Иво Беров (В света на който завиждаме когато предприемеш нещо всички питат с какво могат да помогнат и те съветват как да стане по-добре. В България веднага започват да обясняват защо няма да стане.)
Краят на истинската журналистиката и пришествието на мутрописачите
В България журналистика вече няма. От доста време. Може би от пет или от десет години.
Как стана това все още никой не е изследвал с обстойно. Стана някак неусетно и не съвсем неочаквано.
В България вече не само, че няма журналистика, но и значението на думата се изгуби.
Журналисти се наричат дори ония несъстоятелни и чудновати аниматори от телевизорите /аниматори, или може би раздвижители, или пък шоумени, или пък зрелищници, или поддържащи разговора, или запълващи екрана, или пък смущаващи тишините, в най-добрия случай водещи/, които прочитат вестниците, за да видят какви въпроси да зададат, а след това ги задават, стремейки се да се харесат на тълпите и да скрият посредствеността си зад оживен брътвеж, без да разбират и да осмислят нито отговорите на въпросите, които са задали, нито собствените си приказки и изпълнения.
Но те не са.
Журналисти де.
Има много писачи, които биха могли да бъдат журналисти, но също не са.
Това са хора, които повече или по-малко умело прихлъзват на зрители, читатели и слушатели полусмляната храна на спуснати отгоре съображения, за да бъде тя додъвкана и възприета като неподправен смисъл и същина.
Като за разлика от комунистическите времена съображенията не се спускат към така наречените журналисти от някой малоумен Тошо и неговото обкръжение, а от няколко повече или по-малко умни началници и техните обкръжения.
От което се получава не многообразие на мненията, а медиен мутробарок, където куличките по покривите, лебедите на прозореца, нацвъканите с бойници огради, охранителните приспособления, бъбрековидните басейни, уродливите изваянията на лъвове пред вратите и всички останали щуротии са само част от една и също скъпо, грозно, алчно, нахално, безогледно, натрапчиво, задушаващо, порочно и користно образувание.
…
А не че няма иначе истински журналисти. Има ги. Има хора, които сами успяват да осмислят действителността, да потърсят и да намерят причинно-следствената връзка в разпилените съставки на политическото и общественото ни битие.
Има журналисти, които умеят да поставят пред обществото смислените въпроси и да намерят отговорите.
Има даровити, почтени и умни хора дори между журналистите.
Но те не работят в официозните медии. Те не работят и в медиите на различните видове олигарси и политическо-икономически кръгове. Ако въобще работят, то и някъде из кюшетата на общественото ни битие.
Архипелагченцето на свободата - Интернет
Ако въобще работят някъде като свободни журналисти, то е в Интернет – международната мрежа.
Където пишат в разни сайтове, сайтчета, блогове, блогчета, листчета и файлчета.
Така в българското интернет пространство се появиха островченца, скалички, кътчета, кюшета, ъгълчета и различни видове убежища на разума и свободното слово.
И всички заедно те образуват един мил и трогателен архипелаг на медийната свобода. Или по-скоро архипелагче на медийната свобода. Или дори архипелагченце на медийната свобода.
Където писачите и техните читатели и почитатели се вълнуват, споделят вълненията си, гневят се, остроумничат, тъгуват, майтапят се, присъединяват към всякакви благородни почини начинания, чукат, кликат и щракат по клавишите, придобиват чувството за значимост, за изпълнен граждански дълг едва ли не и всичко се получава много добре, чудесно даже, както трябва се получава, така както е по света се получава, докато от истинския свят, от голямата земя не се покаже някой як, нахакан и овластен пич, който да им рече – айде писна ми от айти, вървете да гледате овце, щото овчОто много се търси по Европата.
Или докато някой нахакан отворко от така наречените национални медии не им се присмее : „ Я се вижте бе, всички вие сте маргинали и психопати”
Или докато хората от голямата малка земя, матрИЯла тоест , за обща изненада, почуда и възмущение на прикътаните из виртуалните убежища свободолюбци не избере са свой върховен управител някой юначага с образование на рабфаковец, с умствен кръгозор на уличен бияч и със самочувствие на чаршибашия .
Медийните олигарси
Защото докато в измислените убежища на свободата хората са щракали върху разни копчета с чувството, че бутат света в правилната посока, то в истинският свят, в голямата малка земя /България, за който не се е сетил/ стават едни съвсем други работи, които нямат нищо общо със свободата, с пазара, с демокрацията, с Европа и с всичко онова, което обществото ни уж е избрало за ценност.
Още по-малко пък със свободата на словото и с независимостта на средствата за масово осведомяване.
В българския медиен свят са се разположили няколко семейства. Нещо подобно на мафии, само че не мафии, а само нещо подобно. Приятелски кръгове примерно. Или кръгчета. Или кланове. Или задруги. Или съобщества. Или братства. Или роднинства. Или завери.
Пет, или шест примерно. Които са част от онзи вид управление, което се нарича управление на малцината. Олигархия тоест.
Медийния кръг /семейството / на Дилян Пеевски. Медийния кръг /семейството/ на Любомир Павлов. Медийния кръг на Алексей Петров. Медийния кръг на Сашо Дончев. И медийния кръг на Валери Симеонов, който освен телевизия „Скат” си направи и вестник „ Скат”. Медийният кръг на Краси Гергов и това е май всичко.
…
Всички те, притежатели на средства за масово осведомяване нямат никакво намерение да осведомяват когото и да било за каквото и да било – най-малко пък масите. Нито пък имат намерение да бъдат посредник между гражданското общество и различните видове власти- другата задача на медиите.
Те имат намерение да бъдат посредник единствено и само между себе си и властта, а също така между себе си и парите.
Те са си създали своите вестници, радиа и телевизии единствено за да обслужват своите икономически и политически ищаси / впрочем при тях икономически и политически е едно и също/.
Затова и техните послания са по махленски ясни, простовати, обясними, предвидими, първични и тъжно-смешни.
…
Премиерът нарежда една банка да обслужва всички парични потоци на държавата, тази банка се владее от едно семейно кръгче, което с парите на банките си е обзавела с няколко медии, тези медии хвалят премиера и толкоз. Каква ти тук гора, какво такси, каква Васа, каква Ганчава, какви хиляда лева, каква журналистика.
Друго кръгче пък, владяло някога една общинска банка си купува вестници, за да подкрепи една измислена дясна коалиция, която да се добере до властта чрез съюз с Бойко Борисов. Една друга телевизия, която се владее от брата на бившия президент прави същото.
Кръгчето около Алексей Петров си има телевизия и вестник за плюе срещу премиера, ама ако се Борисов и Петров се спогодят, вече няма да плюе срещу премиера, а срещу лошите около него – Цветан Цветанов примерно.
Вестникът на Сашо Дончев не казва нищо лошо за Борисов и Първанов, но ако някой от тях понечи да му отнеме посредничеството при вноса на руския газ, започва яростно да го напада.
И всички те заедно хулят Костов и неговата партия.
Така наречените национални медии се опитват нещо да кажат, нещо да намекнат, но след юнашки чутовните си изпълнения във времената на ОДС, също като „бедния, бедния” Македонски от „Немили-недраги” треперят сега телефонните обаждания и гръмовно-мъжествения глас на върховния си началник Бойко Борисов.
И всичко се получава някак дребно, сгърчено, махленско, кухненско, кръчмарско, котловинно, балканско и вмирисано на пот, лук, кисело и породата на Слави Трифонов.
…
И какво да правят журналистите. Истинските. Мислещите, умните, образованите и надарените ? Десните най-вече ?
Да започнат да обслужват някое от височайшите семейства. Нещата са обидно прости и ясни.
Надареният Комарницки, например прави чудесни карикатури на Бойко Борисов, защото не одобрява политиката му. Ами ако собственикът му рече : „ Бойко Борисов ми уреди посредничеството на руския газ, отсега нататък дай сега да го хвалим” ?...Тогава?
Надареният, умният, образованият журналисти или изпълнява, или отива да пише в Интернет – „наздраве компанията, да живей”. Или зарязва завинаги тоя омърсен поминък.
Провалът на десните медии
Та като стана въпрос за десните.
Не че десните не се опитаха да си направят свои радиа, вестници и телевизии, опитаха се.
Само че на същите начала.
Политикоикономически и кръгово-семейни.
Вестник „ Нова демокрация”, ама за да може един банкер да наложи своите хора в дясното пространство. Вестник Дневник – добър вестник, но доколкото го позволява Иво Прокопаем и съобразно неговите цели и представи за вестници и политика.
Телевизия Ретиви – достойна телевизия, но свита и ограничена от същите „кръгчета”
Телевизия Европа – „ Дайте подкрепяме Бойко, та като направим една друга дясна коалиция да влезем във властта чрез него „
И нито мисъл, нито чувство, нито усет, нито разбиране, нито съпричастие към всички онези обикновените хора, към онези граждани, които всъщност са истинската „демократична общност” на България, онези които са нейната сърцевина.
Провалът на гражданските медии
…
Имаше само три или четири вестника, които бяха много по-близо до тези хора, или поне много по-близо, отколкото до партиите. Тези вестници нямаха нищо общо с икономическите и финансови кръгове на българската олигархия.
Това бяха вестник „ Анти”, вестник „ Седем” и вестник „Гласове” /в началото/.
Вестник Анти се издаваше благодарение на усилията и шетанията на Васил Станилов из цяла България в търсене на пари и абонати, вестник Гласове, в началото поне, тръгна благодарение на връзките на Явор Дачков, вестник Седем тръгна благодарение добрата воля и желанието на Георги Стефанов – почтен делови човек, среден бизнесмен, който доказа, че нещата могат да се получат не само без помощта на партии и олигарси, но и въпреки тях.
Вестник Стършел продължава да излиза благодарение на усилията на един-двама души и на няколкостотин верните си читатели.
И това е всичко
…
Различни са причините тези вестници да спрат. При българските условия изненадата не е в това, че те са спрели. Изненада и дори чудото е това, че те все пак излизаха. А между причините тези вестници да спрат не е липсата на читатели. Между причините тези вестници да спрат е липсата на каквато и да било подкрепа от страна на партиите от демократичната общност.
Иначе казано нито Иван Костов, нито Надежда Михайлова, нито по-късно Мартин Димитров по никакъв начин не са подкрепяли тези вестници.
Изглежда малко изненадващо и странно, но всъщност е напълно обяснимо и напълно естествено. И много, много просто.
Защо десните политици не подкрепиха десните вестници
…
То е много, много просто. Хората, които купуват вестник „ Седем” при всички случай ще гласуват за ДСБ и Иван Костов на изборите. Че тогава защо му е на Костов подобен вестник. Той просто няма нужда от него. Такъв вестник за него би бил само допълнителен и ненужен източник на влияние. Източник на влияние извън партийния обсег и партийния надзор. Нещо като допълнителен, излишен и паразитен шум.
Костов може да се доказва като политик и да отправя посланията си от всички средства за масово осведомяване – електронни и печатни. Напоследък той а канен навсякъде. И достатъчно често е канен.
И това е една от причините той да се отнася с явна неохота към всички предложения за създаване на вестник или телевизия свързани демократичната общност, въпреки непрекъснатите въпроси, подкани и въпреки желанието на членовете, привържениците и приятелите на ДСБ.
Такива просто не му трябват.
И още нещо- може би най-важното. Лично Костов не дава, а и няма как да даде свои пари за вестник или телевизия. Той би могъл да използва само своето влияние, или своите връзки, за да намери източник на пари. А това означава обвързаност. Понякога притеснителна и нежелани обвързаност. Или по-скоро винаги притеснителна и нежелана.
И в това обяснение не бива по никакъв начин да бъде възприемано като укор към Костов. Напротив.
Какво му е доброто на лошото
Така трябва да бъде. Съзнателно, или несъзнателно, нарочно, или без да иска Костов подсеща за начина по който би трябвало да се създаде вестник, или каквато и да било друга медия.
Тя не трябва да се създава от онези, които нямат нужда от нея. Тя не трябва да зависи от партийни водачи. Тя не трябва да зависи от финансово-икономически кръгове и звена. Тя не трябва да зависи от олигарси така. Тя не трябва да зависи от отделни хора.
Едно жълто-черно издание писа, че вестник „ Седем” бил спрял, защото дъщерята на Иван Костов – Яна Костова не го била харесала.
Това, разбира се, са някакви измишльотини. Най-вероятно са.
Но правилото остава.
Един вестник, която спира да излиза само защото Яна Костова не го била харесала, няма право на съществуване.
Защото не е истински.
Време е да дойдат истинските
Време е вече за истинските неща. За истинските партии, за истинските медии и за истинските вестници.
Защото може да се направи и истински вестник.
Може да стане. Въпреки всички онези, които ще се втурнат да обясняват защо и как няма да стане. Предложения за това как може да стане четете в следващото ми писание, където ще има :
1. Няколко изречения за края на вестник Седем
2.Кой има нужда и кой няма нужда от вестник, или друга медия на демократичната общност в България / някои от изводите ще бъдат доста учудващи /
3. Откъде могат да се намерят пари за вестника / вече се намериха пет хиляди лева и то без да е обявено каквото и да било събиране/. Колко пари ще са нужни.
4. Как могат да се съберат пари по напълно ясен и прозрачен начин без никой да бъде или да се почувства излъган, ощетен, или измамен.
5. Как може да излезе на печалба.
6. Какво ще бъде името на вестника / измисли го Евгений Дайнов/
7. Какво най-общо ще бъде съдържанието на вестника и каква насоченост ще има.
8. Кой ще пише във вестника.
9. Кои ще бъдат редактори и началници / и тук има изненади/
10 . Как ще се печелят читатели.
11 . Как ще се рекламира / Между другото ако отпратите връзка към това писание, вие вече го рекламирате и помагате /.
12 . Какви спънки ще се появят и как да се преодолеят.
13 . Как да бъде организирано всичко
14. Како може да помогнете на вестника без да дадете нито стотинка и без да правите някакви особени усилия.
15. Други такива
…