Тъжни мисли за един тъжен сектор

На всеки от нас поне един път в живота му се налага да бъде пациент. В тъжната ни здравна система. На английски patient означава на първо място търпелив. Мисля, че българският пациент е сред най-търпеливите на света. Има си обяснения за това, главното е, че да се научим на търпение, казват, била основната ни духовна задача като народ. Струва ми се, че този урок сме го научили докрай. А може би още не?

Пациентът може и трябва да бъде търпелив, но само когато знае, че стои в центъра на системата, наречена здравеопазване; че самата система е структурирана и действа в негово име и за негово благо. Тогава си струва да изтърпиш, при това със смирение и благодарност, всички изпитания, през които минава един болен. Така ли е у нас?

България е най-бедната държава в ЕС и с най-болно население. Това означава, че секторът гълта много средства. Които трябва да дойдат отнякъде. Според чл. 52, т. 1 от конституцията „гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване, при условия и по ред, определени със закон”. У нас здравноосигурителната система е изградена на солидарен принцип.

Което означава, че едни внасят повече, други - по-малко, а харченето зависи от здравния статус на осигуряващите се. Солидарността обаче не означава парите, натрупани в здравната каса, да се харчат за хора, които никога не са се осигурявали. Подобна практика в България обаче е всекидневие. И никой не я отрича, дори здравните министри, които се сменят от ден до пладне във всяко правителство.

Най-потърпевшото звено от тази практика - неосигурените да харчат парите на осигуряващите се - е спешната помощ. Публично известно е, че голяма част от населението, което не се осигурява, предимно от средите на ромската общност, получава „безплатно” лечение през спешните кабинети. Това изяжда голяма част от парите, отпускани за сектора. А негласното поощряване на подобна практика е огромно лицемерие от страна на държавата. Защото, ако иска да е социална, трябва да намери начини да плаща на болниците за тези лица, но преди това да приложи механизми, които да докажат тяхната неплатежоспособност. Същото се отнася и за родилната помощ.

Второ - по данни, изнесени публично от министъра, едва 30 процента от близо 900-те хиляди повиквания през миналата година са били по спешност. Останалите - не. Тази статистика е своеобразен аргумент в защита на пропуските и грешките в сектора. Обаче всеки, който поне веднъж е бил потърпевш, знае, че едно забавяне или един пропуск могат да се окажат фатални. На мен и мои близки ни се е случвало да попадаме в подобна ситуация неколкократно - веднъж лекарка се озова на повикването без апарат за кръвно налягане, втори път чакахме помощ в спешния център близо час, трети път ни отказаха линейка и ни „посъветваха” да се придвижим сами... с обилен кръвоизлив?!

Слава на Бога, че изходът не беше фатален, само че това се случва веднъж... Да не говорим за санитарните линейки (не реанимобили), които обичайно обслужват повикванията и превозват пациентите до болница - те така те раздрусват, че със сигурност могат да влошат състоянието ти, дори разстоянието да е кратко, а пътят – добър.

Поредният министър на здравеопазването предлага поредните промени в сектора на спешната помощ. На първо място отново се поставя въпросът за заплащането на лекарите и останалия медицински персонал. Безспорно техният труд не е остойностен и възнаграден подобаващо. Но питам кои лекари в България се чувстват справедливо заплатени? И колцина от тях отказват да сравняват доходите си с тези на медицинската гилдия в Европа? Има и такива - това са хора с висок морал и с ясното съзнание, че няма как да постигнат европейските стандарти на заплащане в най-бедната държава на ЕС. НЯМА КАК! Останалите отдавна са се превърнали в обикновени търговци. Затова Бог да ни е помощ - на нас и на тях.

Да си болен и беден е пълно нещастие, макар че богатите също не винаги могат да си купят здраве. В България обаче със сигурност, ако нямаш средства, шансовете ти за добро здравеопазване са силно намалени, да не кажа сведени до нула. И тази практика не е от вчера. За качествено лечение трябват много пари. А от бедните държавата е отвърнала лице, също не от вчера.

Да не говорим за лекарствата и техните цени - това е огромна тема за отделен коментар. Ще попитам само защо в най-бедната и с най-болно население държава плащаме едни от най-скъпите лекарства в Европа? Защо само у нас ДДС върху медикаментите е 20 процента? Защо над фармацевтичната мафия е разпънат държавен чадър? Защо в старите страни членки на ЕС възрастните хора получават сто процента безплатни медикаменти, а у нас са в постоянен гърч дали да си купят хляба или животоспасяващото лекарство?

И въпреки всичко продължаваме да сме най-търпеливите!? Уви, не само като пациенти... с което учудихме съседите гърци. И не само тях.

От: http://novinar.bg