ИБРИКЧИЙСТВО

Ибрикът е специфичен съд за вода, плод на източната култура. Поради подходящата си форма той е много удобен за миене и подмиване. По тази причина се е използувал за тоалетни нужди – което, между другото, говори за висока хигиенна култура на ползващите го.

Когато ориенталецът се е запътвал към нужника, той е носел със себе си ибрик. Естествено, хората от по-горна ръка са имали за целта специални прислужници, и когато са тръгвали натам, след тях е вървял ибрика, носен от въпросния прислужник, наричан по тази причина ибрикчия. Ибрикчията не само е носел съда, но е и поливал на господаря си, а понякога, вероятно, и го е отменял, като е извършвал деянието със собствената си ръка. Оттам в българския език е останало понятието „ибрикчийство” като определение за не дотам достойно действие, изразяващо се в професионално миене на чужди задници.

Това кратко въведение е необходимо, преди да се заемем със събитията, разиграли се около паметника на Съветската армия в София в късната пролет на 2011 година. Тогава задникът на поменатия паметник се оказа оцапан. В същност, той си беше оцапан идеологически открай време, но неизвестен извършител оцвети оцапаното с разноцветни боички и то стана особено видно. И предизвика спонтанната радост на публиката.

И тогава неизвестни ибрикчии, по тъмна доба и без дори да дочакат нареждане от сайбията си, го измиха в буквалния смисъл - с пароструйка и миещи вещества, както се полага на паметник.

Затова ще трябва да се върнем към въпроса за паметниците въобще. Паметниците могат да бъдат приемани по много начини: като утвърждаване на настоящето, като израз на почит към миналото, като жалони на историята, като художествени ценности.  Отношението към тях се мени непрестанно с времето. На челото на бившия партиен дом в София, сега канцелария на Народното събрание, например, стои гербът на СССР с оставено празна лента под него, на която е трябвало да бъде изписана датата на присъединяването на България към СССР. На времето това е било паметник на имперската воля и мощ на притежателя на герба, предизвикващ страха и омразата на покореното население. Днес се възприема с насмешка (ако въобще се забележи) като исторически куриоз. След още много години това ще е просто рядък архитектурен представител на краткия сталински барок.

Същото важи и за паметника на Съветската армия. Причините за неговото изграждане са същите като на гореспоменатия герб. По същество, обаче, това е паметник на завоевател, издигнат от името и със средствата на завладяното население.

Последното обстоятелство е особено унизително. Ако трябва да направим сравнение, то е все едно търновци по време на Възраждането да издигнат паметник на султан Баязид, покорителя на града. Един народ не може да издига паметници на поробителите си, или, ако го прави, не може да се нарича такъв.

За да сме обективни, ще посочим, че има и друго мнение за функцията на този паметник, изказвано от неговите поддръжници. То гласи, че това е паметник на армията, освободила ни от фашизма, и като такъв, той притежава непреходна стойност, т.е., отношението към него не подлежи на промяна и трябва да остане положително завинаги.

Много лесно е да се обори това мнение както от формална гледна точка, така и по същество. Фашизмът е нещо, състояло се в Италия между годините 1922 и 1943. Как може то да е оправдание за окупацията на България от Съветската армия през 1944? Може би изказващите го разбират под „фашизъм” националсоциализма? Но България никога не е била окупирана от националсоциалистически войски, а през септември 1944 малкото немски войници, изтеглящи се от нея, са обезоръжени от българската войска.

Мнението е и хипотетично, защото не знаем какво би станало, ако я нямаше победата на Съветската армия над „фашизма”. Имаме, обаче, солидни основания да допуснем, че ако тази армия не беше влязла в България, това щеше да е по-добрия за нас вариант.

Що се отнася до ключовата дума на това становище – "освобождение” – ще кажем: както топлината не може да протича от по-студено към по-топло тяло, а тече само от топло към студено, така и свободата не може да се пренася от по-малко свободно към по-свободно общество. Може да се случи само обратното – несвободното да направи свободното по-малко свободно. Водата не може да тече нагоре.

Така, че това мнение трябва да се отхвърли като несъстоятелно.

Хората, даващи си сметка за горното, приемат паметника на съветския окупатор като несъвместим с националното достойнство. Някога художественият критик Димитър Аврамов го нарече „паметник на унижението на българския художник”. В действителност, той е паметник на унижението на целия български народ.

Естествено е желанието той да бъде премахнат, или поне сведен до състояние, при което това чувство да изчезне.

Един интересен опит за промяна на общественото отношение към паметника беше направен малко преди написването на тези редове от неизвестно лице, което оцвети част от него и превърна скулптурните му фигури в герои от комикси – с посланието, че така го вкарва в крак с времето. Това беше миролюбиво послание, целящо да примири двете крайни гледни точки – събаряне или не на паметника. Предложено беше ново отношение към него. Изненадващо гневната реакция на властта и бързо последвалият акт на ибрикчийство показаха, че това предложение се отхвърля грубо. Фактически, бе заявено, че той трябва да продължи да изпълнява първоначалната си функция - паметник на унижението на българския народ.

Така, парадоксално, самите ревностни защитници на този паметник не оставят място за друго възможно решение, освен събарянето му.

Няма да е зле да им го напомним, когато това се случи.