Едвин СугаревСофийският апелативен съд отмени позорното решение на Кюстендилския окръжен съд, с което братя Галеви бяха обявени за невинни по всички повдигнати срещу тях обвинения. Съдиите Антоанета Данова, Мая Цонева и Елена Каракашева ги признаха за виновни в това, че между февруари 2007 и януари 2009 г. са формирали и ръководили въоръжена престъпна банда за рекет и изнудване, и им наложиха ефективни присъди: седем години затвор за Пламен Галев и пет за Ангел Христов.
„Стана чудо“ – тъй коментирал това решение Антонио Якимов, един от потърпевшиите от престъпната дейност на братя Галеви – и свидетел срещу тях. Същият заявил, че не е бил изненадан от оправдателната присъда на Кюстендилския съд – тъй като двамата били "много високо във властта".
И е чудо, наистина. Не това, че двама собственици на Първи частен град са се оказали високо във властта. Чудото е в самото им осъждане, в снемането на тяхната недосегаемост. Българското съдопроизводство го е докарало дотам, че справедливите присъди да бъдат третирани като чудеса, докато обявяването на очевидни гангстери за невинни агънца се е превърнало в рутинно ежедневие.
Никак не е ясно дали тази присъда ще оцелее – тъй като над апелативния съд има още една инстанция – Върховния касационен съд, управляван между впрочем от бивш съветник на президента Първанов. Както е добре известно, тъкмо Румен Петков, президентският човек в БСП, демонстративно отказа да признае каквито и да било прегрешения на „братята“, въпреки че за това настояваше бившия кмет от същата партия – а сетне, вече в качеството си на министър на вътрешните работи, отиде на организирана от Алексей Петров тайна среща с тях – което предизвика най-драматичния скандал в тогавашиното правителство на тройната коалиция, вследствие на който Румен Петков – Запалката беше принуден да подаде оставка.
Тъй че във Висшия касационен съд я камилата, я камиларя. Чудесата – както е добре известно – рядко се повтарят.
Съдиите, които са произвели това чудо обаче, трябва наистина да бъдат поздравени. Чудото се явява в най-драматичния за българското правораздаване момент – когато върховният орган на българското съдопроизводство – Висшият съдебен съвет – е до такава степен дискредитиран, че го бламират дори самите институции, които уж ръководи. В този смисъл присъдата над братя Галеви измива срама от лицето на съдопроизводството – натрупан с какви ли не конфузни ситуации, несправедливи присъди и реабилитиране на мащабни престъпници.
Измива го, но с една капчица само. Недостатъчна, за да се справи с пластовете чернилка, натрупана в течение на две десетилетия.
И недостатъчна, защото самата присъда ни изправя пред един безкрайно интересен казус. Доказателствата, въз основа на които столичния съдийски състав е постановил присъдите над братя Галеви, са дословно същите, с които Кюстендилския окръжен съд е постановил тяхната пълна и безусловна невинност. От което обаче не произтичат никакви санкции за съдиите, които са си позволили да загърбят справедливостта и да опетнят съдийската професия, защитавайки престъпниците за сметка на потърпевшите. Какво става тогава с разните членове в НК и НПК, които предполагат подобни санкции, че и наказателни производства срещу съдии, които оправдават виновните и се подиграват с поострадалите от техните престъпления?
Кой трябва да инициира подобни мерки обаче? Отговорът е един: Висшият съдебен съвет. Същият този съвет, който играе по свирката на Красьо Черничкия – и пробутва очевидно конюнктурни назначения на очевидно корумпирани съдии на възловите постове в държавата. Същият, който е произведен от президентската квота и от квотата на мнозинството в тройната коалиция – но сговорчиво се е сговорил и със сегашното правителство, при което е деградирал до незавидната функция на негов инструмент. Същият, който практически не съществува, тъй като не отговаря на основния критерий за висшите магистрати, фиксиран и в Конституцията – да бъдат личности с високи морално етични критерии.
Тези, които виждаме начело на съдебната ни система, нямат никакви критерии освен личната полза – и вероятно изобщо не знаят какво е това етика и морал. Тези тъй наречени съдии се крият зад своите институционални зидове, спотайват се и са посвиват, мърдат с ушички и си повтарят шепнешком мантрата „Няма да се дадем!“ И вероятно ще продължават тази своя игра, докато и без това прояденото отвсякъде българско правосъдие се разпадне изцяло, а българите официализират закона на джунглата – на мястото на потрошените скрижали и поруганата справедливост.