и извършителите, ще ги героизират, ще твърдят, че те са имали своите основания да извършат това престъпление срещу нацията.

В следващите дни пресата е пълна с некролози. Погребенията се редуват през час. Сплитат се евангелските сюжети от Страстната седмица с реалните ужасяващи сюжети от политическия живот на София, в предвеликденските дни сме.

Атентаторите са заловени бързо и след кратък процес някои от тях са обесени публично. Търсят се и останалите участници и вдъхновители.

На 18 април ДСг излиза на цяла първа страница със заглавието “ДЕМОНИЧЕСКОТО ДЕЛО НА РОДООТСТЪПНИЦИТЕ”. А по-долу в статия вече със заглавието “Последните злодеяния” /помним, преди няколко дена   з л о е я н и я т а  бяха  в ч е р а ш н и/ намираме пасажа: “Нито благоговейното настроение на света пред великия християнски празник, нито светостта на мястото, нито мисълта за невинните жертви – нищо не е могло да смути съвестта на човекоподобните зверове, да събуди у тях чувството на човещина. Катедралата “Св. Неделя” биде избрана за лобно място на ненавистните политически противници – защитниците на държавната свобода и независимост. // И столицата дочака кървав, страшен Великден, цялата страна се потопи в траур, погребала изведнъж десетки и десетки свои рожби.”

От своето легло, ранен в главата, министър-председателят проф. Александър Цанков отправя апел за “спокойствие и трезвост”, но точно това съвсем малко може да се очаква от всички.

На 20април представители на тридесет столични научни и културни организации приемат апел до общественото мнение в чужбина във връзка с атентата и неговия отзвук – един съвсем не излишен акт, както можем да преценим от един бъдещ външнополитически преглед на Христо Силянов за „Демократически преглед”.

Огласен е един пространен правителствен “Манифест към българския народ”. Ето пасаж от него: “Спомнете си, граждани, отчаяните усилия на злосторниците, през юний 1923 г., за да възстановят наново своето управление на безкрайна развала и на набивали грабежи; живи се надигат още титаническите борби между силите на реда, събрани около правителството и силите на предателството и разстройството, около единния фронт.” И финала: “Сплотени здраво около нашия върховен вожд – звездата на когото Провидението ни посочи – с ободрена вяра в хубавата бъднина на нашата изстрадала родина, нека в този сериозен час кажем всички: да живее България!”

Отново проправителственият високообразован стихотворец Георги-Асен Дзивгов излиза с разтърсващо стихотворение. То е озаглавено:

 

ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ: A n n o  D o m i n i  MCMХХV

 

“Вземете, ето: пийте от кръвта ми!”

О тайнство забравено, о кръв...

О кръв на жъртвите изкупни в храма

Похитени от безчовечна стръв!

 

И ето: в горестното ни безверие,

и зарад каменните ни сърца,

пред нас възстана тайната вечеря:

и ний Сина видяхме - и Отца!

 

И ний видяхме пак кръвта Христова

да се пролива зарад наший грях:

и затрептя в душата ни сурова

любов, и милосърдие, и страх!

 

И доловихме пак Светата мисъл

над нас разляла свойта светлина.

И в ужаса, що Бог ни бе орисал,

погасне всяка мисъл за злина...

 

И черно светотатство – тъмна орис:

и Юда пак предаде ни на кръст –

о кръст на нашата безумна горест,

О изкупителна небесна мъст!

 

И в мрачините на денят Разпети,

и в погребалний ужас на Смъртта,

порои се изляха от небето,

там, дето вчера се разля кръвта...

 

Кръвта - с която бяхме ний спасени,

Кръвта, която всички причасти:

О , Господи! Нечуто Възкресение,

нечуто Тържество ни даде Ти!

 

София, Велики четвъртък

16. IV – Възкресение, 19. IV. 1925

 

                                                          Георги-Асен Дзивгов

 

 

/стихотворението е поместено отново в “Демократически сговор”, бр. 461 от 28 април/. Традицията да се правят стихотворения със заглавия “Аnno domini” присъствува в българската висока литературна култура: две години по-рано Николай Марангозов даде своето “Аnno domini” за 1923 г., а през 1924 г. Елисавета Багряна превежда за “Златорог” знаменитото стихотворение на Анна Ахматова, което носи в заглавието си това словосъчетание. Отново – и в заглавието, и в самата тъкан на текста на Дзивгов – елементи, феномени, съставки на високата актуална литература твърде бързо преминават в областта на официозната паралитература.

Ще кажа, преди да продължа нататък, нещо лично. Травмата от атентата в “Света Неделя” стоеше в нашата семейна памет /както и за атентата в Градското софийско казино от 1915 г., когато е била убита сестрата на моята баба/. За атентата се говореше непрекъснато. Пра-дядо ми генерал Фичев е бил всред тези затрупани генерали, първоначално са го мислили за загинал, дядо ми Михаил Карафилов със свои приятели са го измъкнали от развалините; бил е тежко ранен в главата, впоследствие е бил без парче от черепа си, раната е ускорила смъртта му на 71 години. Аз също винаги съм споделял тази обща семейна умонагласа спрямо събитието, травмата е била и моя.

Така се оказа, че – наред и с други идейни противоречия – с моя покоен приятел поета Иван Динков и тук сме на противоположни позиции. Иван Динков бе всред тези, които героизираха атентаторите, беше убеден в необходимоста от червен терор за това време, написа текстове в този дух.

Спирам с личното отклонение, връщаме се в хрониката от 1925 година...

На 22 април Народното събрание единодушно одобрява въвеждането на военното положение и без това въведено от правителството по-рано.

Разгръща се през следващите четиридесет дни наистина също толкова чудовищен и безпримерен в новата българска история бял терор. Арестувани са според някои данни около 13 хиляди души. Действува се не системно и не след предварителни проучвания на житие-битието на заподозряния, а крайно субективно и селективно, по случайни мнения и внушения. Арестите правят не толкова и не само хора на полицията, а някакви “неотговорни фактори”, мъже в цивилни дрехи с прикриващи физиономиите им шапки. Говори се за някакви “шпиц-команди”, в които участвуват млади интелектуалци, дори и писатели и журналисти /странно е, дори вече в 60-те години на миналия век, под сурдинка се мълвеше, че този или онзи все още жив писател е бил във въпросните шпиц-команди и самият факт, че е останал жив, че не е бил срез безследно изчезналите след двадесет години, беше косвено доказателство за пряката връзка на всички превратаджии и на близките до Военната лига с основните фигури на Деветосептемврийския преврат от 1944 г./

Така лудостта наистина става всеобща – и лява, и дясна. Искам много категорично да кажа, че не може да има никакво исторически-целесъобразно, още по-малко морално основание за смисъла, размера и формите на този бял терор, както и особено за прицелеността му върху изтъкнати интелектуалци. Той също е една зловеща колективна истерия.

Всеобщата атмосфера в България от тези години на перманентна гражданска война /макар и неразгърнала потенциала си истински, слава Богу!/, на хаос и на многопосочна фантастична негативна енергия писателят Владимир Полянов обобщава така в глава ХI на толкова нашумелия и преди и след роман “Слънцето угаснало”: “Мълвата замести официалните известия и всичко започна да изглежда по-страшно /.../ Мълвата говореше за бесилки и за непрекъснат кикот на картечници. Оръжието минаваше от едни в други. Въжето с еднакво безстрастие душеше войници и работници. Картечниците равнодушно косяха червени и националисти. Смъртта слушаше ръката, която я управляваше. Днес едните бяха по-силни, утре – другите. Над България виснаха облаци, обагрени огнено от лудо пролятата кръв.” Невнимателното четене отнася романа само към септемврийската гражданска война от 1923 г., но както ще видим, той се представя не съвсем буквално, естествено, целия цикъл на тази перманентна гражданска война до съставянето на второто сговористко правителство на Андрей Ляпчев, което вече се опитва – според крилата фраза на патрона си – да действува “со кротце, со благо”, но и “со малце кютек”.

А в тези дни априлско-майски безследно изчезват поетите Гео Милев и Христо Ясенов, стихотворците Сергей Румянцев и Васил Карагьозов, публицистите Йосиф Хербст и Георги Шейтанов; арестувани са белетристът Светослав Минков – заради брат му и не само, както и съвсем кроткия драматург Ст. Л. Костов – като девер на този брат, за кратко в ареста са и критикът Георги Цанев и поетът Никола Фурнаджиев, белетристът –поет Ангел Каралийчев и поетът и червен фейлетонист Асен Разцветников се укриват в провинцията /от тези години Разцветников развива гибелна мания за преследване/. За отвличанията на всички тези хора не са дадени никакви обяснения, не са изпратени никакви законови призовки, не са им направени нормални публични следствия или процеси. Част от тях просто изчезват.

 

И все пак, защо поетите и публицистите са толкова много всред безследно изчезналите? Наред със стотици политически и културологически обяснения и мотивировки, давани през десетилетията – някои от тях верни и основателни, други абсолютно неверни и спекулативни, ще прибавя още едно обяснение, съвсем литературно-историческо в основата си. Една възможна причина за тази стръв на шпицкомандаджиите към писателите е, че те през 1922-1924 г. моделират лирическите си персонажи и публицистичните си гласове-изповедници, моделират литературно-публичните си личности като жертви, като съвсем естествените жертви на гражданските сблъсъци в името на някакъв тип социална справедливост или просто като жертви на песимистично вижданата блезисходност да бъдат решени социалните противоречия, като едва ли не жадуващи своята жертвеност персони – дори просто пред гледката на несъвършенствата на света на човека. Но 1925 година буквализира и битовизира всичко това, в най-зловещия му вид. Шпицкомандите навсякъде по света четат еднозначно литературата. Те не понасят високия идеализъм на жертвената готовност. Искаш да си жертва – бъди! Виждаш навсякъде кръв – кърви и ти самия! Те четат наистина буквално и социалните заплахи в поезията, нейните призиви. Те надценяват т.н. революционизираща роля на поезията; тук, за жалост, те са по-големи марксисти от самия Георги Бакалов. А нима и някой наистина е вярвал, че деликатният и неистов същевременно Йосиф Хербст е бил способен на терористичен акт? Не, разбира се, просто гледката на тази особена социална нервозност и свръхвъзбудимост на високи творци-интелектуалци като Гео Милев и Йосиф Хербст е непоносима за гьонсуратите, които са се вживяли по един насилнически начин в мисията на спасители на Отечеството. Така, както и в Испания Габриел Гарсия Лорка е също непоносима гледка за съответните испански спасители. Такива люде не просто трябва да бъдат затваряни според изнервените блюстители, те и в затвора ще бъдат все така непоносими, те просто трябва да бъдат убивани, да изчезват безследно.

Уместно е тук, когато говорим за това самомоделиране на образа на жертвата от страна на литераторите, да направим едно сравнение на самите названия на списанията от годините 1920-1925 с тези от предишни години: сега изпъкват “Вик” и “Пламък”, “Сила” и “Пролом” срещу вдълбочените и равновесни “Мисъл” и “Наблюдател”, “Летописи” и “Бисери” /изключение: “Везни”, но то неслучайно е заменено именно с “Пламък” в екстремната година/.

Да прибавим сега в нашата хроника на 1925 година и три събития с външнополитически адрес, но които драматично се вписват в общата вътрешна атмосфера на деструкция и тревожност...

На 8 май в “Бургтеатър” във Виена, в една ложа по време на представление на “Пер Гинт” на Ибсен, Менча /Мелпомена/ Кърничева убива Тодор Паница в присъствието на семейството му – като акт на отмъщение за убийството на Гарванов и Сарафов преди близо двадесет години и като възмездие за предателската му роля спрямо ВМРО, заради агентурните му игри с представители на разузнаванията и правителствата на Югославия, Гърция и на Съветска Русия. Менча е подготвена за мисията си от самия нов вожд на ВМРО Иван Михайлов и впоследствие, след един шумен процес и след скорошното и освобождаване, става негова спътница за цял живот. Съществува изключително ценен разказ на самата Кърничева за тази епопея, допълнен и от ръконструкция на процеса и на отзивите от самия Иван Михайлов. Но Менча Кърничева се превръща в героиня само в тесните среди на ВМРО около Иван Михайлов /така жестът на Менча става пример за по-сетнешния кървав акт на Мара Бунева в посърбваната Македония/, за някои групи бежанци и емигранти и за симпатизанти в чужбина. За останалите българи този акт влиза в зловещата поредица. Голяма част от тях вече са уморени да следят перипетиите на националноосвободителното движение за освобождаване на българите от Македония, а и те често се израждат в братоубийствени междуособици. Все повече казват: “Стига с тази Македония! Заради нея страда цяла България!” Македонските революционери вече нямат романтичното обаяние от времаната на Гоце Делчев и на Яворов, а “македонският фактор” продължава да играе по всевъзможни начини силово в българската политика и в обществения живот. Сега обаче, при изстъпленията на сговористките неотговорни фактори и на шпицкомандите, хората на ВМРО запазват неутралитет. Техните убийства са вътре в техните среди /точно в 1925 година е демонизиран образът на Иван Михайлов, независимо от необходимостта точно той да отмъсти за убийството на предишния обичан вожд Тодор Александров./ ВМРО стои в годината като някаква постоянна заплаха, така, както е и с белогвардейците. Романтическата симпатия и съпричастност към Македония се връщат за всички българи при краткотрайния обединителен акт по време на Втората световна война, но самата Македония – въпреки ентусиазма при посрещането на българските войски – вече изглежда е друга, отдалечена, отчуждена.

През септември пак във Виена /австрийската столица по това време е едва ли не изнесен център на съветската пропаганда и разведка/ се провежда учредителна конференция на Добруджанската революционна организация и тази ултралевичарска структура е плод на безумията на Коминтерна за насърчаване на създаването на нови нации в България – тракийска, македонска и добруджанска.

На 19 октомври след пограничен инцидент при Петрич – има убит и гръцки офицер – военният диктатор на Гърция генерал Пангалос заповядва нахлуване в България; окупиран е Петрички район. Българското правителство се обръща към Обществото на народите и по мнение на историци и анализатори, ултимативната намеса на международната организация май е единствената и успешна мирна мисия.

Очевидно е трудно в цялата тази навалица от брутални събития да се откроят чисто литературните явявания /като изключим телесните посегателства срещу писатели/. Все пак, колективният сборник на новите млади елитарни писатели “Пет години” е забелязан и няколкократно рецензиран. Най-афирмативно обговаряната книга става малкото сборниче с разкази “Ръж” на Ангел Каралийчев /на титула тя е обявена като издадена през 1925 г., а на задната корица – от 1924, като издание на “Нов път”; Георги Цанев обаче свидетелствува, че се е появила още през 1924, но безспорно социализирането е именно през 1924/. Можем да четем като литературно събитие и начина, по който Гео Милев се явява пред съда по повод на инкриминирането на поемата му “Септември” и на искането той да бъде съден по закон за защита на държавата; неговата защитна реч е точно събитието - с твърдението, че целта му е била да “възбуди отвращение от кървите”, “да се събуди надежда, че ще настане край на кръвопролитията”, а не те да се предизвикват. /Гео Милев все пак е осъден на 1 година затвор и на глоба на 14 май и два дни по-късно е отведен в неизвестна посока, за да изчезне безследно./ През годината отзвучава и това десетилетие на посмъртно битие на Яворовата литературна личност, чиято кулминация е предишната 1924 година /през 1925 г. е издадена например брошурата на Людмил Стоянов “П.К.Яворов. Поет на любовта и смъртта”/. Осъществява се предварителният силен дебют на Елисавета Багряна с еблематичния цикъл “Вечната и святата в “Златорог”. Белетристите -диаболици и поетите-септемврийци от Четворката разширяват тематичния диапазон на творчеството си /така Ангел Каралийчев публикува в Зл “Росенският камен мост” – една класическа негова творба, както и “Оран” и “Паричката”, които вече не са в тематичния “септемврийски” кръг; Владимир Полянов печата важните си вече психологически новели “Детето” и “Семейство”, а Разцветников – “Мъка” и Фурнаджиев – “Тракия”/. Всичко това става неизменно в превърналия се може би точно тогава в централен топос на литературния живот “Златорог”. Пак там чрез статиите на д-р Найден Шейтанов “Преображения на България” и на д-р Янко Янев “Трагедията на човека” и “За смисъла на историята” се утвърждава представата за възловото място на 1925 година в общата българска история. И, разбира се, най-важното негативно литературно събитие е празното място на безследно изчезналите /известно е, че Христо Ясенов спира да пише и публикува поезия още след издаването на “Рицарски замък”/.

Но самата практика на това изчезване не само оставя кървяща незатворена рано за десетилетия в културното пространство на България, но и обезкървява самото първо сговористко правителство на проф. Александър Цанков. Споменатият вече дебат в Народното събрание от месец септември продължава 10 дни, в отговора си министър-председателят Александър Цанков обяснява “станалите убийства и от двете страни, както и изчезването безследно на някои граждани с “болното време”, което преживява нашата страна”; силни критични становища вече за цялостната насилническа практика на правителството изказват социалдемократът Константин Бозвелиев, демократът Александър Малинов /той категорично говори и за необходимата смяна на правителството/, Димо Кьорчев – от името на националлибералната партия, Стоян Костурков –от радикалната, В. Попов – от името на земеделския съюз, крило Драгиев и др. В последна сметка проправителственото мнозинство признава “престъпните актове на насилие от двете страни, правителствената и народния фронт” и това признание е вече много съществен пробив, това е началото на края. Екстремните действия от април-май предопределят излаза, финала на полудялата България.

Има някакъв изоморфизъм спрямо обрата в този общ сюжет на годината в полето на литературата. И високата лирика се оттегля в спокойствието и меланхолното съзерцаие, отказва се от кървавите мотиви и гръмките слова. Поемата “Ад” на Гео Милев сякаш е последният акорд. Те са оставени самомаргинализиращите се ултра-леви списователи и за масовата култура.

 

И ето сега, на финала на това встъпително слово, като приложение, пет кратки микроисторически етюда...

 

П ъ р в и. Какви са ключовите слова за годината? – в политическия дебат, в публицистиката, в пресата.

Ясно е, говори се за “неотговорни фактори”, за “щпицкоманди”, както и за “безследно изчезнали”. Също и за “дружбаши” и за “единофронтовци”, за “разбойнически чети”. Същински новоговор се ползва вътре в средите на Демократическия сговор: за да се избегне названието “партия”, създателите на тази мегаформация са се споразумяли да разпуснат партиите си, се ползва като своеобразен евфемизъм битовото название “племена”. Има и “чисти сговористи”, както и “партийни среди” в Сговора. Тук се говори и за “ред”, “мир”, “спокойствие”, за “крайна необходимост” – т.е. за белия терор; ценят се естествено “държавата” и “Родината”. Най-високият пласт в езика съставят образи като “Голгота” и “жъртва”, както и всички думи обозначаващи Величеството, Царя.

 

В т о р и. Какъв образ на годината моделират мемоарите, литературните и политическите? -

Очевидно твърде различен в двете разновидности.

Политическите мемоари повествуват предимно за мястото на мемоариста в политическата иерархия, спрямо скалата власт-опозиция. Но странно, сякаш никой не иска да е бил на власт през тази година. Дори министър-председателят проф. Александър Цанков в спомените си “България в бурно време”се самопредставя като заложник на военните, на военния си министър и главен превратаджия генерал Вълков; разказва за себе си като основен сторонник на мира и спокойствието. Ето ги и хората от земеделската опозиция. Константин Муравиев е излезнал от затвора чак през 1926 г. и към предишната година се връща ретроспективно, за предателството, което група земеделци са извършили спрямо делото на Стамболийски, за това, как са овладяли Съюзния дом. Г.М.Димитров представя сюжетите на противоборствата между леви и десни земеделци, за изкушенията пред някои да правят различни споразумения с комунистите, за удържането на самостоятелността срещу заразата на единофронтовството. Григор Чешмеджиев осмисля годината през по-сетнешния си разговор с вече избрания министър-председател Андрей Ляпчев. Аферистът-терорист и атентатор Антон Прудкин се занимава със своите афери в Солун и другаде. Друг аферист, Коста Тодоров готви в Белград с финансиранс от анонимен банкер от България нахлуване на чети, според него – няколко хиляди души – от пограничната територия на Югославия. Константин Кацаров във великолепната си книга “60 години живяна история” разказва подробно как при слизане с мисия в Лондон научава още от митничаря за гръцкото нахлуване в България. Димо Казасов избира да представи 1925 г. в един късен вариант на своите разновариантни спомени – книгата “Преживелици” - 1925 през протеста на Дома на изкуствата и печата срещу белия терор по време на посещението на Рабиндранат Тагор в България – сякаш той самият е вода ненапита. Петър Нейков се занимава суетно със собственото си комфортно устройване – някъде между Букурещ и Варна. Но Тома Васильов, който в тази година е 70 годишен, записва в дневника си на 14 януари:

“Нова година настъпи, без да сме излезли от хаос, в който ни хвърли голямата всеобща война. И външно, и вътрешно ние сме зле. Към това се прибави напоследък голямото поскъпване на хляба, причинено от липсата на жито вътре в страната. /.../ Не само сиромашта, но и средна ръка хора изнемогват от непоносимата тежест на живота. Па ако имаше мир, сговор и задружни усилия на всички слоеве и партии, мъчнотиите щяха поне донегде да се преодолеят и България щеше полека-лека да се съвземе, а корабът и да изплува на спасителния бряг. Не е така сега. Ядем се като псета и не мислим за последствията. Кой знае какво ново още има да видим, или по-точно да кажа, да видят младите, защото аз и всички моя връст българи няма да доживеем до фаталния край.”

Литературните мемоари имат наистина други интонации и други теми. Те моделират годината през съвсем различна оптика. Във варианти на своите мемоари Владимир Полянов се вглежда отново и отново, сякаш в някаква обсесия, във фигурата на своя тогавашен литературен събрат Светослав Минков, портретува го в профил и в анфас, сякаш иска да разбере как се е случила промяната в техните отношения, как литературното приятелство се е изродило в тайно съперничество, как се е променил радикално и самият Светослав Минков или просто имал тайна същност /включително и политико-шпионска/. Александър Божинов си припомня годината чрез вестниците и техните кървави и ругателни съобщения и заглавия: “Отдавна не бях чел сериозна литература. Всеки ден по 7-8 вестника, главата ми се обърка.” И цитира за финал едно изречение от предизвикан отговор: “Социалисти ли сте, комунисти ли, леви ли, какви – не може да ви разбере човек, но най-малко сте византийци”. Димитър Пантелеев фиксира годината през един – както го нарича – “кротък и малко плах манифест”, появил се в бр. 29 на в. “Изток”, като литературна платформа на техния кръг, с един зелен стрелец върху страницата. Александър Балабанов дава от 1925 година един прелестен анекдотичен разказ за пътуване “От Помпей до Неапол”. Георги Цанев я представя чрез писмата на своите литературни събратя от Четворката. А естествено, събраните в тома “Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременниците си” спомени се фиксират върху трагическите събития, върху изчезването.

 

Т р е т и. Кратко представяне на битието на млади български интелигенти

 през годината.

Вглеждаме се в лицата на съвсем произволно избрани млади български интелектуалци от епохата. Част от тях имат съвсем алтернативни занимания, не се подчиняват на общия ритъм на месеците.

Така например философът д-р Цеко Торбов, бъдещият голям преводач на Кант, е вдаден в своите почти езотерични занимания в школата на своя духовен наставник в Германия. Тодор Боров специализира в Берлин и се занимава с ръководството на студентската организация “Нарстуд”. Бъдещият професор Петко Венедиков е студент-първокурсник по право и спомените му са написани в класическата форма на повествование тип “роман на възпитанието”, разказ за интелектуалното съзряване. Един блестящ детайл. Студентите заедно с професорите си участвуват в манифестацията по случай щастливото избавление на Царя при нападението на Арабаконак. Цитирам: “Как в големите събития могат да се видят и някои особености на характера! Пред нас в тълпата вървеше професор С.С. Бобчев с един възрастен човек. Минахме пред балкона с “ура” и махайки с ръка за поздрав, и чувам Бобчев да казва на спътника си: “Как мислите, дали Негово Величество ме забеляза?” Ето какво го беше вълнувало сред народния възторг! Спътникът му го увери, че царят непременно го е забелязал. Ние със Стефчо се спогледахме и се засмяхме.” Понякога, ако си професор, не е добре да имаш толкова наблюдателни и присмехулни студенти.

Съвсем естествено, младите хора гледат в перспектива, не са потопени толкова в годината.

 

Ч е т в ъ р т и. Годината в белетристиката от 20-те години.

Очевидно политическите романи от 20-те- първата половина на 30-години не са четени системно и като единен корпус. “Слънцето угаснало” на Владимир Полянов се появява през 1928 г., “Кръв” на Константин Константинов през 1933, “Морава звезда кървава” на Константин Петканов през 1934. Очевидно белетристиката се нуждае от дистанция за да осмисли и представи годините на полудялата България. Тези три книги /Полянов продължава и след това да трупа политически романи, оформя цяла тетралогия/ се възприемат критично и от кастата на военните, и от официалния сговористки политически елит, и от левите литератори. Продължават да бъдат хулени и след комунистическия преврат от 44-а година. /Към тях колегата Николай Аретов предлага да прибавим като сродна книга “Кошмар” на Илия Мусаков/.

При едно комплексно четене ще намерим и образа на нашата 1925 г. в цялостния контекст. Тук не трябва да четем буквално хронологически. Както вече бе казано, в “Слънцето угаснало” разказът достига до съставянето на Второто сговористко правителство на Андрей Ляпчев. Но събитията не съответствуват напълно стриктно на реално случилото се. Белетристиката има свои стратегии на представяне в по-дълги исторически редове и това трябва да се отчита. Фиксирането само върху дълго време фаворизираното историческо събитие – т.н. Септемврийско въстание, включително по отношение на “Слънцето угаснало”, изкривява картината. Дори и с “Хоро” и “Иван Кондарев” писателите дават по-обхватни визии.

 

П е т и. Как би изглеждала една лирическа антология от 1925 година?

Естествено е антологията да се открива с началото на поемата “Ад” на Гео Милев. И тъй като антологията трябва да съдържа не толкова творби от книги, излезли през годината, колкото стихотворения все пак някак по-директно свързани с този отрязък от време, нека направим нашия избор предимно с текстове от периодиката или там, където имаме конкретно посочване на датата на написването. Така ще вземем “Тракия” на Никола Фурнаджиев, “Родина” на Николай Лилиев, “Треска” из цикъла “Мъка” на Асен Разцветников, както и “Потомка” и “Вечната” из цикъла “Вечната и святата” на Елисавета Багряна – всички от ”Златорог. Ще прибавим и “Поет” на Людмил Стоянов от кн. 6 на сп. “Обществена мисъл”. Също и “Задушница” от цикъла “Анатема” на Георги Караиванов /въпреки отрицателната рецензия за едноименната сбирка на Иван Радославов/ и “Далечен живот” от “Български песни” на Теодор Траянов – от “Хиперион”. Задължително: “Повест” на Атанас Далчев от ДПр. От сбирката “Сонети” на Мара Белчева избираме тринадесетия сонет: “Живота си аз не намирам вече”. А от книгата на Никола Ракитин “Цветя от моите градини” можем да вземем въвеждащото “Аз съм навред във всичко”. Ламар ни е оставил от тази година фрагменти от поемата “Роби человечески” и също фрагменти “Хайдути” – представителни за годината текстове. Ще се добавят, естествено, и стихотворения на Димитър Пантелеев и Николай Марангозов. И ето така антологията вече е почти съставена. Тематично погледната, така направената антология свидетелствува, че високата нова лирика първа е усетила необходимостта да се върви към нормализация, да се търси – след достигнатия предел например в “Ад” – изход от лудостта, от екстремността, от  прекалената употреба на гръмки слова. Самият Разцветников, който бе написал през 1924 г. своите прекрасни, силни късни септемврийски балади с монументалния образ на проснатия като огнен змей ранен Балкан върху снагата на Родината, сега, вече само няколко месеца по-късно, реди такива деликатни стихове:

                                             Разцъфнали бели кремове,

                                             развили се млади ябълки.

                                             По нивите тръпне семето,

                                             по нивите зрее хляба ни.

 

Излазът е видим!

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional