Преден пост на тиранията

Условията, които доведоха до Арабската пролет, са налице и в бившите републики на СССР

 

   Хилари Клинтън се изрази много точно преди две седмици, когато заяви на състоялата се в столицата на Етиопия Адис Абеба среща на африкански дипломати, че "старите начини на управление са вече неприемливи; дойде време лидерите да започнат да управляват отговорно, да зачитат достойнството на народите си и техните права и да създадат добри икономически условия." Тя добави категорично, че "ако те не искат да сторят това, значи е време да си ходят." Това беше строго предупреждение от страна

на държавния секретар на САЩ към авторитарните режими в Субсахарска Африка с намек за вълната на промени, заливаща Близкия изток.

   Изказването на Клинтън обаче повдига още по-сериозни въпроси около бившите републики на СССР, които, подобно на Близкия изток, в преобладаваща си част са дом на окопали се във властта авторитарни управници. Девет от петнадесетте бивши съветски републики са определяни като авторитарни режими, сочат резултатите за страните от Източна Европа и бившия СССР от годишното изследване "Страни в преход 2011" на организацията "Фрийдъм Хаус". Погледнато от друг ъгъл, осемдесет процента от хората в бившите съветски републики живеят под ярема на

авторитаризма.

   Продължителното управление на тези авторитарни лидери породи някои проблеми, които придобиват застрашителни размери.

   Първо тези системи вече не разполагат с механизми, които да позволят мирна смяна на властта, въпреки че провеждат дирижирани избори в опит да запазят своята легитимност. Неразрешените въпроси, свързани с наследяването на властта, са надвиснали над 70-годишните лидери на Узбекистан и Казахстан. Но може би още

по-проблематично е това, че в по-голямата част от региона управляват сравнително млади автократи. Например президентът на Азербайджан Илхам Алиев е само на 49 години; на Беларус - Александър Лукашенко - е на 56. Президентът на Таджикистан

Емомали Рахмон е на 58, на колкото е и премиерът Владимир Путин, фактическият върховен управник на Русия. Това положение на нещата поднася на все по-неудовлетворените граждани на тези страни политическа стагнация за дълги години напред.

   Второ, правителствата на много от бившите съветски републики, също като тези в Близкия изток, отказват да предоставят поле за действие на по-умерените политически

гласове, които биха могли да предложат приложима алтернатива на сегашните политики и лидери. Тази маргинализация може да вкара обществата в опасен цикъл на екстремизъм сред опонентите на управляващите и смазване на протестите със сила от страна на властите. В някои случаи авторитарните лидери дори негласно насърчават ксенофобския и ултранционалистичния екстремизъм, било  за да отстранят и дискредитират умерените, било за да изтъкнат собствената си незаменимост. Тези феномени предизвикват загриженост в голяма част от бившия Съветски съюз и най-вече на места, където екстремистките гласове са успели да си спечелят

по-голям резонанс, например в Русия и Узбекистан.

   Трето, беззаконието и корупцията, присъщи на тези непрозрачни системи, възпрепятстват икономическите възможности и реформи. Русия например не е постигнала никакъв видим напредък в диверсифицирането на икономиката си и намаляването на зависимостта си от контролирния от държавата износ на петрол и

природен газ. Продължаващите изтичания на капитали и понижаващите се нива на преки чуждестранни инвестиции говорят за своеволната природа на бизнес регулацията и имуществените права в страната. Този месец Беларус се обърна към Международния

 валутен фонд за спасителен план на стойност осем милиарда долара, за да предотврати колапса на своята икономика от съветски тип, която през последните години до голяма степен зависеше от помощи, идващи отвън. Подобни примери за лошо управление на публичните активи и упадък на инфраструктурата се срещат на практика във всички бивши съветски републики, управлявани от авторитарни режими.

   Последно, колкото по-дълго се отлага процесът на сериозни реформи, толкова по-тежко и сложно става предизвикателството от провеждането им, поради разяждащия ефект от авторитарното управление. Нарастващите препятствия включват самонадеяните сили  за сигурност с техните бизнес интереси и нарастващо политическо

 влияние, съдебната система, губеща понятие за независимост и професионализъм, както и постоянното задушаване на талантливи хора, които иначе биха могли да станат добри политици, технократи или предприемачи.

     Въпреки всичко това никой от авторитарните режими, за които стана дума, не е дал сигнали за някаква отвореност към истински реформи. Вместо това, изглежда, че тяхната краткосрочна стратегия е да затегнат още повече гайките и да се надяват да

оцелеят. В Русия на опозиционната Партия на народната свобода /ПАРНАС/ бе отказана регистрация миналата седмица, което премахна дори и фасадата на реално политическо състезание. В Азербайджан блогъри и журналисти продължават да бъдат притискани  и тормозени. Доказано е, че този подход е пълен с очевидни

недостатъци, имайки предвид скорошния опит на Близкия изток и Северна Африка.

   Рухването на режимите в бившите съветски републики може и да  не е назряло още, но е ясно, че те страдат от много от същите сериозни недостатъци, които доведоха до тазгодишните арабски бунтове. Липсата на механизми за приемственост във властта и

уповаването на неформални, личностни мрежи на покровителство ги прави нестабилни по същество. В края на краищата бившите съветски републики, които в момента гният под властта на авторитарните режими, трябва да се изправят или да се окажат затиснати от безбройните проблеми, чието решаване отлагаха.

   Ето защо трансатлантическите демокрации имат ясен стратегически интерес да спомогат за случването на реформите в по-добри условия и по-рано, отколкото по-късно. По-мирният и устойчив преход е по-вероятен тогава, когато може да бъде

договорен между режима, опозицията и гражданското общество, отколкото когато се осъществява в кризисни условия, когато тълпите вече се събират на улицата. /БТА/