Даниел Грос*Имало едно време една държава, измъчвана от големи дефицити, висока инфлация и десетилетия на икономическа стагнация. Когато икономическите проблеми отново станали изключително изострени, лидерите на тази страна възприели радикален подход за достигането на ценова стабилност.
Въведена била нова валута, фиксирана за щатския долар с разменен курс едно към едно. Нов закон гласял, че този квазивалутен съюз щял да съществува вечно. Още повече че икономиката била отворена, държавните предприятия били приватизирани и държавата участвала във важна регионална инициатива за свободна търговия.
Първоначално новият ред работел добре. Растежът се завърнал и доверието сред чуждите инвеститори било такова, че пристигнали големи потоци от чуждестранни директни инвестиции, особено в банковия сектор.
Но
след около 10 години приказката за успеха започнала да се вгорчава
Главният търговски партньор на региона девалвирал валутата си, а щатският долар се покачил значително. Като резултат страната започнала да изпитва трудности да изнася. Натрупала дефицити по търговското салдо и икономическият растеж се забавил.
Освен това фискалната политика не била добре контролирана, което довело до нарастване на публичния дълг. Международните инвеститори първоначално били доста склонни да финансират правителството, но рисковата премия започнала да се повишава, когато дефицитите станали хронични.
Трудностите се задълбочили, когато избягването на риска в международните финансови пазари се увеличило значително заради фалити на други нововъзникващи икономики. Когато рисковата премия заплашила да стане непоносима,
международната общност се притекла с големи пакети финансова помощ
предоставени основно от Международния валутен борд и някои приятелски държави.
Първият спасителен пакет предвиждал продължаване на растежа, спад на фискалния дефицит и структурни реформи. Нищо от това не било постигнато, а икономиката продължила да се влошава под влиянието на фискалните мерки, които не могли да бъдат компенсирани от скок в износа, защото заплатите не могли да бъдат намалени, за да се постигне конкурентоспособност.
Една година по-късно рисковата премия била дори по-висока от преди и бил създаден втори спасителен пакет, последван от големи "доброволни" отлагания на дълга.
Нищо от това не било достатъчно, за да се възвърне доверието на международните инвеститори, които не били убедени, че правителството може да обслужва дълга си в условията на нарастваща социална съпротива и все по-свиваща се икономика. Дори по-лошо - загубили доверие на правителството си, спестителите започнали да изтеглят депозитите си. Докато масовото изтегляне на спестявания се ускорявало,
икономиката изпаднала в състояние на паника
и социалните напрежения избухнали. Правителството паднало и едно от поредицата сменили се след него обявило прекъсване на плащанията по външния дълг и край на фиксирания валутен курс.
Страната е Аржентина, на която отне около 10 години да премине от твърдо фиксиран към долара валутен курс, въведен през 1991, до объркан фалит в края 2001 - началото на 2002 г.
Гръцкият опит - досега поне - изглежда като повторение на аржентинската драма. Гърция също има история на фискални проблеми и инфлация, които трябваше да бъдат излекувани след влизането й в Европейския икономическия и валутен съюз (еврозоната) през 2001 г. (по съвпадение на обстоятелствата - точно когато Аржентина се приготвяше да обяви фалит).
Първото десетилетие на страната в еврозоната беше характеризирано по същия начин от бърз икономически растеж, захранван основно от изобилни и евтини притоци на капитали.
По времето на това първо десетилетие обаче излезе наяве и основен скрит проблем - когато Гърция изгуби своята конкурентоспособност спрямо Германия, така както Аржентина загуби своята спрямо Бразилия.
Докато Аржентина беше ударена от дълговата криза в нововъзникващите икономики в края на 90-те години, Гърция сега е ударена от увеличеното избягване на риск вследствие на финансовата криза през 2008 г. Както Аржентина преди десетилетие,
и Гърция вече не изглежда платежоспособна
в очите на международните инвеститори, когато преценяват бавния й растеж и високата рискова премия. Техният скептицизъм изглежда оправдан, тъй като обичайните индикатори за стабилността на дълговите книжа изглеждат дори по-зле при Гърция, отколкото бяха при Аржентина.
Гръцкият бюджетен дефицит и този по търговското салдо са около три пъти по-големи, а акумулираните нива на дълг - повече от два пъти от тези на Аржентина преди фалита й.
Първият голям спасителен пакет за Гърция почти повтаря съдбата подобна на този за Аржентина. Вече година след него рисковите премии са дори по-високи, готви се втори спасителен пакет и от частните кредитори се иска да прехвърлят "доброволно" държаните от тях книжа.
Гърция също така получава
много по-голяма финансова подкрепа отвън, отколкото Аржентина
получи. С двата спасителни пакета на Атина се обещават официално кредити за 230 млрд. евро - над 100% от брутния й вътрешен продукт.
Освен това Гърция получи 90 млрд. евро от Европейската централна банка (при лихва от 1.25%). Това огромно финансиране спасява засега гръцката банкова система от колапс и също така илюстрира основното предимство от присъединяването й към истински валутен съюз за разлика от квазисъюза на Аржентина с щатския долар.
Но какво ще се случи ако, както при Аржентина, масовото изтегляне на депозити продължи и се ускори? Ако гръцките спестители изтеглят само половината от останалите им депозити, Европейската централна банка ще трябва да отпусне още 100 млрд. евро на гръцките банки, за да ги задържи на повърхността. А Гърция ще трябва да изиска повече от 400 млрд. евро като официална помощ - почти 200% от сегашния й БВП.
Ако Гърция последва аржентинския пример и бъде
принудена да напусне еврозоната след хаотичен фалит
номиналният й БВП вероятно ще бъде намален наполовина. В този случай дългът на Гърция към приятелите й от еврозоната ще бъде еквивалентен на 400% от БВП, много малко от които реално ще бъдат изплатени. Аржентина така и не изплати частния си дълг, но поне изплати целия си официален дълг.
Карл Маркс беше казал, че историята се повтаря като фарс. В случая с Гърция историята може да се окаже и като грандиозна версия на аржентинската трагедия.
* Авторът е директор на Center for European Policy Studies в Брюксел
От: http://www.dnevnik.bg/